(Надпис на ръка с червено)
Да се провери побоят над обекта случайна флуктоация ли е, или преднамерено събитие?
03.17.2089
Осведомител №76. Донесение №2
Задача: Зрителен контакт с обект М–6327 — продължение.
05.17.2089 (четвъртък)
Получих съобщение, че обект М–6327 е допуснат до работа от медицинската служба. Напуснах служебния офис и се отправих чрез асансьора към посочената ми зона. На поверения ми обект се натъкнах в 10,42. Придвижваше се насрещно, придружен от особа женски пол. Същата фигурира под №7 на Приложение 2 към Донесение 1. Поради възможността за нежелан двустранен зрителен контакт с обекта, бях принуден да използвам лявата тоалетна в коридора. Изчаках тридесет секунди и се върнах обратно. Лицата, посочени по-горе, бяха изчезнали. Въпреки положените от мен усилия, до 12,18 не успях да установя местоположението на М–6327…
2.
Някаква фигура се мярна в дъното на коридора. Вики пусна ръката му. Колко приятна бе нейната длан! Топлината, която излъчваше, достигаше до душата му и я правеше по-спокойна.
— Тук е — прошепна девойката. — Нека повървим още малко и да се убедим, че наоколо няма никой.
Човекът пред тях влезе в някаква врата.
— Връщаме се — заповяда рязко Вики. Изведнъж стана напрегната. Приближи се до стената и потъна в нея.
— По-бързо! — извика тя отвътре.
Станьо се гмурна в неизвестното. Попадна в някаква ниша. Стените й бяха облепени със златисти тапети с релефни геометрични фигури. Обърна се назад и остана изумен — между него и коридора нямаше никаква преграда.
— Ще ни видят — изплаши се той. — Да се махаме!
— Стой спокойно, глупчо — дръпна го момичето за ръката. — Стената отвън е непрозрачна, отвътре — прозрачна. Но не винаги се разтваря. Понякога съм се опитвала да вляза, а тя ме изхвърля. Тогава ми идеше да заплача. Това е моето гнездо. Когато се уморя много, идвам тук, сядам на пода и наблюдавам какво става в коридора. Хората минават, говорят, смеят се и не подозират моето присъствие. Понякога им се обаждам, но те не ме чуват.
Някъде наблизо хлопна врата.
— Вляво — в отбеляза Вики, — да видим кой ще мине.
Беше жена. Вървеше извън пътечката. Токчетата й тракаха отчетливо по каменната мозайка. Премина край тях и Станьо срещна очите й. Порази го синята им дълбочина. Но колко бързо отминаха и не му дадоха отговор.
— Хареса ли ти? — запита Вики. — Това е Соня от картографията. Искаш ли за те запозная с нея?
— Ти повече ми харесваш.
— Ш-ш-ш-ш-т! Не ме лъжи.
Този път гласовете дойдоха отляво. Групичка мъже бързаше по своя път. Стъпките им се заглушаваха от пътеката.
— Подписахте ли препоръката?
— Още не съм стигнал до нея.
— Какво толкова чакате? Откога съм ви наредил, помните ли?
— Човекът не ми харесва.
— Гледай го ти, не му харесвал. Ами ако ти започнеш да не ми харесваш!
Събеседникът му не отговори, само се намръщи.
— Утре сутринта искам подписаната препоръка да е на бюрото ми! Ясно ли е?
— Ще се постарая.
— Отговаряйте по-точно.
Те завиха някъде по коридора и гласовете им се загубиха.
— Тези искрени ли са?
— Какво искаш да кажеш, Станьо?
Той я притегли до себе си. Отпуснаха се на пода. Облегна се на стената. Вики сложи глава на рамото му. Така виждаше профила на лицето й, усещаше лекия аромат на фин парфюм и долавяше тихото й дишане. Погали я по косата и докосна с устни връхчето на ухото й. Тя не помръдна.
— Приемам го за лицемерие. Ти помниш ли нещо от присъствието си на работното си място?
— Да не говорим за това.
— Слуша ли ни някой? — запита Станьо и я хвана за ръката. — Страх ли те е?
— Има негласни споразумения, които се спазват от всички.
— Но изрична забрана няма.
— Така е по-вълнуващо.
— Изобщо не те разбирам.
— Прекрасно е да не знаеш всичко. Случват ти се разни работи и то не винаги неприятни. Животът иначе е така скучен, особено когато е предварително определен.
— Но това е нашият живот!
— Носи се слух, че влизайки вътре в стаята, биваме хипнотизирани да забравим. След време с една дума или израз, кодиран по специален начин, ще си възвърнем паметта и изведнъж ще се обогатим.
Вики се притисна до него, извърна се и го целуна. Докосването бе нежно и вълнуващо. После стана силно и всеобхватно. Ръцете му се плъзнаха по тялото й нагоре, надолу и се опитаха да влязат под дрехите й.
— Недей — помоли го тя, — довечера няма да мога да спя.
— Нима ние спим?
— Когато съм разтроена или възбудена, почивката, нека така я наречем, не ми се удава. Пристигам сутринта като разглобена. Затова предпочитам да завършвам работното време уморена, отпусната и спокойна…
— Как попадна тук?
— Съвсем естествено. Работех в една база за развитие. Отначало беше самостоятелна, после я трансформираха в отделно звено към един голям комбинат, обединиха ни с институт и накрая съкратиха половината от местата. Попаднах в числото на неудачниците. Минахме през профсъюзна комисия и за
