компенсация ни предложиха по нещо… Така стана. А при теб?
— Предложиха ми да постъпя на място, където мога да напредна. Какво друго ми оставаше, освен да се съглася? Правилно ли постъпих? Сега не мисля за това. Друго е по-важно. Променил съм се. Даже не съм усетил как е станало. Някога се наслаждавах на живота, четях много, размишлявах, изучавах и когато ми се удаваше, не се отказвах от удоволствията. Нещо ме изсуши и постепенно в мен остана само един стремеж — да се издигна. Защо, как, на каква цена — не се и замислях. Е, не съм бил чак толкова праволинеен. Спазвах някакви морални норми. И на никого не съм направил зло… Дойдох тук с единствената мисъл, че ще успея в кариерата. Сега знам, че съм попаднал в нещо необяснимо, неразбираемо. Опитвам се да го разгадая — някои навици от младостта ми още са се запазили. Същевременно инстинктът ми казва: „Бягай, тук е опасно!“ Само че не виждам никакъв изход.
— Аз трябва да тръгвам — прошепна Вики.
— Къде? Наистина ли е необходимо?
Тя нежно се освободи от ръцете му и се изправи. Погледна я отдолу, изпита желание, което го овладя цял. Изправи се до нея, повдигна косите й, дълго я целува по ушите и врата и бе щастлив, че тя му отвръща.
— Стига — спря го тя. — Да се измъкваме. Ако искаш, можеш да останеш. Стената пропуска в обратна посока по всяко време. Мисли! — тя изведнъж се обърна към него и го погледна право в лицето. — Трябва да се измъкнем от Сградата. На всяка цена. На всяка цена…
Последва нещо, което и двамата не очакваха. Прозвуча писък, не много силен, но достатъчно, за да ги стресне. Обърнаха се към източника.
Стената зад тях се раздвижи, разтвори и примамливо ги подкани с ярка светлина.
Хванати за ръка, двамата влязоха вътре.
— Дали ще успеем да се върнем? — запита се Станьо.
— Разправят се страшни истории за безследно изчезнали хора — отговори Вики.
Беше късно. Вратата зад тях се затвори. Намираха се в тясно и не много високо помещение.
— Та това е асансьор! — досети се Вики. — Странен е. Такъв не съм виждала досега.
— Накъде да потеглим?
— Нагоре. Но как ли се управлява?
— Нарисувана е ръка — досети се Станьо. — Постави си дланта тук с пръстите нагоре… Ха, тръгнахме!
— Движението почти не се усеща.
На таблото запримигаха цифри.
— Брой етажите — каза Вики. — Жалко. Спря. Май по-нагоре не може. Изкачихме се на сто и петия етаж. Да слезем ли?… — тя обърна длан. — Стоп! — дръпна си неочаквано ръката. — Какво ще кажеш отново да се изкачим до сто и петия? Слизаме там и се връщаме в коридорите на Сградата.
— Съгласен съм. Стига да успеем.
Асансьорът послушно разтвори дверите си.
Нишата на този етаж се оказа пълна с изпочупени мебели, изкривени пръти, връзки рола със забравени тапети и много-много камъни и парчета от тухли.
По коридора преминаваха хора, разговаряха шумно, смееха се и не бързаха да се прибират по стаите.
— Да се върнем — предложи Станьо. — Тук няма да можем незабелязано да излезем в коридора.
— Добре — съгласи се Вики.
Но се оказа невъзможно. Асансьорът не отвори врати. Може би го нямаше, може би часът не беше подходящ, може би на този етаж не качваше хора.
— По дяволите! — ядоса се Станимир. — Е, да вървим.
Но преди да тръгнат огледа Вики — облеклото й изглеждаше изрядно. Тя го провери за същото. Можеха да се покажат пред хора. Той стисна ръката й, която още държеше, пусна я и решително премина през стената. Вики го последва.
Веднага тръгнаха към стълбите, а Вики започна да му разправя за приятелите си.
Не разбраха дали някой ги забеляза, но дори да бяха разбрали, нямаше да му обърнат никакво внимание.
Осведомител №307. Донесение: Извънредно
05.17.2089 (четвъртък). Време: 11.31.
Днес бях свидетел на интересно събитие. Движех се с приятелката си Бернара Стоянова по коридор А– 62 на 105-ти етаж между стаите 632-А–62 и 62, когато видях от стената, между срещулежащите стаи да излизат мъж и жена.
Поради наличието на придружител не успях да ги проследя.
Приложение: Видеокасета № 9925-А–341.
— Мисля — спря се Вики пред асансьора на неговия етаж, — че трябва да се разделим. Временно — добави тя, като видя недоволството, изписано ясно на лицето му, — докато свърша две-три поръчения.
— Кога ще се видим отново?
— Предполагам, че на обяд в стола, ако успееш да си намериш купони. До дванадесет продават във фоайето. Имаш на разположение цели осемнадесет минути.
Тя си тръгна, после се обърна и рязко се върна.
— Казват — заговори съвсем тихо Вики, — че служителите с допуск–4 и нагоре притежават привилегията да… как по-точно да се изразя… да преживяват и да помнят събитията в работните си стаи.
— Сигурна ли си?
— Понякога и в най-нелепите слухове има значителна доза истина.
— Ти кой номер допуск имаш?
— Три. И то без никакви изгледи за повишение.
— Защо?
— Най-традиционната причина — погледна го тя насмешливо. — Май не се сещаш? Добре, ще ти го кажа направо. Шефът иска да спи с мен. Но какво да правя, като не ми харесва, а? Ти ще ме посъветваш ли нещо?
Станимир вдигна неопределено рамене. Едва не отговори с натрапващото се: „Опитай!“, но като си представи, че е в чужди обятия, че някакви груби, кой знае защо подути от тлъстина ръце, я прегръщат и стискат силно, стана му неприятно и досадно.
— Най-малко аз мога да ти давам съвети.
Тя се усмихна, махна с ръка и си тръгна.
— Чао!
— Чао!
Той дълго гледа след нея с надежда и горчивина.
Все пак тръгна към фоайето.
Мъчеше го едно, а се замисли за друго. Каква всъщност е истината: съзнанието е разделено на няколко части, съществуващи самостоятелно, без да допускат преминаването на изживените събития една в друга? Та това е равносилно на наличието на няколко несвързани субекта в едно тяло, разделени според времето (денонощието). Такова допускане води до абсурд. Веднага си създаде пример: в коридора е бунтовник, в работните помещения — служител на спецотдела; сам себе си проследява и се арестува. Възможен вариант: в едното си съществуване помни всичко, в другото — само работата; така в интерес на работата
