бит и всекидневие се отстраняват хипнотически. А в бита помни всичко и се надсмива над ограничените си подличности… Може пък да е една личност, а да се управлява съня и съзнанието: прекъсва се и се възобновяват в изгодни за Системата мигове. Но тогава възниква съвсем различен въпрос: Защо? И отговорът е невероятно труден.
Размина се с някакъв човек. Инстинктивно се обърна. Другият направи същото. Беше неговият шеф. Нямаше как, спря се и учтиво го поздрави.
— Радвам се, че те виждам — гласът на шефа звучеше иронично. — Търся те от сутринта. Къде се губиш?
— Ходих да пия едно кафе — отговори стандартно Станимир. В този въпрос няма заплаха, по-скоро бе следствие от обичайната практика, при която едни карат други да работят, а те се противят, без да се съпротивляват явно.
— Така ме завъртя шайбата — заоплаква се шефът, — че дори не съм пил кафе днес. Слушай сега. Налага се да отидеш при Дончо Маринов. Познаваш ли го? Началник е на секция „Стандартни обекти“. В този плик е документът, който той трябва да прочете и да даде становище. Обеща ми да го направи за три дни. Помни, че след три дни ти трябва да го вземеш подписан и с готово становище. Друго — намери Кирил Георгиев, стая 513, и му предай, че съветът започва точно в петнадесет нула нула. Ти също трябва да присъстваш на този съвет. Ще се проведе в нашата стая.
— Добре. Така ще се запозная с тези хора.
Разделиха се. Станимир се запъти към Маринов, после се размисли, обърна се и се отправи към фоайето. Нареди се на опашката, изчака и успя да си купи купони в последния миг. Мъчеше го глад, а и желанието го тласкаше към стола.
Десетина души вече чакаха пред гишето…
Нахрани се, но Вики така и не се появи.
Тръгна да изпълнява задачите.
Застана пред вратата, бавно изчете номера и като се увери, че правилно е намерил необходимото му място, хвана дръжката и с нежелание влезе вътре…
3.
— Предполагам — разпери ръце Петър, — че ни канят. Нека се отзовем и в съответствие с добрия тон да преминем в следващия салон. Балът още не е започнал.
— Предпочитам да е без фойерверки. Панически се боя от силни и резки шумове, придружени от летящи и свистящи предмети, наричани простосмъртно куршуми.
Помещението приличаше на зала. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, цвят абанос. Падащата върху тях светлина от кристалния полилей им придаваше благороден оттенък. Таванът бе по канцеларски бял и простоват, и никак не подхождоше на останалата разкошна обстановка. В средата кръглата маса подканяше за съвещание.
— Моля, господа — прозвуча плътен глас, — заемете местата си.
Срещулежащата врата се отвори и пропусна да влязат трима души.
— Най-после се срещнахме — изрече средният, по-висок от другите двама, плешив, пълен, с гладко лице и добродушна усмивка. — Аз съм представител на Външните. Казвам се Боян Младенов. Работя в Секретната секция. Колеги сме. Само особеностите на учреждението, което имаме щастието да обслужваме, възпрепятстват по-честите ни лични контакти. Благодарение на… нека го наречем засега… произшествието с намерената ръка — звучи добре, нали? — имаме повод да се съберем на едно място. Личният контакт ускорява служебното сближаване. Запознайте се със сътрудниците ми… Адриян Мудров надзирава компютърните движения на сведения. Мони Платонов анализира стабилността на Сградата като съвкупност от човешки същества.
Настаниха се на масата.
— Длъжен съм да ви уведомя — изправи се Боян Младенов, — че ние петимата сме назначени за членове на следствена група с условно име „Ръка“. Аз ще ви бъда началник. В тези брошури, които ще ви бъдат раздадени срещу подпис, са вписани вашите права и задължения, както и субординацията по отношение на останалата Администрация. Според правилника за вътрешния ред, моля, в срок от три дни, ако имате някакви въпроси, да ги зададете писмено… А сега на работа. Искам подробности за операция „Белязан атом“ и какви са вашите съображения за възможната връзка на това дело с отрязаната ръка.
— Каква е гаранцията — запита Петър, — че тук не ни подслушват?
— Този генератор — посочи г-н Мудров апарата, приличащ на прахосмукачка — създава звуков и светлинен екран около масата, през който навън не прониква ни звук, ни образ. Ако застанете в някой ъгъл на залата, няма да ни забележите. Така че бъдете напълно спокойни.
Димитър безстрастно отбеляза, че в доклада си Петър премълча доста подробности.
Един външен сътрудник влезе в салона, премина безпрепятствено защитното поле, поздрави почтително шефа си, наведе се леко напред и му подаде листче хартия. Младенов го прочете, протегна ръка, помаха с показалец: ела тук; и зашепна нещо в послушното ухо. Изслушаха го внимателно.
— Ще бъде изпълнено, господине — сътрудникът бързо си отиде.
— Господа — изправи се Младенов, когато Петър привърши разказа си, — приятно ми бе да се запозная с една професионално и прецизно извършена работа. Трябва да поздравим колегите си от „Вътрешния отдел“ за положения труд. От името на Главното управление ви награждавам с персонална награда. От фонд „Секретен“ ще ви бъдат отпуснати по хиляда лева. Моля да се впише в протокола… Извънредни обстоятелства ме принуждават да ви напусна. Следственната група сигурно вече завършва огледа на мястото. Господин Димитров, вие поемате случая „Ръка“. А пред вас, господин Антонов, се разкрива ново поприще. Прочетете съобщението. Незабавно вземете мерки. Необходимо е да държите в пълна тайна хода на следствието, дори от най-близките си сътрудници. Искам да ми докладвате на всеки час… Доволен съм от хода на операция „Белязан атом“. Продължавайте работата в същата насока. Старайте се да бъдете колкото се може по-дискретни. Мисля, че ме разбирате достатъчно добре.
Шефът стана и нахлупи шапката си.
— Довиждане, момчета.
Групата се изниза по най-бързия начин. Минута по-късно се изтегли и следствената команда.
— Дори не ни даде възможност да му зададем поне един въпрос.
— Яд ли те е, Митко?
— В никакъв случай. Какво говедо! Писнало ми е от такива…
— Хайде да си вървим. Наближава краят на работното време. Ти някога оставал ли си извън Системата? А за другото засега не мога да ти кажа нищо. Мисля, че сам ще разбереш защо… А, щях да забравя. Използвай врата 512. Нали си я спомняш? Намира се в края на коридора.
Работното време завършваше с интересен ритуал. Звънеше звънец. Хората в коридорите спираха мълчаливи за няколко мига — според инструкциите си припомняха извършените дейности. Втори звънец. Предстоящите задачи. Трети звънец. Време е да се излиза. Онези, които се забавяха, започваха да изпитват все по-непреодолимо желание да преминат през вратата, докато накрая се предаваха.
Станимир прекрачи прага и остана силно изненадан. Намираше се на спомагателните стълби, следователно бе прекарал остатъка от работния ден в стаята, без да изпълни останалите задачи, възложени му от шефа. Интересно какво ли му бе попречило? Подобна невероятна мисъл не би му хрумнала на никое друго място по света, но тук, в Сградата, изглежда щеше да го спохожда често и — улавяше се в категоричност — едва ли някога ще успее да си отговори. И защо да си блъска главата, щом това се приема за естествено.
Изглежда си беше отпочинал добре, сутрешната мъгла в главата, която така често го спохождаше напоследък, не затваряше насила очите му. Доброто настроение е по-често функция на здравата физиология, отколкото на здрава психика; лекотата в краката създава повече приятни мигове, отколкото точните съждения. Наистина го бяха лишили от цял следобед — три часа и половина живот си беше
