Представи си Вики. Дано и тя да се сеща за него. Щеше да му е приятно да поприказва с новата си познайница. И после — време е да си създаде познанства: могат да прераснат във връзки и приятелства.
Сам ли си, бързо ще те смачкат.
15.
Пресметна посоката по новите формули и тръгна към фоайето. За съжаление лавката беше затворена, стълбите — изчезнали. Вместо тях се виждаха асансьори. Влезе в левия, който стоеше от дясната страна на коридора, затвори очи и напосоки натисна някакъв бутон. Не беше в състояние да си обясни, защо направи така, не се и опита: важното бе да се движи и да усеща движението — така живееше, а къде, беше без особено значение. И един миг да му откраднат, пак е невероятно много! Обхвана го ярост: „Губете своя живот, не си играйте с моя. Аз ще се боря! Аз ще си отмъстя!… За какво? Сам съм дошъл тук. Интересно, злобата ми е насочена към Сградата, а ненавиждам хората в Сградата! Дори Вики ми е противна. Поисках си я, без да я обичам. Искам да се забавлявам с нея, искам да я унижа и така да унижа Сградата.“
Успокои се и си възвърна рационалността. С омраза и злоба връзки не се правят. Още колко неща ще се наложи да узнае, за да успее да се приспособи.
Постара се да не гледа означенията. Влезе в един транслатор в „кабина 3“, последва друг в „кабина 2“, трети в „кабина 4“ и след това тръгна напосоки по открилия се пред него коридор.
Хората, които срещаше, не му обръщаха внимание, нито пък той на тях. Може би грешеше, защото ако беше по-внимателен, щеше да забележи една фигура, вървяща на известно разстояние след него.
Древният ловджийски инстинкт го отведе на подходящото място. Миризмата на кафе му подсказа, че наблизо се намира някакво заведение. Поразходи се известно време напред-назад. Видя как един човек изчезна направо в пода. Отиде на това място и повтори движенията му. Под краката си усети стълби, продължи смело в мрака и когато тъмнината отстъпи правата си, Станимир се озова в барчето на етажа.
Нисичките маси с удобни столчета и бледата топла светлина създаваха уютна обстановка. От приглушените високоговорители се носеше нежна успокояваща музика. Почти нямаше свободни места. Облаците гъст тютюнев дим подсказваха за упорита мисловна работа.
Станьо се нареди на опашката. Малко преди него беше Вики. Не посмя да й се обади, въпреки че веднага пожела. Предпочете търпеливо да изчака тя да си купи кафе и да тръгне към него. Надеждата му се оправда — забеляза го!
— Защо не ми се обади? — запита Вики.
— Не ми беше удобно — отговорът прозвуча някак неестествено дори за Станьо, но той изведнъж разбра, че казва истината. — Тук ли ще си пиеш кафето?
— Да.
— Мога ли да седна при теб?
— Естествено. Ние сме няколко души и с удоволствие ще станем с един повече.
След като си поръча, взе нещата си и тръгна към нея, видя, че е сама. Постави кафето и пакетчето фъстъци на масичката и се настани на стола.
— Къде са ти колегите?
— Запиляха се някъде — предпочете да не уточнява тя. — Познаваме се от една седмица. Грег е чудесен. Какви интересни истории разказва само. Томи е мълчаливец — рее поглед в тавана и все мълчи, мълчи… Соня обича да се облича хубаво. Цялата си заплата дава за дрехи. Тя предложи да отидат на горния етаж — там откриват специализирано магазинче. Теб интересува ли те? О-о! Там сега ще бъде ужасна блъсканица. Нали ще продават дефицит. Харесват ми и на мен, но не съм съгласна да ги придобивам с цената на изпомачкани ребра.
Замълчаха. Искаше толкова много неща да й каже, а не намираше подходящи думи.
Стана тягостно. Такива мигове настъпват незабелязано и трудно се преодоляват.
— Какво ли е времето вън? — опита се Станьо да разсее тъгата.
— Сградата е всичко и вън нея няма нищо! — отговори тихо и натъртено Вики. — Не споменавай думата „вън“ пред други хора.
— Опасно ли е?
— Не, просто е тъжно. Никой няма да те упрекне. Никой няма да ти каже лоша дума. Може дори да не забележат. Просто и ненужно. Ненужно…
— Когато идвах, току-що беше валял дъжд. Въздухът беше свеж и прозрачен. Градът — пречистен и бодър. Витоша блестеше със снежния си купол. Весело чуруликаха врабци. И аз бях наистина щастлив.
Той се усмихна горчиво и продължи:
— Не съм предполагал…
— Знаеш ли какво казват остроумните? — прекъсна го рязко Вики.
— Откъде да знам?
— Няма друг свят освен Сградата и Михайлов е нейният шеф!
Неволно го напуши смях.
— Откога си… — искаше да каже „вътре“, но успя да схване двусмислието и се поправи — на работа?
Неговият преследвач влезе в бара и тихомълком премина край тяхната маса, като едва не закачи Вики с лакът. Седна с гръб към тях на маса с двама свои познати и не проговори нито дума. Гледаше напрегнато пред себе си. Може би мислеше, може би слушаше идващите отдалеч думи.
— Това беше толкова отдавна — отговори Вики. — Забравила съм. Нека се наслаждаваме на настоящето.
— Ето къде си бил!
Наобиколиха ги трима души. Непознатите им лица го стреснаха. После Станимир позна сред тях Стоян.
— Сядайте — покани ги Станьо.
— Търсихме те — поясни Стоян, след като си даде поръчките на Христо. — Шефът има работа за теб. Тази калкулация трябва да се провери и да се занесе на главния счетоводител за подпис.
— Къде се намира счетоводството?
— На петия етаж, петнадесета стая. Не бързай да скачаш веднага. Падна ти се хубава работа. След малко ще бие звънецът.
Той и двамата му приятели изпиха светкавично по едно двойно кафе и побързаха да изчезнат.
— Май и ние ще трябва да тръгваме.
Вики стана, събра чашките, отиде до кошчето и с привичен нехаен жест разтвори пръсти; после се обърна и махна за довиждане с ръка. Изчака миг. На лицето й се изписа някакво скрито недоволство или огорчение — може би очакваше от него нещо друго; извърна се рязко и, без да го погледне повече, изчезна от барчето.
Така поне се стори на Станьо. Зает с тези мисли, той се отправи към счетоводството. Зад него нямаше никой. Коридорът, докъдето стигаше поглед, беше пуст и празен. Преследвачът остана да си допие спокойно питието: нямаше повече работа за днес.
Счетоводството се оказа на лесно място. Откри го много бързо. Предположи, че има и нещо друго: той бе пожелал да отиде там и Сградата го подпомагаше, като негласно му посочваше пътя.
Мисли ли четеше или… Документите! На тях са изписани номерата на стаите. Магнитният запис управлява различните преходи.
Колко било лесно! Долу мистиката!
Видя надписа „Счетоводство“ и отвори вратата.
Дори не се изненада. Очакваше нещо подобно. Служебното усърдие на Сградата му спести скитането по помощните стълби. Посрещаше новия ден направо в коридора. В ръката си държеше документа, който бе
