влязъл в живота им. Като вчера си спомняха лунната нощ, когато рисът ослепи Сивата вълчица и разкъса малките, а Казан отмъсти за себе си и другарката си в страшната битка, довела до смъртта на врага им. И сега, с тази една шепа живо месо — малко, меко, сгушено в нея Сивата вълчица видя със слепите си очи по-ясно отвсякога трагичната картина на онази нощ. Потреперваше при всеки шум, готова да скочи срещу някакъв невидим враг и да разкъса всеки освен Казан, който непрекъснато, и при най-слабия звук, скачаше на крака, наблюдаваше и пазеше. Той не вярваше и на движещите се сенки. Пращенето на клонките го караше да повдига горната си бърна. Зъбите му святкаха заплашително при всеки непознат мирис, донесен от свежия въздух. Споменът за Слънчевата скала, смъртта на първите им рожби и ослепяването на Сивата вълчица също породи в него нови инстинкти. Нито за миг не напусна поста си. С каквато сигурност човек очаква изгрева на слънцето, така и той очакваше рано или късно смъртният им враг да ги нападне откъм гората. В един час като този рисът им беше донесъл смъртта. Беше им донесъл и слепотата. Така — денем и нощем — той чакаше и наблюдаваше дали няма да дойде отново. И тежко на всяко друго живо същество, осмелило се да приближи поваленото дърво през тези първи дни от майчинството на Сивата вълчица.
Но спокойствието беше разпростряло крилете си от слънчеви лъчи и изобилие над тресавището. Нямаше натрапници освен шумните канадски сойки, северните птици с големи очи, разговорливите лястовички, горските мишки и хермелините. След ден-два Казан започна да влиза по-често под дървото и въпреки че неведнъж опипа с нос около Сивата вълчица, не можа да намери повече от едно кутре. Малко по̀ на запад хората от племето Дог рибз биха нарекли вълчето Ба-ри по две причини — нямаше нито братя, нито сестри, беше мелез от куче и вълк. То беше тънко, живо малко същество още от самото начало, защото не се уповаваше на майчината сила и внимание. Развиваше се с бързината на истинско вълче, а не с бавния темп на кученце. Само три дни си позволи удоволствието да се гуши до майка си, да яде, щом е гладно, да спи много и почти винаги да бъде чистено и приглаждано от езика на любещата Сива вълчица. От четвъртия ден с всеки изминат час ставаше все по-любознателно и заето с нещо. Намираше сляпото лице на майка си, с огромни усилия се катурваше под лапите й, а веднъж се изгуби съвсем и започна да се озърта за помощ, когато се изтъркаля на осемнайсет инча от нея. Не след дълго започна да разпознава Казан като част от майка си. На възраст не повече от седмица то самодоволно се търколи между предните лапи на Казан и заспа. Казан се обърка. С дълбока въздишка Сивата вълчица постави глава на една от предните лапи на другаря си, докосна с муцуна тялото на избягалото от нея вълче и изглеждаше много доволна. Около половин час Казан не се помръдна.
Когато стана на десет дни, Ба-ри откри развлечението в боричкането с някое парче заешка кожа. Малко по-късно направи второто си вълнуващо откритие — светлината и слънцето. Сега слънцето се издигаше така, че следобед някакъв светъл лъч се прокрадна през един отвор отгоре. Най-напред Ба-ри се взря в златния лъч. После дойде време, когато се опитваше да си играе с него, както си играеше със заешката кожа. И оттогава всеки ден той отиваше все по-близо до отвора, откъдето Казан преминаваше от поваленото дърво в големия външен свят. Накрая дойде времето и той да стигне този отвор, сви се там — мигащ и уплашен от видяното, Сивата вълчица не се опита да го задържи, а излезе на слънце и го извика при себе си. Това стана три дни преди слабите му очи да са достатъчно заякнали, за да я последва, и много скоро след това Ба-ри се научи да обича слънцето, топлия въздух, аромата на живота и да се страхува от тъмнината в родното затворено леговище.
Много скоро трябваше да научи, че животът не е толкова хубав, колкото му се стори в началото. Един ден при тъмните признаци на наближаващата буря Сивата вълчица се опита да го прилъже към поваленото дърво. Това бе първото предупреждение към Ба-ри, но той не го разбра. Сивата вълчица не успя, но природата му даде първия урок. Изведнъж Ба-ри се намери сред пороен дъжд. Той го ужаси. Сивата вълчица го грабна с уста, цял вир-вода и полуудавен, и го приюти в скривалището. Едно след друго следваха първите необикновени житейски изпитания, заедно с това един след друг се раждаха инстинктите му. Най-голям за него беше денят, в който любопитният му нос докосна суровото месо на току-що убития и кървящ заек. За първи път вкуси кръв. Беше сладка. Изпълни го със странно вълнение и оттогава вече знаеше какво значи Казан да донесе нещо между зъбите си. Скоро започна да се бори с пръчки вместо с меката кожа и зъбите му станаха твърди и остри като игли.
Казан донесе огромен заек, още жив между зъбите му, но толкова лошо смачкан, че не можеше да избяга — тогава пред вълчето се разкри Голямото Тайнство. Ба-ри вече се научи да разпознава какво е заек и какво пъдпъдък, обичаше сладката топла кръв дори повече от майчиното мляко. Но при него те идваха мъртви. Никога не беше виждал някое от тези чудовища живо. И сега заекът, пуснат от Казан на земята, ритащ и борещ се със счупен гръбнак, ужаси Ба-ри. Няколко минути той учудено наблюдаваше агонията на умиращата жертва на Казан. Казан и Сивата вълчица сякаш разбраха, че това е първият му урок като убиващо и месоядно животно, и стояха до заека, без да правят усилия да сложат край на съпротивата му. Пет-шест пъти Сивата вълчица подуши заека и обърна сляпата си муцуна към Ба-ри. След третия или четвъртия път Казан се просна по корем на няколко крачки и внимателно наблюдаваше какво става. Щом Сивата вълчица навеждаше муцуна към заека, малките ушенца на Ба-ри щръкваха в очакване. Като видя, че нищо не се случва и майка му не е наранена, той приближи. Напрегнато и предпазливо скоро отиде по-близо и докосна косматото още живо същество. В последни спазми големият заек подви задните си крака, ритна, Ба-ри се търкулна като топка и заквича от ужас. Отново изправи крака и тогава за пръв път го обзе гняв и желание да си върне. С ритника завърши първият му урок. Върна се не толкова предпазливо, но с още по-опнати крайници, и след миг заби малките си зъби във врата на заека. Чувстваше как животът пулсира в мекото тяло, мускулите на умиращия заек конвулсивно се свиваха под него, а той стискаше със зъби, докато изчезна и последният признак на живот в първата му жертва. Сивата вълчица беше доволна. Близна го с език, и дори Казан благоволи одобрително да подуши сина си, връщайки се при заека. Никога топлата сладка кръв не е била толкова сладка както днес.
Ба-ри бързо се превърна от животно, пиещо кръв, в месоядно. Едно след друго се разкриваха пред него тайнствата на живота — отвратителното кикотене на сивите бухали през любовната нощ, пращенето на падащото дърво, тътнежът на гръмотевицата, ромонът на течащата вода, писъкът на дивата котка, мученето на женския лос и далечният зов на вълка. Но най-важно от всички тайнства, ставащи вече част от инстинктите му, беше тайнството на миризмата. Един ден, когато той скиташе на около петдесет ярда от поваленото дърво, малкият му нос долови миризмата на заек. Веднага, без да мисли и без повече уроци, разбра, че за да се добере до любимата сладка кръв и месо, трябва да тръгне по миризмата. Бавно запълзя по следата и стигна дънер. Заекът го беше прескочил с дълъг скок и той се върна назад. Оттогава всеки ден се впускаше в свои приключения. Отначало се чувстваше като откривател без компас в някакъв странен и непознат свят. Постоянно се натъкваше на нещо ново, винаги чудесно и често пъти ужасяващо, но все по- малко се страхуваше, а вярата и сигурността му нарастваха. Откривайки, че никое от плашещите го същества не му причинява зло, ставаше все по-смел в проучванията си. И външността, и погледът му към нещата се промениха. Кръглото му дундесто тяло приемаше по-различна форма. Стана пъргав и бърз. Жълтият му кожух потъмня, а по гърба му се появи сиво-бяла ивица като у Казан. Имаше врата и красивата глава на майка си. Във всичко друго беше истински син на Казан. Крайниците му предвещаваха бъдеща сила и масивност. Беше широкоплещест, очите му бяха силно раздалечени и малко зачервени в долния ъгъл. Горските хора знаеха какво може да се очаква от кученце хъски, с отрано появилата се такава червенина, предупреждение, че е рожба на дивото, че бащата или майката е от свирепата глутница. У Ба-ри този червен нюанс беше много силно изразен и можеше да означава само едно. Въпреки че беше наполовина куче, дивото го завладя завинаги.
В деня на първата си истинска битка с живо същество Ба-ри показа напълно наследствените си качества. Беше се отдалечил от поваленото дърво на повече от стотина ярда. Тук намери друго чудо. Потокът. Беше го чувал преди, беше го наблюдавал отдалеч — най-малко от петдесет ярда. Но днес се осмели да отиде до брега, остана там дълго, водата плискаше и пееше в краката му, а той се взираше отсреща в новия свят. После предпазливо тръгна по течението. Не измина и пет-шест фута, и до него се чу ожесточено пляскане на криле. Канадска сойка — една от най-свирепите сойки на Севера — препречи пътя му. Не можеше да лети. Крилото й се влачеше, навярно счупено в борбата с някое от по-малките хищни животни. Но за миг тя стана най-чудното и предизвикателно живо същество за Ба-ри.
Сивата козина на гърба му настръхна и той продължи към нея. Сойката остана неподвижна и Ба-ри стигна на три крачки. С къси бързи скокове тя започна да се изтегля. В миг нерешителността на Ба-ри изчезна като дим. С рязко възбудено джафкане той скочи върху ранената птица. Вълнуващата битка трая
