Дивото куче Казан

няколко мига и острите малки зъби на Ба-ри се забиха в перушината на сойката. Бърза като мълния, тя започна да го кълве. Сойката е цар на малките птици. По време на люпенето на яйцата тя убива малки врабчета, северни птици и кълвачи. Няколко пъти удари Ба-ри със силния си клюн, но синът на Казан беше достигнал бойната възраст и болката от ударите само го караше да забива по-дълбоко зъбите си. Най-сетне достигна месото и в гърлото му се надигна ръмженето на малко вълче. За щастие беше хванал птицата под крилото и след няколко удара съпротивата й отслабна. Още пет минути и Ба-ри отпусна зъби, отдръпна се една стъпка да погледа смачканото безмълвно същество пред себе си. Сойката беше мъртва. Той спечели първата си битка. А с победата дойде и прекрасното раждане на най-силния инстинкт, подсказал му, че вече не е готованко в чудния механизъм на живота в пустинята, а че е част от него. Беше убил.

След около половин час Сивата вълчица се спусна по неговата следа. Сойката беше разкъсана, перушината й — разхвърляна наоколо, а малкият нос на Ба-ри кървеше, но той лежеше тържествуващ до жертвата си. Сивата вълчица бързо разбра какво е станало и радостно го близна. Върнаха се при поваленото дърво, Ба-ри носеше между челюстите си остатъците от птицата.

От този час ловът стана най-голямата страст в живота на Ба-ри. Щом не спеше на слънце или под поваленото дърво през нощта, той търсеше да разкъса нещо. Уби цяло семейство полски мишки. Най-лесно беше да издебва северните птици и той унищожи три от тях. После срещна хермелин и малкият свиреп бял горски скитник му нанесе първото поражение. Неуспехът охлади страстта му за няколко дни, но му даде най- големия урок, че освен него има и други месоядни животни с големи зъби, а природата така е наредила нещата, че те не трябва да се изправят зъби срещу зъби за храна. У него се родиха много неща. Инстинктивно отбягваше таралежа, без да е изпитал болката от бодлите му. Лице с лице се срещна с дива котка само две седмици след битката с хермелина. И двамата търсеха храна и тъй като нямаше, всеки тръгна по пътя си, без да се бият.

Ба-ри все повече се отдалечаваше от поваленото дърво, но винаги следваше потока. Понякога вървеше с часове. Най-напред Сивата вълчица се безпокоеше, когато го нямаше, но рядко ходеше с него, а след време безпокойството я изостави. Природата бързо си вършеше работата. Сега се безпокоеше Казан. Настъпиха лунни нощи и примамливостта на скитничеството напираше все повече във вените му. Сивата вълчица също беше изпълнена със страстен копнеж да броди на открито из широкия свят.

После настъпи следобедът, когато Ба-ри излезе на най-дългия си лов. На половин миля уби първия заек. Остана при него до здрач. Луната изгря голяма и златна, осветявайки горите, равнините и хребетите почти като ден. Прекрасна нощ. И намерил луната, Ба-ри изостави плячката си. Посоката, по която той вървеше, беше далеч от поваленото дърво.

Цяла нощ Сивата вълчица стоя нащрек и в очакване. И когато луната се скри на югозапад, седна на задните си лапи, обърна сляпото си лице към небето и зави за първи път след раждането на Ба-ри. Природата искаше своето.

Ба-ри я чу отдалеч, но не отговори. Един нов свят беше станал негов и той каза сбогом на поваленото дърво и дома си.

Глава деветнадесетаПохитителите

Беше прекрасният сезон между пролетта и лятото, когато северното небе блестеше от светлината на луната и звездите. Казан и Сивата вълчица слязоха на дълъг лов в долината между двата хребета. Това бе първата примамка на скитничеството, която винаги идваше при дивите същества в пустошта веднага след като малките напуснат майките си да търсят свой път в широкия свят. Тръгнаха на запад от дома си под поваленото дърво. Ловуваха предимно през нощта и оставяха след себе си следи от не докрай изядени вътрешности на зайци и пъдпъдъци. Беше сезонът на кръвопролитията, а не на глада. Десет мили на запад от тресавището убиха млад елен. Него също изоставиха, след като ядоха само веднъж. Наситиха се на топло месо и кръв. Надебеляха, загладиха косъм и всеки изминат ден все по-дълго се припичаха на слънце. Имаха малко съперници. Рисът беше в най-гъстите гори на юг. Вълци нямаше. По реката бродеха безброй диви котки, белки и норки. Нито бяха бързи в лова, нито имаха дълги зъби. Един ден попаднаха на стара видра — грамадна, посивяваща с приближаването на лятото. Казан надебеля, стана мързелив и лениво я наблюдаваше. Сляпата Сива вълчица душеше миризмата й във въздуха. За тях видрата беше само една плаваща пръчка — същество извън техния свят като всички риби. Продължиха пътя си, без да знаят, че това странно същество със смолесточерни перки скоро щеше да им стане съюзник в една от необикновените и смъртоносни битки в пустошта, така кървави в живота на дивите същества, като най-кървавата вражда в човешкия живот.

След деня на срещата с видрата Сивата вълчица и Казан продължиха още три мили по течението. Тук спряха и се обърнаха на север. Спря ги голям бобров вир — двеста ярда широк и вдаден на миля в блатото и гората. Нито Сивата вълчица, нито Казан се интересуваха много от бобри. Те, също като рибите, видрите и бързолетящите птици, бяха извън техния свят.

И така, обърнаха се на север, без да знаят, че природата вече им е отредила те четиримата — кучето, вълчицата, видрата и бобърът — скоро да вземат участие в една от онези безмилостни битки в дивия свят, оставящи да преживеят само най-приспособените. Тези трагични истории се пазят в тайна от безмълвните звезди, луната и вятъра.

От много години човек не беше стъпвал в долината между двата хребета да безпокои бобрите. Ако някой ловец от племето сарки тръгнеше по безименния поток и хванеше старейшината и водача на бобровата колония, веднага щеше да прецени, че е много стар, и щеше да му сложи индианско име. Би го нарекъл „Счупения зъб“ — тъй като беше счупил един от четирите зъба, с които събаряше дърветата и правеше вирове. Преди шест години Счупения зъб повел няколко свои връстници бобри надолу по течението и те построили първия си малък вир и първия си дом. Следващия април другарката на Счупения зъб родила четири бобърчета. И всички други женски от колонията родили още по две, три или четири. В края на четвъртата година, ако беше следвало обикновения закон на природата, това първо поколение щеше да се раздели по двойки и щеше да напусне колонията, за да си построи вир и свой дом. Събраха се по двойки, но не се отделиха. Следващата година второто поколение малки, сега вече четиригодишни, също се събираха по двойки, но пак не се отделиха. Затова в началото на лятото шестата година колонията много приличаше на голям град, отдавна обсаден от врага. Наброяваше петнадесет дома и над сто бобри, без да се броят четирите малки, родени през март и април. Удължиха вира до двеста ярда. Водата заля големите площи с брези и тополи и оплете блатото с крехки нежни върби и елши, Дори при това положение храната не достигаше и домовете бяха пренаселени, тъй като по любовта си към дома бобрите приличаха много на човека. В дома на Счупения зъб — всичко на всичко девет стъпки дълъг и седем широк — живееха двадесет и седем деца и внуци. Този сезон той се готвеше да наруши традицията на племето. Когато Казан и Сивата вълчица небрежно душеха силната миризма, идваща от града на бобрите, Счупения зъб подготвяше семейството си и двама свои синове също със семействата си за преместване.

Поне засега Счупения зъб беше всепризнат водач на колонията. Нямаше друг бобър с неговата големина и сила. Едрото му тяло, три фута дълго, тежеше най-малко шестдесет фунта. Опашката му беше четиринадесет инча дълга и пет дебела, в тихите нощи плясъкът й във водата се чуваше от четвърт миля разстояние. Плавателната ципа на задните му крака беше два пъти по-голяма от тази на другарката му и това обяснява защо той плуваше най-бързо в цялата колония.

Следобед Казан и Сивата вълчица се отправиха на север. Последва чиста тиха нощ, в която Счупения зъб се изкачи на повърхността на бента и се обърна да види дали армията му е зад него. Осветената от звездите вода на големия вир се плискаше и светеше при движението на многото тела. Няколко по-стари бобри се изкачиха след Счупения зъб и старейшината се гмурна в тесния поток от другата страна на бента. Сега го последваха блестящите на звездната светлина сребристи тела на преселниците. Поединично, на двойки и тройки, те изкачиха бента и с тях тръгнаха дузина бобърчета, родени преди три месеца. Леко и бързо заминаха по течението. Малките плуваха яростно, за да не изостанат от родителите си. Бяха четиридесет. Счупения зъб ги водеше добре, а зад него идваха по-старите работници и бойци. Отзад плуваха майките и децата.

Пътуването продължи цяла нощ. Видрата, най-смъртният им враг, по-опасен дори от човека, се криеше в гъстия върбов храсталак, докато те минаваха. Природата, която понякога вижда по-далеч от човека, я