от железния доспех на графа мъжко място. Гръдта й все още не бе започнала промяната в люспестомъхеста материя.
— Тогава не я наранявай. Просто се опитай да вземеш от резерва й, който само тя може да ти позволи да докоснеш — продължи Арон. –Ако ли пък не, то ти си задължена в името на стадото да го направиш. Внимавай, сега е моментът да докажеш себе си, Ксинтия!
Графът чуваше всичко това и се чудеше как е възможно да се случат такива странни и противоречиви на всякакво земно обяснение неща? И то точно с него и с неговата душа, за която вече знаеше, че съществува като отделно създание в него.
Тогава душата проговори пак, но вече с по-спокоен тон.
„Тя те обича все още и като че ли ще ме отмине, но и ще вземе от мен, от моя резерв, който вие хората никога не използвате, само ти понякога и затова ще те заболи страшно, мен също! Стегни се!“
И той усети режеща болка дълбоко в мозъка. Усети и мекото галене на вече дългия език, на все повече и повече превръщащата се в „летящ прилеп“ Ксинтия.
„Летящ прилеп“. Това определение произхождаше от вида на изменящотото се тяло на вече навлязъл в обряда новак-прилеп. Променящата се хубавица беше точно отражение на процеса, но при нея беше и различно, защото и „летящите прилепи“ се деляха на красиви и останали. Колкото беше красива като земна жена, толкова по-красива ставаше като прилеп.
След вземането на част от резерва тя започна видимо да променя съвършената структура на фигурата си в още по-великолепно, изпълнено с точни и съразмерни форми ново тяло. Първо шията й, оттегляща се от пробитото гърло на графа, вече удължена, се покри със сребърен люспесто-мъхав слой. След това черепът й придоби форма на овално, елипсовидно яйце, покрито отзад с дълги нишки свила. Ръцете, които бяха обгърнали графа се трансформираха в леки, но изключително здрави прилепови крила. Разликата беше само в това, че бяха изваяни като листа на папрат от древни времена. Пръстите останаха същите, но здравината им бе желязна, а цветът им сребърен. Гърдите се разляха и придобиха здрав мускулест профил, покрит от мъхести, свилени косми. Лицето запази изящните си черти, но очите се издължиха и приеха формата на елипса. Трансформацията бе напълно завършена.
— Арон, доволен ли си? — като песен се провря звукът, идващ от изящно новоизваяните устни на жената-прилеп.
— И още как, та ти стана най-красивото създание във вселената, Ксинтия! — с явно задоволство заяви наблюдаващото от каменния отвор-прозорче, реципрочното по привлекателност същество.
— За да се промениш толкова съвършено, това значи, че си взела душата му! — обяви Арон и добави повече на себе си. — Отлично се справи, новак… мой.
„Всъщност тя го заблуди — прошепна душата на Уйлям така, че само той можеше да я чуе. — Тя взе само от резерва, който ти бе така добре развил и затова се извърши промяната. Тя го направи за теб, защото те обича повече от себе си и повече дори и от стадото.“
Граф де Мол започна да осъзнава какво се бе случило, но загубата на кръв в почти безжизненото му тяло, даваше отражение върху мисълта му, която едва течеше.
Външно той бе абсолютно мъртъв. С килната глава встрани, прогризана шия, опръскани с кръв доспехи, за него можеше да се мисли, че е умрял… но не бе така.
Арон, който междувременно получи от обряда също удовлетворение, протегна дългите си прилепови ръце и обгърна Ксинтия:
— Имаш вече първата душа в запас, скъпа, и стана по-красива от Габриеле. Ти ще бъдеш вечния ми слав!
Но Ксинтия бе на друго мнение, просто трябваше да изчака, да го измами и да си вземе графа. Но как?
Тя бе дочула как и трябваше да опита, но можеше да й коства всичко постигнато дотук, защото нямаше опит. Знаеше само за пашкула и знаеше, че той бе пълен със смес от собствена, заразена кръв и дял от душевен резерв, а обвивката бе част от коремна кожа.
— Арон, трябва да тръгваме към стадото. Там ни чакат всички за излитането, а без теб то не би могло да се осъществи, нали, скъпи? — каза Ксинтия и вече скрито отнемаше от корема си еластична кожа. — А за Габриеле, помисли ли как… — продължи тя, пълнейки с кръв пашкула от незабелязано разкъсаната й вена.
— Затваряй си устата! Това не е твоя работа — явно недоволен от посоката на разговора изхриптя Арон ядно и добави повече на себе си.
— Докато станеш слав много има да наваксваш. Знаеш ли Габриеле колко души има в запас? Много! Но пък твоята красота ме заслепява… Пашкулът бе готов, но как трябваше да вкара душа там и как да го остави така, че графът да разбере какво да направи. Само Арон можеше да помогне и явно трябваше да черпи от опита си като смъртна, когато подлудяваше младите левенти. Изнудване!? „Ако ти не щеш, то аз…!“
— Арон, виждам, че държиш на Габриеле. Тогава аз мога да бъда слав на Дионисий, той е твой заместник, а и ми допада външно, когато не е в период разбира се — майсторски се овеси на рамото му и го погледна право в разкривените, елипсовидни очи. Изродът не издържа на подвеждащата забележка, покатери се на прозореца-отвор и злобно, обръщайки противна, лигава муцуна каза:
— Ще те чакам в стадото. Пътя сама си намери, но Дионисий, не… само това те моля! Имаш малко време до зазоряване, я да намериш пътя, я да погребеш графа. Зарови го някъде… пръстите ти са като от желязо… много бързо ще стане.
— Арон, ами с тази душа на графа, как да разполагам? Как мога да вземам от нея? — с почти треперещ, примирен глас попита Ксинтия.
— С върха на тънкото жило на опашката винаги можеш да докоснеш през главната артерия кухината на черепа. Тя е там, но засега не я консумирай, в транс е и може да ти избяга. А това стане ли, знай че на сутринта си загубена — получи тя от Арон това, което искаше.
От свистящото въздушно течение, причинено от прилеповите крила на Арон, тя разбра, че се е отървала от него и че той е вече във въздуха, на път за стадото.
Ксинтия трябваше да сложи всичко в ред, защото вече се развиделяваше и през този един час бе длъжна да направи почти невъзможното. Графът лежеше безжизнен на каменния под, но слабата струйка въздух идваща от ноздрите му издаваше, че той още е жив. Беше щастие за Ксинтия, че Арон не забеляза това. Но какво да прави по-нататък? Времето напредваше.
Пашкулът беше в ръцете й. Постави го до почти изгарящата свещ и взе перо и лист. Описанието отне не много време, но достатъчно, за да разбере графът какво да прави, ако изобщо издържеше до обяд. След това жилото на опашката й разкъса кръвоносния съд на шията й и продължи към кухината. Там преобразената жена никога не бе надниквала и сега й стана интересно, защото освен част от душата на Уйлям, до нея кротко се бе свила и нейната.
Ксинтия бе чувала в стадото за всичко това, но никога не бе предполагала, че душата й ще е така кротка и нежна.
„Ти не знаеше за мен, че съм в теб, за да се развивам от твоя опит и преживявания, нали?“– прошепна душата й.
Красавицата-прилеп беше объркана, но достатъчно силна, за да попита, как може да вземе от поставената вече у нея частица душа на любимия Уйлям.
„Това не може да го спаси, само част от мен може да направи чудото — дочу тя пак нежния глас.
— Вземи от мен, не се страхувай! Ще ни заболи и двете, но само това е начинът.“
Пашкулът бе готов и прилепообразната фея разтвори чудесните си крила, спускайки се от високата кула на замъка.
— Като че ли идва в съзнание? Побързай, доктор Райдсма! — прошепна Йоманда и с меко движение на дланите си направи кръг около главата на легналия в сферата мъж.
— Беше забележително, Йоманда. Сега трябва да завършим плавно прехода към действителността — почти триумфално сподели докторката, включвайки на последна степен възстановителя, вграден в сферата.
