Настъпваше ден в древна Недерландия.
Всички „летящи прилепи“ имаха необикновеното свойство да се задържат със здравите си нокти за свода на църквата и да висят с главата надолу. Гледката бе необикновена. Стотиците получовеци- полумумии, с прилепови крила и змийски тела, поклащаха елипсовидните си глави. Всеки един от тях, я мъж, я жена имаше в запас поне една човешка душа. Йерархично се подреждаха нагоре извършителите на повече убийства, а някои имаха и над десет. Разбира се, Арон и Дионисий водеха челото с повече от сто такива в запас и заслужено се наричаха водачи на стадото.
Какво трябваше да се случи в следващите часове, Ксинтия не знаеше. Тя се захвана още по-здраво за свода, прилепнала плътно до двамата големи в стадото и зачака.
Отначало очите й така се затвориха, че мракът който я обхвана, не позволи да види неимоверно ярката, виолетова светлина, която озари цялата църква. Мълнии свързваха същество със същество. Като паяжина на гигантски паяк се понесоха тънки, люспести израстъци от всяко едно прилепообразно и се сляха в една обща мрежа, в едно огромно създание, с неопределени все още форми.
Ксинтия по-скоро почувства, че се разпада, че се разгражда, че олеква и тогава чак чу отново собствената си душа да шепти. „Не се страхувай, скъпа, сега започва най-величественият момент. Ти преставаш да съществуваш за кратко време, но аз ще бъда ти и ти ще изживееш всичко. Приготви се!“
Новообразувалото се огромно същество започна да добива очертания на „летящ прилеп“.
Последното, което бе чул и запомнил, бе така необикновено за граф де Мол, че за сетен път помисли че е полудял. В главата му се мотаеха думите. „Петер, вече сме тук в 1997 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение.“
Той не познаваше, нито пък някога бе чул имена като Петер, Александра или Йоманда. Тези изплували изречения в главата на графа го накараха да мисли, че сънува или някой зъл дух си играе с него. Постепенно той отвори с мъка натежалите като железни доспехи очи. В полезрението му се ширеха локви с кръв. Дървената маса бе залята от разтопилия се восък, който използваха за свещ, а встрани имаше ръкопис и един мехур пълен с червеникава течност. Това го обърка съвсем и той трескаво започна да мисли какво се бе случило с него.
Преди два дни графът трябваше да стигне до Лейдън по нареждане на краля. Някакво нашествие на мумиеподобни, крилати изчадия, които само нощем било възможно да се видят, а през деня се криели под обикновения лик на нормален човек. Викали им „летящите прилепи“. За тях се говореха какви ли не страхотии. Много хора изчезвали безследно, някои пък ги намирали така дълбоко заровени в земята, че дори не би могло да се предположи, че това е по силите на обикновен престъпник или манияк.
Тази задача бе поставена лично от краля. Доверявайки се силно на храбрия и умен граф, той го бе изпратил незабавно в свърталището на „летящите прилепи“, стария, недерландски Лейдън.
Графът дори много се зарадва на това поръчение, защото имаше прекрасни спомени от този град. Тук живееше единствената жена, за която би дал дори и живота си. Бе чул също, че тя се бе разхубавила още повече и не случайно се носеха слухове, че много мъже са полудели или загинали по нея. Мълвата за Ксинтия дори му бе приятна, защото предната година той я имаше в леглото си и тя му бе признала, че е влюбена в него. След безумно, едномесечно любене с нея, той трябваше, по заповед на краля, да изпълни специална задача в Шотландия.
Разбира се, кралят бе научил за тази му връзка с нея и с присъщия за него начин да решава нещата в полза на кралството, просто го препрати зад пролива.
На младия граф му бе тежко във високите планини на острова. Мислеше си само за нея, за прекрасната Ксинтия и остана доста приятно изненадан, когато кралският куриер му връчи писмо за незабавно връщане в Недерландия.
Задачата си в Лейдън той мислеше да разре ши доста бързо, но първо искаше да се срещне с нея, с черното лале. А за да не лаят чужди езици, бе дал на довереното си протеже Якоб Камбир писмо, с молба, Ксинтия да дойде в замъка на Борсбом. Те винаги се срещаха там и той искаше да се повторят незабравимите мигове от преди година.
Вечерта, в уречения час, ослепителната красавица бе дошла и какво се бе случило…? Та тя бе една от тях, от „летящите прилепи“, а той жертвата. Наивност, която несъмнено щеше да му промени живота.
Но защо бе още жив…? Тази мисъл го хвърли в още по-голямо неразбиране. Каква бе тази игра? Тя бе назовала името на големия и уважаван от него градоначалник Арон ван Шхри. Това, което видя тази нощ, обаче бе само една грозна, полуразложена мумия, която нямаше нищо общо с ван Шхри. Дали не се потвърждаваха слуховете и мълвите за превъплащаващите се „летящи прилепи“ в хора и обратното. Те не отминавали също така и важни личности, които водеха двойствен живот.
Но сега какво да прави той? Снощи му бе изпита почти всичката кръв и трябваше вече да е мъртъв, но не е. Защо? Отговорът може би беше в писмото, което несъмнено бе Ксинтия.
Графът понечи да се изправи, но нито един негов мускул не се подчини. Дори погледът му едва бе в състояние да се отклонява и вперен в масата, той не искаше и не можеше да намери ново полезрение.
Слънцето вече бе изгряло. С необикновено за сезона лъчение, то проникна в замъка на Борсбом. Дари с един прекрасен лъч точно нуждаещия се от това граф де Мол и остана в нетърпеливо очакване.
Топлината на този навременен лъч даде на живия труп, Уйлям, последната надежда. Графът се вкопчи в него и започна борба на живот и смърт. Първо, с неимоверно усилие на волята, той успя да раздвижи дясната си ръка и с това достигна желаната цел. Ръкописът на Ксинтия беше вече в ръцете му и с помощта на всичкия опит, който бе натрупал като кралски образован довереник, той жадно зачете.
„Скъпи Уйлям, това което ще прочетеш не е много, но е достатъчно, за да разбереш как да оживееш и да ме избавиш от омразния Арон, който ме зарази. Същият този Арон ван Шхри, градоначалникът, но по- късно ще разбереш всичко. Засега, скъпи мой, просто следвай написаното от мен и ми прости. Нямаше начин, играта е много сложна и жестока.
Уйлям, виждаш този мехур пред теб, нали (дано е там, когато се свестиш)!? Това e сместа на «летящия прилеп» и само тя може да те спаси от сигурна смърт.
Опитай се да разкъсаш обвивката и изпий до капка съдържанието. Така част от моята душа ще достигне твоята, а кръвта ще те възстанови поне за малко, докато дойда тази вечер, за да те прибера с мен. Това е единственият ти шанс, не само за теб, но и за мен.
Обичам те, Уйлям, и завинаги ще съм твоя! Чакай ме!“
Графът бе потресен и не вярваше на очите си. Въвлечен в игра, демонична и неземна, игра, която нито един смъртен не бе спечелил без да се продаде на „прилепа“, той нямаше много време да мисли, защото всяка измината минута го водеше към бездната на смъртта. Чувстваше, че Ксинтия е неговият избавител, и че тя е в смъртна опасност с това си деяние. Довери й се напълно и с помощта на свръхволята си, се докопа до мехура.
Живителна течност се разля по жилите му, когато с последни усилия успя да излее цялото съдържание в устата си. Изненадващо за самия себе си, той не почувства нито вкуса, нито мириса на течността, а само неприятното усещане, че му се гади. Отново всичко около него се завъртя с неописуема бързина и той потъна в мрак.
„Хей, графе, как успя? Та ти наистина си бил един от моите най-добри избранници досега — чу Уйлям вътрешен глас. Не се учуди, защото си спомни разговора с нея, с душата си. — Имам си вече компания и съм много щастлива. Част от субстанцията на Ксинтия е вече в теб, до мен и това ще ти даде нужната сила, за да продължиш. Също и нещо друго искам да ти разкажа. Някои неща, които никога не си и предполагал, че могат да са така — монотонно, но нежно чуваше графът по-нататъшните откровения на собствената си душа. — Преди да се вселя в теб имах един голям период от около 300 години от последното ми съществуване на Земята. Много ми се искаше да намеря точно такъв, какъвто си ти, но все не намирах и трябваше да чакам тези три столетия. Разбира се, накрая като видях възможността да вляза в твоето тяло, бях повече от щастлива и не се излъгах. Натрупах толкова по-ложителни емоции чрез теб, че дори и сега да си замина в Големия дом, не е толкова страшно, но още по-голямо щастие ще е, ако остана още в теб — и продължи. — А пък и с тази нова компания. Всичко става още по-приятно за мен. Трудните мигове, които ни очакват, не ще ме огорчат, защото ти не познаваш такива… поне досега.“
