Йоманда беше най-нашумялата жена-екстрасенс и хипнотизатор на Запад в последните години на века. Заедно с великолепния психиатър от холандския неотдавна създаден център за компютърна хипноза доктор Райдсма, в последно време те не слизаха от страниците на европейските вестници. Теорията, върху която работеха, почти беше готова и доказателствата щяха да се потвърдят скоро. Предстоеше най-главното, да бъде върнат към действителността доброволецът Петер.
Петер, натурализиран холандец от български произход, беше емигрирал преди години, заедно с жена си и петгодишното им момиченце Нина. Той бе идеалното „опитно зайче“, според дуото научни хипнотизатори, защото предварителните тестове показваха, че той е бил в предишни съществувания обитател на древна Недерландия. Искаха да разберат дали говорещия с източноевропейски акцент холандски език Петер, ще реагира с чист холандски при превъплащенията му и пътуванията със сферата „Йоманда-Райдсма“. И не само това. Разбира се, имаше и много, много тайни, които трябваше да се разкрият.
Сферата представляваше последното изобретение на мощния концерн „Филипс“ и включваше повече от милион мегабайтов компютър, плюс силнотрансформиращо, вълново устройство.
Разбира се, тази сфера можеше да се управлява само от изключително надарени специалисти. Райдсма и Йоманда бяха върха в тази област.
Александра, съпругата на „опитното зайче“, беше стиснала шикозната си чантичка от змийска кожа и надничаше през стъклото на камерата. На лицето й се бе изписала особена тревога след последното движение на Йоманда.
Той трябваше да се върне оттам, където никой не бе ходил и не бе дръзвал дори да помисли, че това е възможно. Да се върне от Отвъдното.
Теорията „Йоманда-Райдсма“ съдържаше куп нелогични за нормалната наука предположения и твърдения. Преди две години те смаяха света с излекуването на тежко болни от спин, след прилагането на компютърна програма, плюс техните умения да се врат в мозъците, посредством хипноза.
Преди, това не се отдаваше дори и на най-големия в областта на хипнозата, доктор Пърси Уайт от американския институт за паранормални изследвания в Чикаго, по простата причина, че я нямаше виртуозната програма „Хейст“ на гиганта „Филипс“. Тя бе сътворена от един смахнат на вид и почти отписан от учените програмист на име Кейс де Граф. Седмица преди да бъде създадена тази грандиозна програма, Кейс бе изкарал два тежки месеца в болница за душевно болни в Дордрехт.
Чрез сензорни връзки, прикрепени към тялото на човек, поставен в сфера, компютърният скенер влизаше в комуникация с управляващия процеса екстрасенс и с помощта на програмата ставаше чудото. Специалистът вижда на екрана всичко, което става в мозъка на пациента. С умело управление се достига центърът на засегнатия от болестта нервен възел и се активира вътрешната самозащита, която е с непредполагаеми досега възможности.
След успехите, двете непримирими жени не спряха само с лекуването на неизлечими болести, но дори дръзнаха да идат и там, откъдето никой не се бе връщал, а именно в Отвъдното. Разбира се, те биха могли да започнат веднага, ако не бе повторното отиване на Кейс де Граф в лудницата. От концерна не позволиха той да бъде вкаран за лечение в сферата, по простата причина, че бе „златна мина“ за тях и не искаха да рискуват.
Две години по-късно изключително надареният програмист сътвори усъвършенстван вид на „Хейст“, „Мегахейст“, и след подбор на доброволци започна преломният в човечеството проект.
— Петер, вече сме в 1997 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение — с напевен глас прошепна доктор Райдсма.
— Ксинтия, къде е Ксинтия? — като гръм из вика Петер и отново се стопи в собствения си мрак.
Александра бе готова за „пътуването“. Доктор Райдсма сложи последните скенери по слепоочията й и се обърна към Йоманда:
— Готови сме за преход, дано новата програма бъде и новия успех! Сферата е на обороти и можеш да вкараш аурата в компютъра.
На екрана с ясна отчетливост се видя годината 1640 и широките крила на същество, което се спускаше от висока кула на занемарен замък.
— Йоманда, та това е Ксинтия! — почти в истерия извика докторката.
— Значи се потвърждава нашата теория! Те винаги са били заедно.
След оставянето на пашкула Ксинтия, с неуверено летене, започна да се спуска надолу към пълното с крякащи жаби блато. Беше обзета от противоречиви чувства, но не и от разочарование, защото знаеше, че бе спасила любимия… може би. Пътят към стадото тя не знаеше, но го чувстваше с новите си сетива. Затова и Арон така лесно я бе оставил да довърши обряда и да се прибере сама. Но той сгреши и това щеше да доведе до необратими за него последици. Вече окончателно оформена като изящна птица-прилеп, с леко накланяне на ципестото си крило, Ксинтия полетя към мистичния стар град Лейдън.
С натрапчива бързина светлината на новия ден си пробиваше път във вече остарялата и необикновена нощ. Красавицата трябваше да по-бърза, иначе великолепното й тяло на прилеп щеше да се превърне в прах. След като знаеше инстиктивно да управлява полета си посредством ехооргана, поместен в лявата половина на главата й, Ксинтия почувства посоката, откъдето идваха сигналите на другите „летящи прилепи“ от стадото.
Полуразрушеният свод на огромната църква беше наситен с прикрепени за него прилепоподобни същества, които вече изпадаха в дълбок унес.
Арон и Дионисий с мъка успяваха да задържат очите си отворени, защото те очакваха и знаеха, че тя ще дойде.
— Вече ще се пукна от мъка, не издържам. Аз съм си виновен! — изсъска Арон и същевременно се захвана с ноктите на крилатите си ръце още по-яростно за свода. — Ти не можеш да си представиш колко по-красива е вече тя, приятелю. Най-обаятелното същество във вселената.
— Габриеле много ще се разфучи ако разбере — дяволито забележи Дионисий и добави. — Арон, май за мен ще бъде този слав.
Арон беше като потресен от предполагаемото развитие на нещата, сви се в люспестата си кожа и притвори вече натежалите до смърт очи.
„Летящите прилепи“ трябваше да сътворят Голямата майка и след това техните души да излетят нагоре, към все още непонятното и от нито един смъртен непосетено място.
В този момент, с изящно движение на изваяните си прилепови крила, Ксинтия взриви вече почти заспиващото стадо. Чувството за красота и грациозност беше дори засилено в този сорт същества и те я възприеха, ако не със задрямалите си очи, то с вътрешните умения на душите си. Който притежаваше повече завоевания, той можеше да усети най-силно присъствието на новата богиня на това загадачно общество.
Ксинтия не предполагаше, че ще направи такова голямо раздвижване на повече от хиляда души, които бяха натъпкани в мозъчните кухини на „летящите прилепи“.
Дионисий бе пленен от перфектно изваяната фигура на новопристигналата и се зарече да направи всичко на света, само и само тя да стане негов слав. Това чувство бе обладало и Арон, водителя на стадото, още по време на обряда. Единствената задръжка бе Габриеле и той мислеше как да се отърве от нея.
— Дионисий, да не си посмял! — изхлипа Арон, впивайки острия шип на опашката си в тялото на досегашния му вечен приятел.
— Не-е, недей, Арон! Боли ужасно! — неистово изстена вторият по сила в стадото и добави. — Тя наистина е новата богиня.
Ксинтия се настани между двамата, забивайки нокти в блокчетата на свода и нежно, както едно време, прозвънтя гласът й:
— Като че ли хващам последната минута преди заминаването, скъпи Арон и… Дионисий.
И двамата потръпнаха.
— Свърших си работата. Погребах го и душа та му е тук, любими… — приятен гърлен звук се отдели от люспестата, змийска шия на красивото същество, но не се знаеше към кого от двамата бе отправен.
Стадото се успокои едва тогава, когато слънцето излезе от своето ложе и започна пътя си към залеза.
