Граф де Мол отвори очи и с леко задоволство си спомни разказаното от вътрешния му глас. Въпреки неговото недоверие към необяснимите явления в живота, сега той не само повярва, ами се замисли какъв план да състави, за да действа в променената реалност.
Лъчите на слънцето подсказваха, че следобедът е преминал средата си и се насочва към своя сън. Това искаше да каже, че планът трябваше да е готов час по-скоро и спокойно да се чака по-нататъшното развитие на нещата. Като че ли това не бе графът отпреди няколко часа. Той стана с бодро движение, опипа разпраната си шия, но не откри голяма рана, както очакваше. Само един дълбок белег доказваше, че всичко случило се е било истина. Жестока и коварна истина. Силата, с която винаги разполагаше бе в изобилие и дори сега не бе намаляла, ами обратното. С едно заучено до съвършенство движение, графът отскокна от каменния под и почувства новата енергия, придошла от пашкула. Намери се така бързо на височина, която не бе достигал никога досега и приятно се усмихна.
„Ех, Ксинтия, какво си направила с мен!? Та кой ще ме победи сега, Арон Градоначалникът ли казваш? Ха-ха!“ — повече на себе си каза той, отколкото на отсъстващата, загадъчна жена.
„Аз не съм Ксинтия, но ти действително си непобедим — дочу де Мол някъде в главата си глас, който се отличаваше от гласа на собствената му душа и за кой ли път пак се стъпи са. — Аз съм част от развитата душа на твоята любима и не се учудвай, когато някой път получиш съвет, я от мен, я от моята мила компаньонка в теб“ — поясни говорещата субстанция.
„Добре, добре…! Край на изненадите и учудванията. Приемам ви като част от мен и да му мисли този, който не вярва, нали?“– каза графът, но въпреки всичко се позамисли.
В писмото Ксинтия казваше, че трябва да я чака тази вечер, за да го вземе със себе си, но защо? Къде щеше да го води? При стадото ли? При Арон ли? Такива въпроси идваха от само себе си в главата му и вместо да им дава отговори, той така извика, че разтърси замъка:
— Какво да правя…?
„Довери й се и я чакай.“– дочу се ехото прозвъняло в главата му.
Всички прилепоподобни същества бяха свързали вече змиевидните си тела в едно огромно, напомнящо на прилеп със сребърни криле, създание. То пък бе обгърнато от свилени нишки. Всяка една от тях водеше до мястото, където преди това се бяха захванали тези изчадия. Оставената от тях люспеста кожа висеше захваната за свода с твърди, костеливи нокти.
Ксинтия виждаше всичко това. Позна своята сребърна нишка и попита душата си.
„Какво предстои, какво е обяснението на всичко това?“
„Това е същността на живота, това е развитието на нас чрез вашите земни тела. От вас ние извличаме емоции. Вие сте средството, с помощта на което ние правим история, както на вас, така и на нас. Ние сме взаимно обединени. Когато сребърната нишка, която ни свързва се прекъсне, тогава ние отлитаме нагоре в Големия дом, а вие умирате. Всъщност умира само тялото, защото то е химична структура, в която ако някой жизнено важен орган е повреден, то цялата химична съвкупност се разпада. Всички спомени и емоции обаче остават в нас и ние ги носим със себе си вечно, от превъплащение до превъплащение, от век на век — даде частичен отговор на въпроса душевната субстанция и продължи. — Сега ти преставаш да съществуваш, аз ще бъда твоето съзнание и ролите ще се сменят. Както аз, допреди да станеш «летящ прилеп», бях винаги в теб, така сега ти ще бъдеш в мен, докато трае престоят ни горе в Големия дом.“
Ксинтия се почувства съвсем лека. Тя не усещаше нито тяло, нито форми. Преходът от прилеп към душевна субстанция бе определено приятен за нея. Обзе я някаква неимоверна огромна радост и сякаш светлина нахлу в нея. Светлина, която не идваше от лъчението на слънцето, ами от космоса.
„Прилепът-майка“, която бе съставена от стотиците получовеци-полуприлепи, напусна високата църква и полетя нагоре в дълбините на вселената със скорост, която не можеше да се измери. Невидимите за човешкото око сребърни нишки обаче останаха. Това бяха нишките на живота, които свързваха духовните субстанции със земните биохимични тела.
Когато се опомни, Ксинтия усети слънчева светлина, от която я заболяха очите, но пък бе приятна за тялото. Огледа се и за свое учудване видя стотици хора в Хохландската висока църква, които също като нея се оглеждаха и опипваха.
Мнозината от тях, които имаха повече души в запас, си спомняха за преживелиците в Големия дом, но такива, като Ксинтия, току-що заразени, почти нищо не проумяваха.
— Ксинтия, още много трябва да убиваш, докато събереш достатъчно души, за да изживееш изцяло опиянението, което бе горе — с добре изглеждащ вид сподели Арон ван Шхри, градоначалникът.
От чудовищното му тяло на прилеп и помен нямаше. Със спретнати дрехи, полагащи се на човек с такъв пост, Арон одобрително повдигна мустак и добави:
— Тази вечер ще бъдеш на лов с граф Винсент, той е опитен и ще ти бъде от полза. Аз ще съм също наблизо, с Габриеле, но после ще се видим в замъка на Борсбом и заедно ще долетим при стадото.
— А Габриеле? — промълви едва чуто красавицата и добави. — Аз се страхувам от нея, а може би и… ти?
Подразбрала разговора на двамата, Габриеле се приближи измежду вече напълно преобразените, както преди, жители на стария Лейдън.
— Как е с новата, скъпи Аро? Като че ли наистина имаш добър вкус — звукът излезе от повдигащите се, изваяни гърди на Габриеле, но в лицето й имаше още черти, запазени от змийското превъплъщение. — О- хо, та това е Ксинтия, красавицата на нашия Лейдън! — почти долепи тя лицето си до това на обърканата млада жена и продължи. — Внимавай, съкровище, да не пострадаш.
— Приятно ми е да го чуя от жрицата на стадото Габриеле, но аз ще съм далеч от вашето щастие с господин градоначалника — каза прелестната Ксинтия, гледайки с видимо доволство към Арон и добави. — Има и за мен доста графове… може и Дионисий, той тъкмо идва.
— Накъде ще се понесе компанията на високите особи — с преливащ от смях глас се намеси идващият, с тяло на боец, грамадан Дионисий. — Нали нямате нищо против ако ви придружа? — не отделяше той поглед от Ксинтия. — В „Стария лъв“!? Там има прекрасно филе от акула и вино от испанския крал.
— Съжалявам, но аз имам важни дела днес, а и трябва нещо да подготвя за довечера. Ще се видим нощес в стадото! — почти заповеднически се изпъчи Арон и помъкна Габриеле към обградената с охрана градоначалническа къща на Лейдън.
Възвърнала предишната, омайна форма на тя лото си, Ксинтия направи недвусмислен жест на Дионисий да я последва и двамата напуснаха църквата.
До вечерта оставаха няколко часа и граф де Мол, вече възстановен напълно от обряда, се спусна по пустите каменни стълби на изоставения и полуразрушен замък на Борсбом. Долу го чакаше послушно черният жребец, който бе подарък от Делфтския градоначалник. Животното изпръхтя, като видя своя собственик и жадно зачака да бъде милвано.
Накъде можеше да поеме графът и самият той не знаеше. Имаха уговорка с Якоб Камбир в реномираната страноприемница „Стария лъв“. Времето бе напреднало, но Якоб може би бе останал да го чака. За по- нататъшни разкрития Уйлям можеше да се довери само на него. Разликата бе сега, че той вече бе полуприлеп, който тази вечер трябваше да лети със стадото. Как да разкаже всичко това на неговия Якоб?
Граф де Мол влезе с твърда крачка в страноприемницата и захлопна силно вратата след себе си. Той не очакваше такъв удар, но изглежда субстанцията на Ксинтия вече бе в пълнен ход. Якоб, който пиеше вино с неколцина местни художници, веднага реагира на тежкото затваряне и се спусна към своя приятел.
— Графе, много време мина и съм обезпокоен. Научих страховити неща от управителя на „Голямата мелница“. Дано да свърши всичко добре за твоята любима.
— Какво е станало, Якоб?
— Първо да седнем някъде! В другата зала, защото Ксинтия е тук. Аз мислех… че е с теб, но изглежда се потвърждават моите предположения.
— Какво? Ксинтия? Тук…?
— Да, тук е с Дионисий Бургот. И са много влюбени, поне така изглеждат.
— Бургот, този кучи син! Той ще си плати!
