му. От разпраната артерия шурна кръв, която оплиска лицето на Уйлям. Миризмата на червената течност като че ли извади от равновесие графа и той с шеметна бързина отвори уста. Позволи струята да се насочи в гърлото му и жадно запреглъща.
Якоб гледаше и не вярваше на очите си, че неговият приятел и дългогодишен идол си позволява такива неестествени неща. Стоеше онемял и цялото му тяло бе парализирано. Дори да искаше, не можеше и крачка да направи. „Трябва — мислеше си той — трябва колкото се може по-скоро да напусна това място.“
Графът, забравил за присъствието и на Ксинтия, и на Якоб, лакомо гълташе кръвта. Опиянен, той бе хванал почти умиращия воин така силно, че доспехите му се бяха превърнали в купчина нагънато желязо. Хватката, с която бе притиснал нещастника, дори не позволяваше тялото му да конвулсира. Очите на жертвата бяха изскочили от орбитите си и изцъклено гледаха в неопределена посока.
Якоб, осъзнал ситуацията, с последно волево усилие, успя да се измъкне от тайника, затръшвайки тежката врата. Навън бе започнало да се смрачава. Там той отвърза коня си и го пришпори към „Голямата мелница“. Може би там трябваше да се търси спасение.
— Уйлям, по-спокойно, иначе ще умреш от голямото количество кръв. Успокой се, скъ пи! — уморено прошепна все още лежащата млада жена, свестявайки се от припадъка.
— Ксинтия, скъпа моя, какво направихте от мен? Какво съм сега аз? Прилеп или човек, или изчадие? — бутна графът смачкания доспех на Роб и продължи. — Ами сега какво да правя, като така ме привлича мирисът на кръв. Не успявам да устоя.
Понечи пак да захапе кървавата шия, но Ксинтия така го блъсна, че той политна в ъгъла и я погледна учудено:
— Но, защо?
— Защото е много рано за обряд. До нощес има много време, а и дотогава много работа ни чака — отговори черната красавица и доба ви. — Остави го да умре. Жалко за душата му, която сама ще си пътува за Големия дом и ще разкаже на другите за нас. Но вече е късно.
— Ксинтия, разкажи ми какво стана с теб? Какво е всичко това?
— Първо трябва да повърнеш тази кръв, защото ще умреш! — почти заповяда тя.
— Да, наистина започна да ми прилошава. Силата ми намаля и като че ли ще падна.
— Ти се превръщаш в дневен блудник, а те умират бързо — уплашено забеляза Ксинтия, виждайки как по ръцете му израстват мехури, пълни с кървава течност. — Повърни, бързо!
— Не мога! По дяволите!
— Почакай, аз ще опитам да направя нещо.
Вече съсвестилата се окончателно прелестна жена долепи устни до превръщащия се в дневен блудник де Мол и засмука силно. Цялата течност от стомаха му премина в устата на спасителката. Тя я изплю и за втори път падна в безсъзнание.
Мехурите спаднаха веднага. Той взе Ксинтия на ръце и нежно я целуна. Неусетно езикът му като че ли се раздвои и изтъни. Бързо като стрела едно от разклоненията се втурна към кухината на черепа й. Така и не разбра как може да вижда там чрез езика си и как е възможно да говори с душата на Ксинтия и една много добре развита субстанция, намираща се до нея. От разговора с тях, той доби представа как е станал „летящ прилеп“ и как трябва да продължава нататък.
След идването в съзнание на изпружилата се на пода жена, те се прегърнаха пълни с любов, както в добрите стари времена. Уморени, но щастливи започнаха да правят план за вечерта. Ксинтия му каза, че трябва да убие някой тази вечер и да вземе душата му и тогава да се съберат в замъка на Борсбом. Оттам можела да му покаже пътя за стадото, а след това и как да летят нагоре. Тя самата тази вечер щяла да ловува с някой си граф Винсент, приближен на градоначалника. След това имала среща с Арон в замъка и там мислела да довери на водача на стадото, че е направила още един „летящ прилеп“, въпреки строгата забрана. Разчитала на това, че Арон е луд по нея и ще й прости, но трябвало да плати с любовна оргия.
Графът слушаше внимателно, но в главата му имаше друг план.
— С Дионисий не се захващай, скъпи, той е много, много силен и ще те убие като нищо. Не се и опитвай. Аз ще го довърша, но по-къс но — каза за раздяла Ксинтия и безшумно тръгна за срещата си с граф Винсент.
Беше време за лов.
След като се сбогуваха с нея, той долепи око до тайника и видя, че Дионисий отдавна беше дошъл в съзнание, но го бе пак загубил, този път от пиене. Няколко делви се търкаляха на земята, а той опипваше задните части на една проститутка и й шептеше:
— Ксинтия, Ксинтия, колко те обичам!
С гръм и трясък граф де Мол, пак не преценил силите си, така изненада проститутката, че тя се отскубна от обятията на великана, който доскоро се занимаваше с нея. Събаряйки няколко стола нахлулият, мускулест мъж по-скоро се сгромоляса върху грамадана, отколкото както мислеше само да го изненада. Дионисий, който тежеше не по-малко от 200 килограма, като че ли бе очаквал подобно нападение. Виното бе замъглило съзнанието му, но стотиците души вътре в него го бяха алармирали инстинктивно. След кратко смущение графът го сграбчи за гушата, но това не бе Роб, а Дионисий Бургот, стар „летящ прилеп“, с не по-малко сила от тази на графа. С изкусно движение на ръката си, великанът успя да отблъсне нападателя и чак тогава го видя. За него граф де Мол бе познат от миналото. Преди две години бяха се срещали на Великото състезание организирано от кралската свита. На него можеха да присъстват само отбрани особи, а участниците бяха най-храбрите рицари от близките страни и върха от Недерландия. Тогава и двамата имаха най-многото победи, но финалът така и не се състоя помежду им. Кралят внезапно получи сърдечен пристъп и състезанията се отложиха. А когато трябваше да има нов финал, на Уйлям бе поставена задачата за изпълнение в Шотландия.
Дионисий го позна и лукаво се усмихна:
— Значи не си мъртъв, копеле мръсно!? Ксинтия те е направила „летящ прилеп“!? Долна фуста!
— Доста жалко, но ще трябва да умреш, дебелако! –извивайки ръката му, графът изплю съсиреци от думи и кръв, принадлежащи на Роб Бургот. — Това е финалът!
Двамата мъже подскокнаха едновременно на височина, която смъртен не би успял да достигне и се хванаха за гушите. С бърз заучен рефлекс Уйлям удари противника между краката и той отпусна шията му. Това даде възможност на графа да отлети настрани и да нанесе силен удар с дланта по незащитената от шлема глава на Дионисий. След секунди и двамата се строполиха на масата. Великанът бе зашеметен от удара и неловко се изправи. Де Мол това и чакаше. Отскокна отново и с двойното си салто се намери зад дебелака, опипа ножницата, но мечът го нямаше там. Изглежда при тези вихрени скокове той бе излетял нанякъде. А без меч как би убил това чудовище.
Изведнъж той забеляза проститутката. Тя стискаше нещо като меч, но бе далече от мястото, където се водеше борбата. Дионисий схвана начаса ситуацията и се спусна към ухажваната от него професионалистка в любовта.
Изненадващо и за двамата, тя хвана меча обратното и го заби в гърлото си. Разяреният великан не устоя на зова на кръвта и засмука жадно от бликащата артерия. Забравил за битката, Уйлям също се спусна и редом с доскорошния си враг, заблиза свежата течност. Времето за лов бе настъпило и двамата „мъже- прилепи“ просто трябваше да откликнат на повика за завоевание на души.
По принцип в обряда винаги трябваше да присъстват поне два прилепа, иначе душата на жертвата трудно се откъсваше от тялото.
Те бяха като омагьосани от мириса на червената течност и гълтаха до насита. Почувстваха пулса на самоубийцата да намаля и се спогледа ха. Пръв Дионисий, като опитен в обряда, отблъсна графа и му заповяда:
— Сега и двамата имаме обща цел. Остави я да не умре веднага. Трябва да й вземем душата.
— Кой аз или ти? — попита графът.
— За да остане Ксинтия твоя, трябва да заплатиш. Затова сега сам ще си търсиш жертва и аз ще
