После си обух старите високи баскетболни обувки и ги завързах. Огледах отражението си в огледалото. Истинска Мата Хари. Сложих в задния джоб на джинсите си стари слънчеви очила, а в един от предните джобове пъхнах четири десетдоларови банкноти и три от по един долар. Достатъчни за билета в метрото и ако е необходимо, за такси.
— Да вървим, Ози — казах аз.
Отидох в кухнята и взех от килера каишката на Ози. Той ме чакаше пред входната врата, размахвайки опашка. Погалих го по главата.
— Ти ще бъдеш куче-следотърсач тази нощ, моето момче.
Вървяхме по безлюдната улица към спирка „Морз“. Вратата на спирката бе подпряна и оставена отворена, за да става течение. Спряхме се в сянката на вратата. Сложих каишката на Ози и навих другия край около ръката си, докато дължината й стана само осемнадесет инча. Сложих си очилата. Можеха да не ни разпознаят, ако не се вгледаха. Сърцето ми биеше силно.
Небръснат мъж със смачкано сако тромаво мина покрай нас.
Изчаках пред спирката, докато той се отдалечи, и тогава въздъхнах облекчено.
— Окей, Ози — промълвих аз, — хайде да видим какво ще измислим, че правим.
Влязох бавно в гарата и отидох до будката за билети. Брадат млад мъж бе седнал в нея и се бе навел над учебник по електроника. Подадох банкнота от един долар в цепката. Той ме погледна и се усмихна. Аз останах сериозна. Човекът се облегна назад и видя Ози.
— Искате ли информация за прекачванията, мис? — Той говореше високо и бавно.
— Не, благодаря. — Гласът ми прозвуча две октави по-високо от нормалното.
— Ето ви рестото, мис.
Пъхнах ръка под стъклото на цепката и взех монетата.
— На север или на юг пътувате? — попита той.
— На юг.
— Качете се по стълбите. Те са на двадесет фута пред вас. Южният влак пристига вляво от вас, когато се изкачите по стълбите.
— Благодаря ви — казах аз. — Хайде, Ози.
Промъкнахме се през въртящата се преграда на входа и бавно се заизкачвахме по стълбите. Държах каишката на Ози изкъсо, докато се изкачвахме към перона. За наш късмет той бе празен. Смъкнах очилата си ниско на носа и зачакахме. Бе един часът и тридесет и три минути след полунощ. В един часа и тридесет и пет минути почти бях решила да си вървя. Усещах как струйки пот се стичат по гърба ми.
В един и тридесет и шест минути южният влак навлезе в гарата. Качих се в първия вагон, държейки Ози близо до мен. Внимателно и бавно отидох до началото на вагона. Вътре бяха четирима души: възрастен мъж в дрипава риза и стари панталони сумтеше в съня си, четири реда пред него нисък и набит латиноамериканец гледаше втренчено през прозореца, два реда пред латиноамериканеца две черни тийнейджърчета се смееха и подбутваха един друг. Когато минахме покрай тях, тийнейджърчетата се обърнаха и погледнаха Ози, а после и мен. Седнах на предната седалка до затворената кабина на машиниста и се преструвах, че гледам безцелно. Опрях ръце на коленете си, за да не се вижда треперенето им.
Вратата се затвори с грохот и потеглихме напред в тъмнината. Влакът скърцаше и тракаше, докато преодоляваше малкия завой южно от гара „Морз“, но после набра скорост. Бях с лице към предното стъкло на вагона. Един оазис от светлина започна да осветява широките релси. Светлините блестяха все по-силно и ние пристигнахме на спирка „Лойола“. Обърнах леко главата си, като лицето ми остана безизразно. Качиха се трима души: възрастен пиян мъж с несигурна походка и разконцентриран поглед като на умствено изостанал, младо чернокожо конте с оранжев анцуг и жена му, която се поклащаше на металните си токчета. Контето носеше слънчеви очила и портативно стереорадио с размерите и формата на комуникационен сателит. Двамата — контето и жена му — седнаха в дъното и скоро вагонът гърмеше от регемузика.
Мъжът със сивия плик за храна слезе в Гранвил. Контето и жена му — в Лоурънс. На спирка „Уилтън“ пияният отвори вратата, срещуположна на перона, и уринира върху релсите. Той се наведе напред и едва не се прекатури, когато влакът потегли. Едно от черните тийнейджърчета отиде до отворения прозорец с лице към перона и извика: „Ей, луд, внимавай!“ Приятелят му избухна в смях, а после се смушкаха един друг.
Влакът зави покрай парка „Шеридан — Ървинг“ и навлезе в спирка „Адисън“. Хванах Ози изкъсо и минах по пътеката между редовете. Стъпихме на празния перон в два часа и три минути след полунощ. Изчаках, докато влакът потегли. Бързо слязох по стълбите до междинната площадка, а после се изкачих по другите стълби и излязох на северния перон. И той бе празен.
Загледах се в преплетените железопътни релси, сливащи се в далечината в посока към спирка „Белмонт“. Не се задаваше влак. Отсреща се виждаха сивите очертания на „Рилгли Фийлд“, извисяващ се над южния перон.
Какво правех тук? Аз съм адвокат, а не детектив. Трябваше да оставя мистериите на Пол.
Един автобус мина по улица „Адисън“ над перона и пневматичните му спирачки изсвистяха. Полицейска сирена прониза нощта — звукът ставаше все по-силен и изведнъж прекъсна. Шум от стъпки по металната стълба към перона наруши зловещата тишина. Обърнах се по посока на шума, стараейки се лицето ми да остане спокойно. Държах Ози близо до мен.
Чернокос мъж слизаше по стълбите. Бе облечен в панталони цвят „каки“ и черна тениска. Той спря за момент, погледна първо към Ози, а после към мен и слезе на перона. Застана на десет ярда северно от мен. Бе висок мъж с блестяща черна коса, опъната назад.
И двамата чакахме мълчаливо. Тениската ми бе подгизнала от пот. Ози се бе обърнал към мъжа, но каишката му бе опъната здраво. Кучето погледна към мен, а после отново към непознатия. Аз се взирах право напред, а мъжът бе обърнал погледа си към релсите на юг. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете и пристъпяше от крак на крак.
С периферното си зрение улових светлините още преди да чуя приближаващия се влак. Щом влакът намали скорост, мъжът се отправи към предната врата. И тогава това се случи, толкова бързо, че едвам го видях. Вратите на влака се отвориха, мъжът надникна вътре и някой му подаде голям кафеникав плик. Мъжът се обърна в моята посока, бързо премина по перона и се качи на стълбите.
Направих две крачки към вратата на влака, като че ли ще се качвам, а после се върнах обратно, щом мъжът се качи по стълбите. Изчаках, докато влакът се отдалечи от гарата, и си свалих слънчевите очила.
— Хайде, Ози.
Бързо изтичахме по стълбите и се промушихме през въртящата се врата. Мъжът се бе качил в сив „Форд“ комби, паркиран пред гарата. Прилепих се към стената, държейки Ози изкъсо. Сърцето ми биеше силно. Мъжът четеше нещо от кафявия плик на светлината на уличната лампа. После за пали мотора и потегли.
Изтичах на улицата. Комбито се отправяше на изток към крайбрежната улица. Под електрическия стълб бе паркирано едно такси със запален двигател. Влязох в него заедно с Ози.
— Следвай тази кола! — изрекох аз, сочейки комбито, което беше взело преднина от две пресечки.
Таксиметровият шофьор се подсмихна, докато ускоряваше колата.
— Лейди, двадесет години чаках някой да ми каже тези думи. Ще го хванем.
Настигнахме комбито край парка „Ървинг“ при изхода към крайбрежната улица и го последвахме по полегатия път в северна посока.
— Гаджето ли е? — попита шофьорът, докато разглеждаше дрехите ми в огледалото за обратно виждане.
— Не точно — отвърнах аз.
— Следвай тази кола — повтори той усмихнат. Бе около петдесеттодишен, нисък, плешивеещ и топчест. Ноктите на ръцете му бяха изядени до месото. Името и снимката му бяха на разрешителното, закрепено над брояча: „Луис М. Фарина“.
— Веднъж возих в таксито си Ред Бътънс — разказа той, махайки една незапалена и сдъвкана цигара от устата си. — Този Бътънс се оказа най-обикновен мъж.
