Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“
Увод
Съществуваха, разбира се, поне двама Греъм Маршаловци. Винаги съществуваха.
Първият беше общественикът Греъм Андерсън Маршал III. Завършил училището „Чоат“, колежа „Барет“, правния факултет в Йейл. Висок, елегантен, с квадратна челюст, прошарена коса, проницателни сини очи. Капитан от военноморските сили на САЩ — две години в Южна Корея. Три години в антимонополния отдел на Министерството на правосъдието. Заместник-министър в администрацията на Форд. Сега старши сътрудник в „Абът и Уиндзър“, третата най-стара и втората най-голяма юридическа фирма в Чикаго. Член на управителния съвет на колежа „Барет“ и на борда на директорите на единадесет корпорации и две благотворителни фондации. Добър играч на тенис, отличен на скуош и известен със склонността си да погажда груби шеги. (Маршал беше предполагаемият организатор на грабежа на статуята на сирената в колежа „Барет“.) Къща в Кенилуърт: дъбове, гараж за две коли (БМВ и една, подходяща за провинцията), басейн, сауна до главната баня. Слънчевото място бе разположено на нежно зелен хълм с изглед към езерото Женева. Женен за Джулия Емерсън Харисън (по баща) — завършила училището „Чатъм хол“ при колежа „Смит“. Две деца: дъщеря в Монт Холиок, син (също „Чоат“, колежа „Барет“, Юридическото в Йейл), после в „Съливан и Кромуел“.
Накратко, могъщ адвокат на корпорации, юрист в разцвета на силите си с клиенти измежду първите две колони на 500-те най-богати от класацията на списание „Форчън“, всеки от които плащаше на „Абът и Уиндзър“ 3.50 долара за все ки час от времето на Маршал. „Това е най-добрата сделка в града“ — както казваше главният адвокат на голяма стоманодобивна чикагска компания, от чиято страна Маршал се беше явявал пред Върховния съд на САЩ точно шест дни преди да почине.
Според некролозите в чикагските вестници и в „Ню Йорк Таймс“, общественикът Греъм Андерсън Маршал бе получил масивно запушване на коронарните съдове приблизително около десет часа и петнадесет минути вечерта на 11 юли, „докато е работил върху апелативно досие на улица «Ласал» в офисите на «Абът и Уиндзър». Бил е закаран до северозападната болница, построена в памет на падналите във войните, където усилията да го спасят са били неуспешни.“ Починал в единадесет часа и седем минути вследствие на сърдечен удар.
Сърдечен удар не е необичайна причина за смъртта на един 52-годишен съдружник на голяма юридическа фирма. Но дежурните от „Бърза помощ“ в болницата няма да забравят скоро начина, по който бе регистрирано предпоследното явяване на един от най-могъщите чикагски адвокати.
Това ни връща към личността Греъм Андерсън Маршал, починал от сърдечен удар в единадесет часа и седем минути в същата тази потна вечер. Дежурният, посрещнал линейката, дръпнал и отворил задната врата, надзърнал вътре и се изправил с цинична усмивка.
— Ах, ах. Какво има тук? — казал той, а по лицето му пробягвали червени отблясъци от въртящата се лампа на линей ката. — Сякаш старият Жак Кусто се е забавлявал твърде много с морската сирена.
Мъртвият адвокат бил облечен с оранжев бански костюм, скъсан при чатала му. Бледа нишка от семенна течност се стичала от пениса му. Единият му крак бил обут с черен плавник, а другият — бос.
Липсващият плавник все още лежал върху ориенталски килим в хола на жилището на осемнадесетия етаж на сградата „Крайбрежна кула“. Синди Рейнолдс притежавала този апартамент и Греъм Андерсън Маршал я посещавал всеки втори четвъртък, за да задоволява страстта си към масажите и предпочитанията си към френската любов. Мис Рейнолдс бе красива, дългокрака и гъвкава. Една вечер с нея струваше 900 долара (1000, ако е с видеокасета) и обикновено включваше престъпване на няколко градски разпоредби и извършването на поне две от илинойските позорни престъпления против природата, едно от които тя изпълнявала с Греъм Андерсън Маршал в момента на смъртта му.
Въпреки че студентите по договорно право могат да оспорват дали Маршал е получил пълната облага от сделката онази вечер, никой не може да обвини мис Рейнолдс, че не е положила достатъчно усилия, за да намали евентуалните щети. Тя позвънила първо на болницата. Второто й телефонно обаждане било до управляващия съдружник на „Абът и Уиндзър“, който бързо задействал необходимите сили, та обикновеният гражданин Греъм Андерсън Маршал тихо и сигурно да бъде забравен много преди отпечатването на сутрешните вестници.
Общественикът Греъм Андерсън Маршал бе погребан четири дни по-късно благоприлично и сдържано в добре поддържаното гробище до Горското езеро. Най-големите богаташи от корпоративната, юридическата и политическата йерархия в Чикаго присъстваха на траурната церемония.
Още преди първите буци пръст да изтрополят върху абаносовия ковчег, обикновеният гражданин Греъм Андерсън Маршал бе изчезнал без следа. Е, почти без следа: Некрологът на вестник „Трибюн“ цитираше председателя на Американската асоциация на адвокатите, който възхваляваше Маршал като „един от нашите най-добри и посветени практици на ораторското изкуство“.
Това, което е описано в следващите страници, не е нито за общественика, нито за обикновения гражданин Греъм Андерсън Маршал. Първият е представен в октомврийското издание на „Американски правник“, вторият беше уловен бегло на видеокасетата, която мис Рейнолдс предвидливо изтри, след като санитарите изнесоха на носилка Маршал от апартамента.
Вместо това описаното по-нататък се отнася до един трети Греъм Андерсън Маршал. За нещастие следата от години беше изстинала, когато Греъм Андерсън Маршал почина. Отпечатъците бяха избледнели, отчупените клонки се бяха превърнали на прах, стъпканите храсти бяха пораснали отново. Уликите бяха само косвени.
Дали този трети Греъм Андерсън Маршал е съществувал и колко дълго, са въпроси, на които в края на краищата разумните мъже и жени могат да имат различни отговори.
ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО
„АБЪТ И УИНДЗЪР“
МЕМОРАНДУМ
ДО: Харлан Додсън
ОТ: Измаел Ричардсън
ОТНОСНО: Наследството на Греъм Андерсън Маршал III
Получих приложените материали във връзка с горепосочения въпрос. Това е обезпокоителна добавка към една много трудна ситуация. Моля те унищожи я, след като я прегледаш отново.
Глава 1
— Моля те, наричай ме Измаел — каза ми той, докато четеше менюто. — Обикновено тук рибата е много добра. Аз предпочитам голямата бяла риба.
— Главният готвач не се ли казва Кекег? — попитах аз.
— Това пък какво е? — Измаел Ричардсън вдигна поглед от менюто. — Не — каза той намръщен, — мисля, че е французин. Приятно момче.
Бяхме седнали на маса до прозореца в катедралната зала — огромният ресторант на деветия етаж на Чикагския университетски клуб. За пръв път ядох тук, когато бях студентка трети курс по право и бях поканена в тази зала от „Абът и Уиндзър“ на интервю за работа. След като постъпих във фирмата, идвах тук често, обикновено като обеден гост на Греъм Андерсън Маршал, и винаги обсъждахме някой проблем на „Ин ре Ботълс и Канс“. След напускането на „Абът и Уиндзър“ преди две години дойдох тук за пръв път оттогава.
Имаше и по-луксозни градски клубове от университетския — и Измаел Ричардсън бе член на повечето от тях. Но нито един не можеше да се похвали с по-зашеметяващ и абсурден главен ресторант. Катедралната зала, точно копие на средно вековните готически катедрали, бе построена в началото на века от чикагски
