харесваха, вестник „Ню Йорк Таймс“ му посвети статия с две снимки: на едната — аз и Мелани при влизането ни в съдебната зала, на другата — съпругът й влизаше в залата, заобиколен от антуража си от четири адвокатки. Една от моите стратегии бе — клин клина избива, — но моят детектив не можа да намери нищо мръсно за бившия съпруг. Все пак по време на втората седмица от процеса аз получих тайни сведения от донесения във ФБР. През уикенда сама продължих разследването и следващата седмица можах да принудя бившия съпруг да преглътне седем пъти един подир друг петата поправка към конституцията1 по време на кръстосания разпит в отговор на моите въпроси за страстта му към кокаина. Спечелих делото, присъдата на съда беше потвърдена в неговото решение. Мелани и двете й деца все още се опитват да се върнат към стария си живот. Беше първото ми, но и последно дело за попечителство.
— Много мило от ваша страна — отвърнах аз. — Мислех, че не сте човек, който следи процеси за попечителство.
— Мелани Андерсън е моя племенница — каза той бавно.
— Аха.
— Аз й казах да те наеме, Рейчъл.
— Разбирам — изрекох накрая.
— Затова се обръщам към теб по този въпрос. Би ли се заела с него?
Сервитьорът вдигна чиниите със салатата и донесе бялата риба. Разсъждавах. Случаят не изглеждаше труден и бе достатъчно странен, за да наруши еднообразието. Реших да приема.
— Добре, мистър Ричардсън.
— Измаел.
— Окей… Измаел. — Аз се усмихнах. — Ще се опитам.
— Отлично.
— Къде се намира тази „Земя на въртящите се опашки“?
— В югозападната част на града.
— Бих могла да отида там днес следобед. Ще видя какво мога да изровя.
— Отлично. — Ричардсън се усмихна и бръкна в джоба на сакото си. — Нуждаем се от всички факти, преди да посъветваме мисис Маршал.
Той постави кремав плик на масата до чинията ми.
— Вътре има договор за шест хиляди долара.
— Това са много пари.
— Може би. Предполагам, че ще ни таксуваш по нормалната си часова тарифа и ще ни върнеш остатъка, ако има такъв. Отнасяй се с нас като с обикновени клиенти.
— Предполагам, че ще го разреша за няколко дни.
— Ако е така, отлично. Но това разследване може да отнеме и по-дълго време. Както ти обясних, нашите първоначални проучвания не разкриха нищо. Говорихме по телефона със собственичката на гробището, но безрезултатно. Може би ще имаш повече късмет с нея. Бихме предпочели да съсредоточиш разследванията си във външните неща, а не веднага да се заемеш със семейството. Все пак, ако сметнеш за необходимо, можеш да се обърнеш към членовете на семейството. Както разбираш, мисис Маршал смята тази тема за неприятна, особено така скоро след загубата на съпруга си. — Ричардсън замълча за момент. — Греъм Маршал бе уважаван член на фирмата ни и на нашето общество. Изпитваме дълбока загриженост за него и семейството му. Аз знам за конфликтите ти с някои от съдружниците по времето, когато беше при нас, но управителният комитет споделя моята увереност, че ще се справиш с този въпрос акуратно и професионално.
Измаел Ричардсън взе вилицата и насочи вниманието си към бялата риба. Прекарахме остатъка от обяда, търсейки без успех тема за общ разговор. Разделих се с него във фоайето на университетския клуб, след като той се съгласи да ми изпрати копие от завещанието на Маршал и допълнението към него.
В телефонния указател намерих адреса и телефонния номер на това гробище. Някоя си Меги Съливан вдигна слушалката при третото позвъняване и каза, че може да ме види днес следобед. Обадих се на секретарката си и я предупредих, че ще бъда навън почти целия следобед.
— Гробище за домашни животни ли? — попита тя.
— Честно.
— Твърде лошо. Мислех си, че старият Измаел ще те помоли за нещо по-съвременно.
— Хайде, Мери.
— Ей, мисля, че ти възбуждаше стария дядка, когато бяхме в „Абът и Уиндзър“.
— Мери, единственото нещо, което би го накарало да се нахвърли, са облигации с гарантирана лихва. Някакви съобщения?
— Нищо, което не би могло да почака до утре.
Проверих портфейла си, спрях едно такси и се облегнах на седалката, докато то лавираше между колите по авеню „Мичигън“. Преди три години работих с Греъм Андерсън Маршал по многонационални антимонополни случаи за „Ин ре Ботълс и Канс“. Сега се отправях да посетя гроба на домашното му животно. Кариерата ми на млада адвокатка набираше скорост. Светът наистина се движи, дете.
Глава 2
Входът на гробището „Земя на въртящите се опашки“ се пазеше от две циментови ловни кучета. Те седяха върху двойка тумбести дорийски колони и пазеха главната алея на гробището. Кучетата гледаха надменно към магазина за водопроводни части от другата страна на улицата.
Главната алея на гробището се разклоняваше на малки пътечки, покрити с едрозърнест чакъл, между редиците с надгробни плочи и бронзови надгробни надписи. В средата на гробището се виждаше параклисче в новоанглийски стил, голямо колкото гараж за две коли, с малка камбанария отгоре. Параклисът бе бял, на камбанарията в черно бе нарисуван силуетът на куче. Зад параклиса в далечния край на гробището върху тревисто хълмче бе поставена статуята на Господ-Бог. Грохотът на магистралата пронизваше отворените обятия на статуята. Точно до главната алея една възрастна двойка се държеше за ръце пред надгробната плоча върху един гроб. Бяха положили и цветя.
Бях дошла случайно няколко минути по-рано и се разходих между пътеките. За случайния наблюдател мястото изглеждаше като нормално гробище — човешко гробище, където мъртвите предпочитат да бъдат наричани с техните галени имена. На всяка надгробна плоча бе написано името на животното (Пугс, Блеки, Кати, Леди), датата на раждане и на смъртта, епитаф и имената на собствениците. Близо до основната алея бе поставена голяма гранитна надгробна плоча със следния стих:
БЕЙБИ ПРИНСЕС
Разходих се по алеята, четейки епитафиите: „Тя даде толкова много, а поиска твърде малко“, „Винаги дама“, „Наше ненагледно бебе“, „На мама сладкият и на татко момчето — нашият малък господар“, „Малък
