банкери и адвокати, жадни за почит. Резултатът бе внушителен: стъклописи, сиви каменни стени и масивни колони с канелюри, издигащи се три етажа до сводестия, облицован с дърво таван. Чикагската катедрала на капитализма.
Докато разучавах менюто, отново се чудех защо точно аз съм гост на управляващия съдружник на „Абът и Уиндзър“ за понеделнишкия обяд. Миналия петък една от секретарките на Ричардсън се обади да ми предаде поканата. По същото време аз преглеждах условията на предложеното бракоразводно споразумение с мой клиент, скорошната бъдеща бивша съпруга на преподобния Хорас Бриджис. Три месеца по-рано тя дойде в офиса ми, непреклонна и жадна за отмъщение, след като бе открила съпруга си разсъблечен и с език, пъхнат между пълничките бедра на младата учителка от неделното училище в баптистката му църква. Съчувствах й. Тя ме посъветва да прехвърля гнева си върху преподобния Бриджис. Като резултат от това споразумението за подялба на имуществото стана такова, като че ли поне част от него е описано от Господ в Стария завет.
Телефонът ми започна да звъни точно когато мисис Бриджис ме питаше дали големият орган на съпруга й би могъл да се третира като съпружеска собственост, въпреки че той го е притежавал преди сватбата.
— Той ме научи да свиря на него — каза тя, стискайки в юмруци полата на дългата си до глезените дреха на цветя. — Доставяше ми удоволствие през годините. След това, което извърши, не мисля, че Бог би искал той да го задържи.
— Извинете ме — казах аз, вдигайки слушалката, — трябва да отговоря.
След като приех поканата за обяд, мисис Бриджис изложи накратко исканията си в отговор на моите въпроси, разкривайки, че инструментът за удоволствие на съпруга й е производство на „Хамънд орган компани“, а не е резултат на генетическа щедрост. Прибавих органа към списъка на изисканите вещи и й казах, че трябва да се срещнем още веднъж, след като разберем отговора на адвоката на съпруга й.
И сега седях, гледайки втренчено през прозореца, докато Измаел Ричардсън обмисляше поръчката ни. Долу под нас покрай авеню „Мичигън“ младите секретарки и служители седяха на тревата близо до Института за изящни изкуства и обядваха или просто се грееха, на слънце. В далечината — зад черната сграда на небостъргача и бавното движение по крайбрежната улица — езерото Мичигън блестеше под лъчите на ослепителното августовско слънце. Дъга от платноходки се поклащаше във водите на пристанището Монро.
— Приятна гледка — каза Ричардсън.
— Изкусителна — му отговорих.
— Понякога — усмихна се той. Измаел Ричардсън сякаш бе роден да изпълнява длъжността управляващ съдружник на голяма юридическа фирма. Лицето му бе загоряло, с ясни черти, гъстата му коса бе бяла и вълниста, очите му — бледосиви. — Как върви работата ти, Рейчъл?
— Заета съм достатъчно — отговорих аз.
— Чудесно — отвърна той, докато разгъваше салфетката и я поставяше на скута си.
Мъж със сребриста коса и сив костюм на дребно райе се приближи до масата ни.
— Здравей, Измаел — рече той.
— Здравей, Чарлс. Радвам се да те видя.
— Коя е тази красива млада жена?
— Рейчъл Голд. Мис Голд, това е Чарлс Уинтроп. Мистър Уинтроп е президент на банката „Лейк Мичигън“.
— Здравейте, мис Голд. Приятно ми е да се запозная с вас.
— На мен също.
Подадохме си ръце.
— Мис Голд е наша бивша сътрудничка, Чарлс. Бе част от екипа на „Ботълс и Канс“. Сега работи самостоятелно.
Уинтроп ми се усмихна.
— Това е чудесно, нали? — Той се обърна към Измаел Ричардсън: — Ще присъстваш ли следобед на събранието на борда на директорите?
— Ще бъда там, Чарлс.
— Трябва внимателно да обсъдим сливането на предприятията. — Той ми се усмихна. — Радвам се, че се срещнах с вас, млада госпожице. Пожелавам ви успех в практиката ви.
Насилих се да кажа „благодаря“ и се усмихнах. Бях на 29 години, член на Илинойската адвокатска колегия и ветеранка на повече от дузина федерални и щатски съдебни процеси и апелативни спорове. Но за Чарлс Уинтроп все още бях момиченце.
Уинтроп се върна на масата си. Повечето от масите бяха заети — адвокати, банкери, служители на корпорации обсъждаха проблеми и чертаеха стратегии между пържолите и салатите във фалшивата катедрала.
Измаел Ричардсън взе клубната бланка от бялата покривка и извади от вътрешния джоб на сакото си златна писалка.
— Реши ли какво ще поръчаш за обяд?
— Ще се възползвам от препоръката ви и ще взема печена бяла риба. Също и малка салата с доматен сос и чай с лед.
— Добър избор — каза той. Записа поръчката ни и направи знак на келнерката.
Измаел Харисън Ричардсън се присъединил към „Абът, Уиндзър, Харисън и Рейнолдс“ през 1939 година след дипломирането си в Харвардския юридически факултет с четвъртия най-висок резултат в историята му, както гласи легендата. Тогава фирмата се състояла от шестима адвокати. Сега, половин век по-късно и с две имена по-кратка — в „Абът и Уиндзър“ работеха повече от 400 адвокати. Във Вашингтон, Лос Анжелос, Лондон, Тайпе и Рияд имаше нейни клонове. Преди осем години Ричардсън бе провъзгласен за управляващ съдружник, което в юридическите фирми е еквивалент на председател на борда на директорите. През април бе навършил седемдесет. Тържеството бе проведено в съюзния клуб и листата на поканените включваше председателя на Върховния съд, бившия вицепрезидент на САЩ и ръководни служители на няколко многонационални компании. Листата на поканените заемаше повече от половин колона във вестник „Сън Таймс“ на следващия ден.
Въпреки че беше най-старият действащ съдружник на фирмата, Ричардсън практикуваше още и изглеждаше много младежки за възрастта си. През последната година от работата ми при „Абът и Уиндзър“ той бе проявил по-голяма издръжливост от един 52-годишен съдружник и двама млади членове на нюйоркската фирма „Милбанк, Туид, Надли и Маклоу“ по време на маратонските преговори за рефинансирането на заем за един от клиентите на Ричардсън — Аржентина. Тримата адвокати от „Уолстрийт“ бяха излезли от главната зала за преговори, олюлявайки се, в десет и петнадесет минути вечерта. Ричардсън остана в залата още един час, за да издиктува крайните изменения на документите за рефинансиране, а след това шофьорът му го закара за седмичната му игра на покер. Всяка сряда вечер той и петима висши съдружници от големи чикагски фирми играеха покер.
— Рейчъл — каза той, след като келнерката отнесе бланката с поръчката ни. — Поканих те тук, за да обсъдим един особен юридически проблем. Изключително щекотлива материя. — Той пристегна възела на хлабавата си вратовръзка. Върху копчетата му за ръкавели със староанглийски шрифт бяха изписани инициалите ИХР. — Управителният комитет на „Абът и Уиндзър“ ме натовари да те запозная със случай, с който ние се сблъскахме.
— Поласкана или подозрителна да бъда?
— Първото — засмя се Ричардсън. — Във фирмата все още има хора, които много те ценят. Аз съм един от тях.
— Конфликтен случай ли е? — попитах аз. Понякога големите фирми избягваха да представляват няколко подзащитни в един и същи съдебен процес поради потенциалната възможност от сблъсък на интересите между страните. В тези ситуации фирмата представляваше най-добрите клиенти, например най- голямата компания или нейния най-висш служител, а препращаше останалите клиенти към други юридически фирми, за предпочитане твърде малки, та да не могат да измъкнат големия клиент. Всяка голяма чикагска фирма имаше кръг от малки фирми, обикновено образувани от нейни бивши членове, които тя използваше при конфликтни ситуации. През миналата година „Абът и Уиндзър“ ми бяха пратили два такива
