господин“, „Винаги обичащ и верен“, „Толкова малко, толкова сладко, толкова скоро“, „На мама Ити-Бити пупито“.
Върху някои от гробовете бяха поставени малки статуи на животните. Бронзово гонче се извисяваше над голяма плоча от черен мрамор, на която бе гравиран стих в памет на Пугс:
На някои надгробни плочи освен надписа бяха поставени в рамки и снимките на починалите. Съдейки по тях, „Земя на въртящите се опашки“ бе последен пристан не само за кучета, но и за котки, птици, костенурка и едно шотландско пони.
Погледнах часовника си. Бе време за срещата със собственичката на гробището. Тя ми каза, че офисът й се намира зад параклиса, точно зад така наречената „Сънна стая“.
Следвайки отпечатъците от животински лапи по циментовата алея, която водеше до параклиса, се опитах да си представя какво би довело Греъм Андерсън Маршал тук. Бе все едно да намеря на улица „Ласал“ служител от фирмата по време на професионален мач по борба да подкрепя бореца Хълк Хоган и да размахва плакат с името му. Имала съм домашни животни и познавах скръбта, която може да доведе човек до такова гробище. Но човек като Греъм Андерсън Маршал не погребва домашни любимци в „Земя на въртящите се опашки“.
Влязох през предната врата на параклиса и пресякох „Сънната стая“. В центъра на затъмненото помещение малък черен ковчег бе поставен върху малка дървена носилка. Ковчегът бе отворен. Вътре миниатюрен пудел лежеше върху копринена възглавничка с бяла панделка на главата и нашийник между предните лапи. Едното му око, бяло като мляко, бе отворено. Потреперих и се отправих към вратата в дъното на стаята. Почуках леко.
— Отворено е — обади се отвътре един сърдечен глас.
Влязох в разхвърляния офис, примигвайки от ярката светлина. Едра жена седеше зад бюрото и отваряше писмата си с дълъг двуостър нож. Тя ми се усмихна широко.
— Ти трябва да си адвокатката, нали?
Представих се и се здрависахме. Ръката й бе силна.
— Е, добре, радвам се да се запознаем, Рейчъл — каза тя. — Аз съм Меги Съливан. Това тук е моето място. Не разгледа ли наоколо случайно?
Тя имаше ясни зелени очи, високи скули и зачатък на двойна брадичка. Побелялата й коса бе с типичната бухнала прическа на майките на средна възраст.
— Да, направих го. Мястото ви е прекрасно.
Тя се усмихна и се изправи.
— Аз се гордея с него. Нашият десетгодишен юбилей ще бъде през октомври. Изминахме дълъг път, откакто погребахме тук нашето малко момиче преди десет години.
— Малкото ви момиче?
— Пату. Кокер-шпаньол. Истинска сладурана. Карл и аз търсехме хубаво място, за да я погребем. Не ни хареса това, което бяхме видели. Затова решихме да основем тук нашето място. Обичаме го. Моят Карл, Господ да благослови душата му, се присъедини към нея преди четири години.
— Вашият съпруг тук ли е погребан? Боже мой!
— Той и още други двама. Мила моя, не се шокирайте толкова. Девет семейства са си купили тук парцели. Случва се все по-често. Разходете се наоколо и ще се убедите. Пат Блосър от гробището „Градините с отпечатъците от лапички“ е продала много семейни гробове. Ето, аз също ще се присъединя към Карл и моето малко момиче един ден. Но не скоро. Дядо Господ не бърза. — Тя се засмя и седна отново. — Доколкото разбирам, не идвате тук, за да си купите парцел за гроб, нали?
— Не, този път не.
— Имате ли домашно животно?
— Ловджийска хрътка.
— Прекрасно животно.
— Най-прекрасното.
— Какво мога да направя за вас?
— Опитвам се да открия сведения за животно, което може би сте погребали тук. Името е Ханаан. Х-А- Н-А-А-Н.
— Ханаан, а? Напоследък много се интересуват от този гроб.
— Какво имате предвид?
— Този месец два пъти ми позвъниха да ме разпитват за него.
Два? Единият път трябва да е било от „Абът и Уиндзър“. Измаел Ричардсън ми бе споменал. Кой бе позвънил втория път?
— Кой беше? — попитах високо.
— Не казаха.
— Какво искаха да узнаят?
— Какво има в гроба. Кога е бил погребан. Какви сведения имам съхранени. Такива работи.
— Какво им отговорихте?
— Че не давам такъв вид информация по телефона. Особено на непознати. Това е едно от моите правила. Ако искат да открият нещо повече, трябва да дойдат в офиса ми.
— Направиха ли го?
— Не. Повече не съм ги чувала.
— И двамата ли бяха мъже?
— Да.
Намръщих се.
— Това е странно.
— Не, не е. Всяка година имам подобни телефонни обаждания.
— За Ханаан ли?
— О, не. За други гробове. Всякакви ми се обаждат. Някой иска да се оплаче от условията в гробището. Нечий бивш съпруг пита дали кучето е носило диамантения нашийник, когато е било погребано. — Тя се усмихна. — Миналата зима един беден човечец ми се обади, след като прочел статия за клонирането. Искаше да отворим гроба на котката му, да отреже едно от крачетата й и да се опита да намери учен, който би могъл да клонира клетките и да отгледа копие на котката му.
— Боже Господи!
— Той идва тук.
— И?
Меги поклати глава, усмихвайки се.
— Избих му тази идея от главата, а после се обадих на местния магазин за домашни животни. Намерих му едно малко мило котенце. Сега той е щастлив и се чувства като риба във вода.
Усмихнах се.
— Това е прекрасно.
— Да. — Тя замълча, за да запали цигара „Кемъл“ с кухненска запалка. — И така, какво искате да знаете?
— Всичко, което знаете за Ханаан. Бил е погребан тук от мистър Маршал. Греъм Андерсън Маршал.
— Само за момент. — Тя се обърна и издърпа от лавицата зад себе си голяма синя регистрационна книга. — В гробището са погребани над 600 животни. Нека да видим какво е записано за Ханаан.
Тя прелисти регистрационната книга, обръщайки всяка страница с дебелия си показалец. Станах права и отидох до мострената витрина на отсрещната страна. В нея имаше две редици с ковчези и една редица с
