погребални урни. Ковчезите бяха най-различни — от стиропор до тези от лъскава стомана, които според указанието на производителя бяха „въздухо-и водонепроницаеми и имат гаранция до деня на Страшния съд“. Урните представляваха малка кучешка колиба. Задната стена на стаята бе украсена с изрезки от вестници, награди, благодарствени писма, дипломи — всичките в рамки. Очевидно Меги Съливан е била президент на Националната асоциация на гробищата за домашни животни (НАГДЖ) преди няколко години.
— Ето го — каза тя. — Маршал Греъм А.
— Моля?
— Гробът. Вие сте права. Мистър Греъм А. Маршал е купил един парцел. О, да, аз си спомням този човек.
— Какво искате да кажете? — попитах аз.
Тя потръпна.
— Кажете ми нещо. Защо сте тук?
— Помолиха ме да събера сведения за животното.
— Кой?
— Е, индиректно — отвърнах аз. — Партньорите му.
— А това какво означава?
— Твърде сложно е за обяснение. Твърде лично. Надявах се, като дойда тук, да…
— Забравете, че съм питала. — Тя присви очи и се засмя.
— Адвокати.
Усмихнах се.
— Това, което искам да знам, е какво животно е погребано тук.
— Не е толкова лесно. Този Маршал бе много потаен.
— Как така? — попитах аз.
— Истинска секретност. Не ми позволи да видя животното. Дори не ми каза какво е. Той просто се яви един ден. — Тя погледна в регистрационната книга. — Беше през май 1986 година. Зададе много въпроси. Искаше да знае какво би станало, ако аз умра или продам мястото. Какво би станало с гроба и т.н. Обясних му подробно всичко за НАГДЖ и нейните правила и закони, за това, че тук винаги ще бъде гробище на домашни животни, и всичко останало.
Тя загаси цигарата в пепелника на бюрото си.
— Най-накрая той купи ковчег — горния краен модел.
Попита ме дали е водоустойчив. После поиска да му покажа гаранционната карта. — Тя поклати глава и се подсмихна.
— Проклети адвокати. Най-накрая го купи. Но го отнесе със себе си. Това бе странно. Нашите клиенти или сами докарват животните, или ние ги вземаме от дома им. Имаме собствена транспортна служба. Но този мъж, този Маршал, отнесе със себе си ковчега и го донесе на другия ден запоен. Не го изпускаше от погледа си. Присъства на погребението. Отказа да има траурна церемония.
Меги ме погледна учудена и после леко поклати глава.
— Оттогава не съм го виждала. Никога не е посещавал гроба. Но всяка година изпращаше своите триста долара за грижата и поддръжката му. Да си остане между нас, мила, мисля, че имаше нещо нередно с този мъж.
— Значи наистина не знаете какво е било животното?
— Не го знам проклетото. Попитах го, когато дойде първия път. Не поиска да ми каже.
— Знаете ли къде е гробът?
— Разбира се. Да видим. — Тя погледна отново в регистрационната книга. — Номер 239. Това е… назад и нагоре, надясно. Намира се на половината път оттук надолу към първия ред от дясната страна зад параклиса. Какво има, мила?
Обърнах се и видях младо момиче, което стоеше на вратата с ръце в задните джобове на избелелите си джинси.
— Джонсънови току-що се обадиха, мамо. Ще дойдат утре сутрин в девет часа.
— Добре. Значи ще мога да отскоча до зоопарка този следобед. — Тя се обърна към мен: — Зоопаркът „Брукфийлд“. Един от хипопотамите им умря в събота. Хипопотамът Гюс. Писаха за това във вчерашните вестници. Той имаше много поклонници. Обадих се на зоопарка тази сутрин и им казах, че за нашето гробище ще е чест Гюс да намери последен покой при нас. Зарадвах се, като ги изненадах. Те никога не са правили погребение на животните си. Казах им, че ще се заема с приготовленията. Те ще си помислят и ще го докладват на директорския си съвет. Сега ще отида при тях, за да ги обработвам. Не е ли чудесно?
Тя се облегна напред, очите й бяха широко отворени.
— Хипопотам в гробището ни. Каква находка!
— Къде се намира сега Гюс? — попитах аз.
— В една хладилна камера за месо в Сисеро. Предложили са го на музея да го препарират и подготвят за експозиция. Но аз мисля, че музеят няма нужда от още един хипопотам. — Тя се подсмихна. — Вярвам, че съм в по-изгодна позиция от музея. Как мислиш ще бъде отразено това събитие в медиите?
— Първа страница във вестниците и в новините от десет часа — засмях се аз.
— Бъди сигурна в това, мила.
И двете се изправихме.
— Късмет със зоопарка, Меги. И благодаря за времето, което ми отдели.
— Няма защо. Този Маршал е странна птица. Съжалявам, че не можах да ти помогна повече.
Подадох й визитката си и я помолих да ми позвъни, ако си спомни още нещо. Тя ме изпрати до вратата, стисна ми ръката и ме потупа по гърба на излизане.
Гърбът още ме смъдеше, когато намерих гроба. Имаше малък блок от гранит, на който бе написано следното:
Глава 3
Адвокатската фирма „Абът и Уиндзър“ заемаше горните шест етажа от сградата на банката „Лейк Мичигън“, един от многото модерни небостъргачи, разположени на или близо до улица „Ласал“, превърнали катехизиса на модерната архитектура в разочарование от стомана и стъкло.
Качих се със скоростния асансьор до четиридесет и първия етаж и стъпих върху бежовия мокет на главната приемна. Всичко ми бе познато с изключение на секретарката, седнала зад голямото дъбово бюро. Когато напуснах „Абът и Уиндзър“, на рецепцията седеше бивше зайче от списание „Плейбой“. Накрая старшите съдружници решиха, че провокативната й фигура е в разрез със строгия декор на рецепцията. Подобни проблеми не ги грозяха със заместничката на зайчето: сивата й коса бе здраво стегната в незабравим кок, а гърдите й бяха скрити под сако със същия цвят като мокета.
Секретарката на Греъм Маршал очевидно бе й споменала къде трябва да ме изпрати, когато пристигна. Бях й се обадила от гробището за домашни любимци. Обясних, че работя за фирмата и ми е необходимо да прегледам офиса на бившия й шеф. Секретарката на рецепцията позвъни, за да и съобщи за моето пристигане, и ми махна с ръка, след като й казах, че зная пътя.
Вървях по дългия, покрит с мокет коридор покрай малките стаи на секретарките. Някои бегло си
