спомняха за мен и се усмихваха. Докато минавах покрай офиса на един от съдружниците — Хамилтън Фредерик, — той излезе от него.
— А, мис Голд. — Той спря, за да запали лулата си със златна запалка „Дънхил“. — Не съм ви виждал от известно време на нашия етаж. Искам да поговоря с вас.
— Наистина ли? — отвърнах аз. — За какво?
— За случая „Картър“. — Той извади лулата от устата си и натъпка тютюна със златен инструмент. Беше надебелял с няколко паунда от последния път, когато го видях: средното копче на морскосинята му жилетка липсваше.
— Ще бъдете твърде заинтересувана да узнаете, че сме решили да действаме по съкратената процедура за параграфите за измама. — Явно той смяташе, че все още работя в „Абът и Уиндзър“. — Бих искал вие и още един сътрудник веднага да започнете да подготвяте пледоарията.
— Съкратена процедура? — Стана ми смешно. — Това е губещ случай, Хам.
Той мразеше името си.
— Посъветвайте клиента си да се откаже.
— Какво?
Една от секретарките се подсмихна.
— Оставете ме на мира, Хам. — Аз си тръгнах, а той продължи да говори нещо бързо и неразбрано.
Завих зад ъгъла и стигнах до офиса на Маршал. По стените на коридора бяха закачени обичайните абстрактни картини, плакати и творби на Анди Уорхол2, които бяха гордостта на адвокатската фирма.
Хелън Марстън ме посрещна на прага на офиса на Греъм Маршал. Висока, слаба вдовица с къса сива коса, тя бе секретарка на Маршал поне от двадесет години.
— Здравей, Рейчъл. — Хелън ми се усмихна. Въпреки че изглеждаше непреклонна като учителка от основното училище, обикаляща столовата с линия в ръка, в действителност тя бе много приятна жена.
— Здравей, Хелън. — Замълчах за момент. — Ужасно съжалявам за мистър Маршал.
— Благодаря ти, Рейчъл Много си мила.
Огледах се наоколо.
— Не съм идвала от дълго време.
— Така е. Липсваше ни.
— Страхувах се, че няма да успея преди пет часа. Бях в югозападната част на града.
— Щях да те изчакам. Толкова пъти съм оставала до късно през тези години, че вече не мога да си спомня. Влез вътре. Страхувам се, че нещата му са подредени вече в кутии.
Влязохме в офиса на Маршал. Приближих се до прозореца зад овалното му бюро от стъкло и хром. Долу тротоарите бяха пълни с пешеходци, а по улиците преминаваха жълти таксита.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Рейчъл? — Хелън Марстън стоеше права до фотьойла.
— Работя за фирмата по въпроса за наследството на мистър Маршал. Поверително е, Хелън. Има връзка с домашно животно на име Ханаан. Спомняш ли си нещо за него?
Тя смръщи чело в размисъл.
— Ханаан? Не зная някога мистър Маршал да е притежавал домашно животно. Мисля, че жена му е твърде алергична към тях.
— И на мен ми казаха това. Може да е било на някой приятел.
— Може би. Той никога не е говорил с мен за някакво животно.
Погледнах към бюрото му.
— Виждам, че вече са изнесли компютъра му. — На плота все още личаха очертанията на компютъра.
— Взеха го преди три седмици.
Още от самото начало Греъм Маршал оцени помощта на компютрите при решаването на съдебните процеси и подкрепяше пионерите във фирмата, които използваха компютрите при сложните съдебни процеси. Неговият компютър бе свързан директно с централния компютър на „Ботълс и Канс“. Един от най- силните ми спомени за безбройните вечери, прекарани в „Абът и Уиндзър“, е зеленият блещукащ екран на компютъра на Маршал в празния му тъмен офис.
— На кого го дадоха? — попитах аз.
— Не съм сигурна. Доколкото знам, у Калвин Пембертън е единственият друг компютър, свързан с този на „Ботълс и Канс“. Може би са дали компютъра на мистър Маршал на мистър Чарлс.
— Вие ли опаковахте вещите му? — попитах аз.
— Да. Беше много тъжно. Всичките тези години. — Тя прокара ръка по ръба на празното бюро.
И двете замълчахме за момент.
— Хелън, имате ли нещо против да погледна в кутиите с опакованите вещи? Може пък там да намеря ключа на загадката.
— Разбира се.
— Обещавам ви да поставя после всичко на мястото му.
— О, не се безпокойте. Аз току-що приключих с опаковането им.
— Ще останете ли във фирмата? — попитах я аз. Не можех да си я представя, работейки за друг.
— Не мисля. Помолиха ме да остана, но не се виждам да започна отново с някой нов човек. — Тя се усмихна. — Мистър Маршал ми бе повече от достатъчен. — Хелън се отправи към вратата. — Аз ще бъда отвън на бюрото си, Рейчъл. Поне до шест часа.
— Благодаря ти, Хелън. Намери ли нещо необичайно, докато прибираше вещите му? — попитах я аз.
Тя се обърна.
— Не. Всичко е в тези кутии с изключение на няколко неща. Намерих няколко съдебни иска, писма и план на пледоарията, върху която работеше в нощта, през която ни напусна. Изпратих ги на адвокатите, с които работеше по тези случаи. Кореспонденцията му не бе необичайна. Той не запазваше писмата. Много прибран и акуратен беше. Гордееше се с това.
— Спомням си — казах аз.
Тя излезе от стаята, а аз седнах върху шкафа пред картонените кутии. Бяха седем на брой. Отворих първата. Пълна с фотографии в рамки. Имаше една на Маршал в смокинг, ръкуващ се усмихнат с Ричард Никсън. Посвещението гласеше: „На Греъм Маршал — големия американски първокласен адвокат — Дик — 3/15/70“. На друга снимка Маршал разговаряше с Джералд Форд: Маршал бе облечен с тъмен костюм, а Форд, с лула в ръка, бе по риза с разхлабена вратовръзка. Виждаха се и скорошни семейни снимки: Маршал и двете му деца, облечени за тенис, усмихнати и с ракети в ръце; жена му в светлолилава лятна рокля и златна огърлица, изглеждаща привлекателна и твърде скъпа. Имаше и други снимки — Маршал се ръкува с министъра на правосъдието Уорън Бъргър; Маршал произнася тост със сенатора Чарлс Пъси; Маршал, играещ голф с конгресмена Даниел Ростенковски. Нямаше и следа от домашно животно.
Следващите пет кутии бяха пълни с книги — учебници по право, исторически книги, сборник с цитати, речник. Прегледах няколко от тях: Нищо необичайно.
В последната кутия очевидно бе събрано съдържанието на бюрото му: моливи, химикалки, кутия с тютюн „Дънхил“, три лули, ножици, листа, ножче за отваряне на писма и други подобни неща.
Докато преглеждах кутиите, си спомних за странния надгробен надпис: „Галено име от провидението“. И това име: Ханаан. Обетованата земя? Странно име за домашно животно. Отворих втората кутия и извадих речника на Маршал, старо издание с кожени корици. Намерих думата „Ханаан“.
Преписах определенията на лист хартия, сгънах го и го прибрах в куфарчето си.
— Рейчъл? — Хелън Марстън стоеше на вратата.
Посочих с ръка кутиите.
— Не ми помогнаха много.
— Седях си на бюрото — каза тя — и се опитвах да си спомня.
— И?
