— Аз все още не си спомням за някакво домашно животно, но мисля, че мистър Маршал имаше клиент на име Ханаан.
— Наистина ли?
— Може би. Не мога да си припомня кой беше. Но си спомням, че работих върху нещо, свързано с Ханаан.
— Какво си спомняш? — попитах аз.
— Почти нищо. Беше преди няколко години. Нека да си спомня… 1984 или 1985 година, мисля, че беше. Мистър Маршал му посвети много време. Вечери, съботи и недели.
— Има ли файл за него?
— Нямам представа. — Тя ме изучаваше. — В проекта имаше нещо подозрително.
— В какъв смисъл?
— Мистър Маршал подготвяше абсолютно всичко сам по този въпрос. Ако е имало файл, той го е държал в офиса си. Аз може и да съм печатала нещо, свързано с този въпрос, но всичко му връщах обратно на него. Той специално ми обърна внимание да не съхранявам копия за нещо, свързано с Ханаан.
Тя направи пауза.
— Мистър Маршал винаги бе деспотичен. Както знаеш, той си имаше свои собствени правила. Но тези процедури за Ханаан бяха необичайни дори и за него.
— Има ли някакъв начин да проверим дали няма файл за Ханаан?
— Ще попитам утре отдела за съхранение на неактивните файлове. Толкова стар файл сигурно е в склада. Но те трябва да могат да го намерят. Това ще бъде първото нещо, което ще направя утре сутринта.
— Чудесно, Хелън. Ще ти бъда много признателна. Ако можеш, опитай се да направиш искането по заобиколен начин. Измаел Ричардсън каза, че разследването е поверително.
— Разбира се, мила. Ще имам отговор до обяд.
— Ще го проверя тогава. Хелън, помоли ги да потърсят файл за Меги Съливан. Може да има някаква връзка.
Хелън кимна и се върна на бюрото си. Станах права и хвърлих последен поглед на голямата стая. Не се съмнявах, че следващият по старшинство съдружник вече бе пакетирал нещата си, готов да се премести. Смъртта на старши съдружник бе стартовият сигнал на версията на „Абът и Уиндзър“ за музикалните столове. Няколко адвокати на по-ниско йерархическо стъпало от починалия щяха да се придвижат по-близо до целта: ъглов офис с изглед към езерото. До края на тази седмица няколко съдружници на средно равнище ще напуснат „вътрешните“ си офиси без прозорци и ще се преместят във „външен“ офис с тесни прозорци с изглед към магистралата и складовете в западната част на Чикаго. Този „външен“ офис ще бъде освободен от някой по-старши съдружник за сметка на по-голям офис с два прозореца с изглед на север или на юг. А този офис от своя страна ще бъде освободен от старши съдружник, поставящ в момента искането си за драгоценния офис на Греъм Андерсън Маршал.
Това бе приятна стая с изглед към езерото Мичигън и Бъкингамския фонтан. Приближих се до големия прозорец. От четиридесет и първия етаж гигантската скулптура на Калдер на Федералния площад изглеждаше като захвърлен ръждясал кламер.
Глава 4
Напуснах офиса на Греъм Маршал. На връщане минах покрай офиса на Калвин Пембертън. Кент Чарлс бе на вратата.
— Я виж кой е тук — каза той усмихнат. — Мис Илинойс на Американската адвокатска асоциация.
— Здравей, Кент.
— Не съм те виждал от дълго време, Рейчъл. Откакто ни напусна. Как си?
— Добре.
— Кал и аз току-що говорихме за любимия ти случай — „Ботълс и Канс“. Имаш ли минута свободно време?
— Предполагам.
Последвах Кент в офиса на Кал. Калвин седеше зад бюро то си.
— Здравей Дал.
— Здравей, Рейчъл.
Седнах на стола срещу бюрото и го завъртях към Кал.
Кал Пембертън бе облечен в кафяв костюм от три части, жилетката му бе разкопчана, а папийонката — черна. Кент бе с разкопчано сако и разхлабена вратовръзка.
— Значи вие двамата се занимавате с „Ботълс и Канс“? — ги попитах аз.
— Опитваме се — каза Кент, докато сядаше срещу бюрото. Той постави ръката си върху монитора на компютъра на Кал.
— Кал и аз току-що разглеждахме някои стратегии за следващия кръг от даване на показания под клетва.
Кент Чарлс и Калвин Пембертън бяха двамата млади най-добри нападатели в отдела за съдебни спорове. И двамата бяха специалисти в антимонополните процеси, въпреки че Кент имаше голям опит и в престъпленията на „белите якички“ (извършени от чиновници на различни фирми). Кент бе малко над четиридесетте, а Кал ги наближаваше. Под ръководството на Греъм Маршал бяха работили по случая „Ботълс и Канс“ повече от десет години — достатъчно дълго, за да мислят за тях като за едно цяло. Но въпреки това те бяха странна двойка.
Кент Чарлс бе мургав и с агресивно поведение. Бе играл като защитник във футболния отбор на Илинойския университет, въпреки че с ръста и теглото си — шест фута и 195 паунда — бе един от най- дребните защитници в голямата десетка. Илинойските запалянковци в „Абът и Уиндзър“ казваха, че е бил един от най-яростните играчи, забиващи с глава, и любимец на запалянковците.
Същата слава имаше и в съдебната си практика. Кент преуспяваше в битките, намираше решение дори в губещи съдебни процеси — подаваше искове да бъде изслушан на другия ден след Деня на благодарността или Коледа (като по този начин проваляше празниците на противника си), противопоставяше се на рутинните искания за удължаване на сроковете на съдебните процеси, заливайки опонентите си с разпити и искания за документи. Противопоставяше свидетелите и адвокатите по време на даването на показания под клетва. Справяше се много добре с това — немного лесна задача, като се вземе предвид броят на адвокатите, които чакаха шанса си да победят Кент Чарлс. Повечето от тях никога нямаше да го дочакат. Кент съчетаваше тотално ангажиране по подготовката на съдебния процес с тайнствената способност да открива слабите места на опонента, докато майсторски прикриваше своите. Клиентите, разбира се, го обичаха — така, както всеки обича този, който осигурява победен изход на собствената му агресия. Кент Чарлс беше квинтесенцията на заредената пушка.
За разлика от него Калвин Пембертън бе ловък интригант. Ако Кент Чарлс прерязваше вратната вена с острието на ножа, то Кал Пембертън разрязваше капилярите с хирургически лазер. За Калвин Пембертън съдебният процес беше като игра на шах. Той седеше сам в офиса си с часове, гледаше втренчено през прозореца, лениво чешейки разрошената си коса, докато обмисляше ходове и контраходове за години напред. Рядко обясняваше целта на мъглявите задачи, които поставяше на младшите сътрудници. В резултат обърканият и смутен сътрудник прекарваше цели дни в библиотеката на фирмата, търсейки някое издание, което сякаш нямаше връзка със съдебния процес. Но след това, две години по-късно, по време на четвъртия ден от даването на показания под клетва, докато опонентът му се прозяваше и гледаше за десети път часовника си, Кал изтръгваше серия от отговори от неподозиращия свидетел, които, събрани заедно с предишните изследвания на сътрудника, винаги допринасяха за спечелването на процеса от клиента на Кал. На клиентите им трябваше много време да харесат Кал Пембертън, но веднъж направили го, те настояваха той да ръководи техните съдебни дела.
Като всеки добър командир Греъм Маршал използваше най-доброто, което Кал и Кент му предлагаха. Кал Пембертън, очилатият и брилянтен мислител, се занимаваше с измислянето на византийско хитри стратегии въз основа на почти неуловими правни опори и незначителни факти. Кент Чарлс, бедното момче от Джолиет, което с борба си бе проправило пътя в голямата адвокатска фирма, имаше за задача да се
