справя с мъчните свидетелски показания, с най-трудните съдебни искове, с най-сърдитите клиенти. Кент Чарлс бе явният фаворит на Маршал, негов верен и ентусиазиран последовател. Батман и Робин, така шегобийците от фирмата наричаха Кент Чарлс и Греъм Маршал, но винаги зад гърба им. Ако и да бе ревнив, Кал Пембертън никога не го показа.
Тези двама души бяха различни и във всекидневния си живот. Кент Чарлс играеше хандбал всеки ден в съюзния клуб, Кал Пембертън — бридж всяка сряда в клуб „Таверн“. Калвин живееше в западните предградия със скромната си жена домакиня и скромния си син. Беше с двадесет паунда свръхтегло, къдравата му кестенява, започваща да оплешивява от темето коса обикновено се нуждаеше от подстригване. Кент Чарлс живееше сам в небостъргач на Златния бряг. Втората му жена — стюардеса — бе загинала преди три години по време на въздушна катастрофа над Сан Диего. След изключително кратък период на траур, включващ според клюките във фирмата само няколко дни след погребението, интимно утешение от страна на жената на данъчния съдружник, който беше извън града, Кент отново стана един от най-търсените и активни чикагски ергени. Това, че бе вдовец, му придаваше допълнителна привлекателност.
Трябваше да призная, че Кент бе привлекателен: тъмносини очи, гъста черна коса, сресана назад, загоряло лице, тъмни мустаци и дори бели зъби. Докато се обръщах към него, по чувствах както винаги, че съм в бърлогата на прекрасен, но гладен хищник.
— Чух, че работиш върху наследството на Греъм Маршал — каза Кент, втренчил поглед в краката ми.
— А аз чух, че имаш среща с момичето, което съобщава времето по девети канал — отговорих бързо аз, опитвайки се да прикрия изненадата си. Откъде са разбрали за моята задача?
Кент се подсмихна.
— Слухове. Никога не съм се срещал с нея.
— Предполагам, че не вярваш на всичко, което чуваш тези дни — казах аз.
Кал вдигна поглед.
— Има ли проблем с наследството на мистър Маршал?
Присвих рамене.
— Не и за който аз да зная — отвърнах аз, гледайки втренчено Кент.
— Нека да ти обясня — рече Кент. — Днес някой те е ви дял да обядваш с Измаел Ричардсън в университетския клуб. Четири часа по-късно си в офиса на Греъм Маршал и преглеждаш личните му вещи.
Той се усмихна и вдигна нагоре ръце.
— Не те шпионираме, Рейчъл. Само преди тридесет минути Хамилтън Фредерик влетя в офиса ми и изиска — така го каза той — да те смъмря, че не си проявила дължимото уважение към съдружник. Оплака се, че си отказала да работиш за него. Още по-лошо, той твърди, че си се държала безочливо.
Направих се на изненадана.
— Аз? Безочливо?
Кент се засмя.
— Този надут клоун мисли, че още работиш тук. Тъй като съм в комитета, който определя премиите, той поиска да внесе оплакване срещу теб. Страхувам се, че отдавна не си под моята юрисдикция.
— Моля те, кажи на Хам, че съжалявам, задето не мога да му помогна по онзи случай — казах аз с усмивка и се приготвих да си тръгвам.
— Ако имаш някакви въпроси за Греъм — каза Кент, — позвъни на всеки от нас. Той означаваше много и за двамата.
Минах покрай рецепцията. Все още няколко секретарки стояха зад бюрата си, заработвайки допълнително. Повечето от адвокатите бяха в офисите си. Като повечето големи адвокатски фирми „Абът и Уиндзър“ никога не затваряше. По всяко време на деня и нощта в офисите работеха адвокати. Компютърният отдел и копирният център действаха денонощно на три смени. Специален машинописен отдел започваше да работи в осем часа вечерта. До стаята за кафе бе разположен килер с пет сгъваеми легла. На всеки етаж имаше баня с душ, снабдена с шампоан, еднократни самобръсначки и чисти кърпи. Доволна бях, че напуснах.
Докато чаках асансьора, изучавах парчето метал, което „украсяваше“ входа на „Абът и Уиндзър“. Чикагските търговци на художествени, произведения гледаха на старшите съдружници от адвокатските фирми като на „лапнишарани“ — на баснословни цени им продаваха боклуците си. В която и голяма чикагска адвокатска фирма да влезе човек, ще открие в главната й приемна парче обезобразена стомана, допълнено с бронзов надпис.
— Хей, прекрасна! — Не можех да сбъркам гласа.
— Какво правиш, загубеняко? — казах аз, обръщайки се назад. — Не ми казвай, че си поръчителствал на обвиняем.
— Да поръчителствам? По дяволите, Рейчъл, да не мислиш, че тази овца ще свидетелства против мен? Повярвай ми, тя чувства, че земята се върти.
И двамата се засмяхме.
— Как я караш, Бени? — попитах аз.
— Същите глупости, Рейчъл. Знаеш как е.
— Знам.
— Къде отиваш? — позаинтересува се той.
— Връщам се в офиса си — отвърнах аз.
— Да идем да хапнем, а?
— Разбира се. Нека само да се отбия в офиса, за да чуя телефонните съобщения. Човек никога не знае. „Дженерал мотърс“ може най-накрая да са поумнели и да са решили, че им трябва добър адвокат.
— Ще ти правя компания. Това място ме подлудява — каза той.
— Знам това чувство.
— Освен това имам необикновена информация за Греъм Маршал, която може да те заинтересува.
— О, не и ти. Мислех, че всичко е скрито-покрито.
Бени се усмихна широко.
— Рейчъл, вездесъщият Бени Голдберг знае всичко. Как мислиш, че съм оцелял сред тези християни? Наистина — той намигна, — имам нещо за Маршал, което ще ти хареса.
Глава 5
Бени и аз вървяхме по улица „Монроу“, докато стигнахме до Диърбърн. Слънцето бе зад гърба ни, а от езерото повяваше лек бриз. Минувачите бързаха покрай нас към станциите на метрото и присвиваха очи от лъчите на залязващото слънце. От Диърбърн завихме на север към „Първи национален площад“. Кафето, с масички, разположени отвън на площада, бе пълно с млади двойки, които отпиваха по глътка студено вино. В сянката на площада мозайката на Шагал приличаше на гигантска локва от плесенясало сирене, нацапано със сини и зелени пастели.
— Кога ще се ожениш за мен, Рейчъл?
— Бени, не започвай пак. Знаеш, че майка ми иска да се омъжа за еврейски доктор.
— Ей, та аз съм доктор по право. Какво е това? Кълцан черен дроб?
Бени Голдберг бе изключение в „Абът и Уиндзър“, един топчест евреин сред високи, атлетични хора. За разтака от типичния адвокат във фирмата, чийто език бе подчинен на телевизионните правила за добро държание, хамалският му речник бе учудващ, очевидно повлиян от хроничното му чревно разстройство.
Малкото име на Бени звучеше като такова, а фамилията му си беше като фамилия. Това, също го нареждаше сред малцинството в „Абът и Уиндзър“, където малките имена и фамилиите на повечето от адвокатите можеха да се заменят едно с друго. В управата на фирмата влизаха Стърлинг Грант, Хамилтън Фредерик, Измаел Ричардсън, Портър Едуардс, Хайдън Джеймс, Бейкър Скот, Таунсенд Уорд и доскоро Греъм Маршал. Най-отгоре бяха отдавна починалите съдружници: Кендал Абът и Евънс Уиндзър.
Бени работеше в „Абът и Уиндзър“ от шест години, веднага след дипломирането си като един от първенците на випуска на Колумбийския правен факултет. Дълголетието му във фирмата бе продиктувано от
