намеря друг.
— Успя ли? — попита Синди.
— Така мисля. Имам добра практика, интересна работа, почтени клиенти, не трябва да се прекланям пред старшите съдружници. Все още не е рейс. По-скоро като вагон на метрото.
Синди се усмихна.
— Съжаляваш ли?
— Малко. — Отпих от кафето си. — Понякога искам да имам някой млад сътрудник, който да се занимава с юридическите изследвания. Но аз харесвам да работя за своя сметка. Особено когато в съда противник ми е фирма като „Абът и Уиндзър“.
Тя поклати глава, усмихвайки се.
— Това е добре за теб. — Синди отпи още кафе и после сбърчи вежди. — И така, защо си тук?
— „Абът и Уиндзър“ се занимават с наследството на Маршал. Те ме наеха, за да изясня някои неща. От колко време познаваш Маршал?
— От около две години.
— Колко пъти вие двамата… е, сте се виждали?
Тя замълча за момент.
— Приблизително два пъти месечно през последните шест месеца. Всяка втора сряда на месеца. Преди това — веднъж месечно.
— За какво си говорехте?
Тя се усмихна.
— За всекидневни неща, просто обичайните приказки. За времето, за новините. Понякога той говореше отвлечено за някой свой съдебен случай — даване на показания под клетва, за апелативни спорове, исковете на „Ин ре Ботълс и Канс“.
— Споменавал ли е някога нещо за Ханаан?
— Ханаан? — Тя се намръщи, докато мислеше. — Не, до колкото си спомням.
— А за домашно животно?
— Не.
— Някога чувала ли си за домашно животно на име Ханаан?
Тя поклати отрицателно глава.
— Никога не съм чувала за Ханаан.
— Спомняш ли си нещо друго, за което сте си говорили? Каквото и да е? — попитах аз.
— Не, не си спомням. — Тя замълча за момент. — Когато се срещнахме за първи път, той ме разпитваше за конкурса. Не знам защо се интересуваше.
— Какъв конкурс?
Тя се изчерви.
— Конкурсът за красавици „Мис Съединени щати“.
— Не те разбирам.
— Аз участвах в него, Рейчъл. През 1985 година. Преди да срещна Греъм. Заех третото място.
— Да не се шегуваш?
— Не. През 1985 година бях „Мис Илинойс“. — Тя се усмихна.
— Поздравявам те.
— Все едно, че е било през някой друг живот.
— В много такива конкурси ли си участвала?
— Оттогава не. — Тя допи кафето си. — Започнах славната си кариера на шест месеца. Обявиха ме за най-сладкото бебе в Пеория. Нали знаеш конкурсите, които вестниците спонсорират и публикуват снимката на „най-сладкото бебе“, което обикновено се усмихва широко с беззъбата си уста.
— Велико е.
Синди се изправи.
— Ще донеса мляко и плодове. Гладна ли си?
— Не, благодаря.
Тя замълча за момент и после се усмихна.
— Ще ти покажа нещо.
Отиде до спалнята и донесе оттам албум, пълен с вестникарски изрезки и снимки, и го постави върху масичката за кафе. Името й бе изписано със златни букви на обложката: Синтия Ан Рейнолдс. Тя се наведе напред и разтвори албума на първата страница.
— Наслаждавай се — каза тя, сочейки първата страница. — Ще се върна след малко.
Облегнах се на дивана и се вгледах в избелелите вестникарски изрезки от „Пеория нюз“. „СЙНТИЯ — НАЙ-СЛАДКОТО БЕБЕ НА ГОДИНАТА“ бе заглавието над първата снимка, показваща едно усмихнато голо бебе с панделка на врата, легнало по корем. До снимката с ръка бе написано следното: „3/12/63 П.Н. — Синтия извоюва първата си награда! Това е само началото за моята сладка принцеса!“
Синди се върна с чаша кисело мляко и ябълка. Отряза си парче от ябълката, след като седна по турски на дивана. Разгъна роклята си върху скута си.
— Майка ми — обясни Синди, сочейки надписите. — Последната от майките, любителки на конкурси. Тя планира тотално кариерата ми. На пет години ходех на уроци по степ заради кръга от конкурса, в който ние показваме уменията си. Козметици, уроци по танци, уроци по сценично поведение, уроци за манекенки и какво ли още не. Вечер заспивах с мисълта за предстоящите конкурси.
Тя поклати глава.
— Майка и аз мислехме само за това. Тя напълни този албум с вестникарски изрезки. Миналата година почина и аз го прибрах.
— Сигурно е била горда с теб.
— Разбира се. Аз бях красивата принцеса, каквато тя никога не е била. — Нотка на горчивина се прокрадваше в гласа й. — Класически случай, нали? Страхливите бащи правят синовете си войници, а грозничките майки дъщерите си — кралици на красотата.
— Майка ми искаше от мен да се омъжа за добър еврейски лекар — изрекох аз. — Все още го желае. Баща ми иска да се науча да приготвям цим4 като майка му.
Бавно разгръщах албума. Малката Мис Пеория на пет години, облечена в къса рокля, кожени сандали и сламена шапка. „Кралица на деня“ в лагера „Валвал“. „Кралица на абитуриентките“ от средното училище в Пеория. И тогава настъпва големият ден. „Мис Южен Илинойс“, „Мис Корнбелт“, „Мис Хартленд“, „Кралица на Илинойския университет“ и най-накрая „Мис Илинойс“. За всеки от конкурсите майка й бе събирала вестникарските информации, а до тях бе записвала бележки, завършващи с удивителен знак: „Успяхме! Моята принцеса бе чудесна! Съдиите я харесаха!“
— Това е забележително — казах аз. — Наистина ли танцуваше степ на конкурсите?
— Разбира се. Когато бях малка, това бе твърде приятна гледка. Щом пораснах, мъжката част от журито се прехласваше по танца ми. Голямо друсане падаше.
Обърнах на последната страница. „Мис Съединени щати“. Заглавието на вестникарската статия бе: „НОВАТА МИС СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ Е КОРОНЯСАНА; МИС ИЛИНОЙС ЗАЕ ТРЕТОТО МЯСТО“. На снимката Синди прегръщаше току-що коронясаната кралица. Поражението бе твърде силно за майка й. Нямаше бележки, възклицателни знаци. Само инициали: „7/28/85 Ч.Х.Т. — Трето място“.
— Какво означават съкращенията Ч.Х.Т.?
— Вестник „Чикаго хералд трибюн“. Оттам е вестникарската изрезка. От броя на двадесет и осми юли.
— Тогава е рожденият ми ден. — Прочетох статията. — Трето място. Не е лошо.
— Бях щастлива, че не е четвърто място. Блокирах по време на конкурса.
— Какво се случи?
— Бях достигнала до финала. Следваше кръгът, в който ни задаваха един въпрос. Замисълът е да се покаже кой запазва очарованието си при това напрежение или нещо подобно. Което е глупаво, защото ти отговаряш по един и същи начин независимо от въпроса, който са ти задали.
— Не те разбирам.
— Предварително планираш отговора си. Нещо патриотично и сълзливо.
