— Ти направи ли го?
— Разбира се. Моят беше за социалните работници в болниците за деца, страдащи от рак. После, независимо от въпроса, отговорът ми бе този. Ако ме попитаха за моите бъдещи планове, щях да отговоря, че искам да съм социален работник и т.н., и т.н. Ако ме попитаха какво бих направила, за да бъде тази страна по-добре, моят отговор щеше да бъде, че ще обучавам социални работници за тази сфера и т.н., и т.н. Ако ме попитаха какво ще правя по време на царуването ми като кралица на красотата, щях да отговоря, че ще посещавам болниците за деца, страдащи от рак, и т.н., и т.н. Схващаш ли идеята? Абсолютни глупости, произнасяни с треперещ глас.
— Окей — казах аз, усмихвайки се. — Какво стана после?
— Конферансието обяви името ми и аз се приближих до микрофона. Той каза няколко ласкателни думи, а после прочете въпросите. „Синтия — Попита той, — ако извънземен се приземи в центъра на родния ти град и те помоли да му покажеш нещо, което символизира духа на Пеория, какво би му показала?“ Въпросът бе лесен. Имах готов отговор. Нали знаеш, щях да заведа извънземния при болните от рак деца и т.н., и т.н. Но отначало аз не казах нищо.
Тя се намръщи, като сбърчи носа си.
— Бе много странно. Някога случвало ли ти се е да говориш с някого и изведнъж да започнеш да чуваш собствения си глас? Сякаш се гледаш отстрани, гласът ти звучи странно и думите губят смисъл. Или докато говориш с някого, изведнъж забелязваш косъмчетата, излизащи от носа му, или потта по горната му устна, или дори се виждаш отстрани как говориш с него.
— Случвало ми се е.
— Е, нещо подобно стана тогава. Започнах да мисля, което, повярвай ми, винаги е лошо при финалистките. Осъзнах, че животът ми съзнателно е бил насочван към този глупав въпрос, зададен ми от една мижитурка. Всичките тези години, всичките тези конкурси, всичките разговори с майка ми, всичките тези часове, през които се усмихвах, казвах мили неща, усмихвах се и отново продължавах да повтарям тези глупости. Изведнъж всичко това ми се стори нелепо. Не можех да си спомня въпроса, който ми бяха задали. Нещо за извънземното пространство. Ако ги помолех да го повторят, изгарях. Съдиите знаят, че това е най- старата уловка, с която печелиш време, за да помислиш върху отговора. Затова отговорът ми се базираше на въпроса, който мислех, че са ми задали. „Ако съм космонавт и кацна на друга планета — изрекох аз, — ще построя отделение за болни деца от рак и ще прекарам живота си като социален работник сред малките инопланетяни, за да им разказвам колко прекрасен е животът в Америка.“
— И? — И двете се засмяхме.
— О, конферансието млъкна за момент и ме погледна странно. След това каза: „Не е ли чудесно. Благодаря ти, Синтия.“ Погледнах към съдиите и знаех какво си мислеха: „Тази е или глуха, или луда, или и двете.“ Така че… — Тя присви рамене. — Аз загубих.
— Е, поне си била сред петте финалистки. Освен това си спечелила третото място.
— Да, предполагам. — Тя се подсмихна. — Представи си колко нещастна е била четвъртата, когато е разбрала, че аз печеля третото място.
Затворих албума и се облегнах назад.
— Знаеш ли, това е твърде…
— Права си. Как приятно момиче като мен е навлязло в този бизнес?
— Нямам право да те питам.
— Ти си абсолютно права, Рейчъл. Нямаш право. — Тя се подсмихна. — Но се обзалагам, че искаш да знаеш, нали?
— Ами аз съм учудена.
— Повярвай ми, в моето падение няма нищо специално. Една година преди конкурса се преместих и започнах да работя като фотомодел в една тукашна агенция. Три месеца след конкурса агенцията бе дадена под съд за нелоялна конкуренция или нещо такова. Някои от моделите трябваше да свидетелстваме в съда. Адвокатът на агенцията се срещна с мен един ден преди да дам показания в съда, за да ме подготви. Той бе хубав мъж, около петдесет и пет годишен. Покани ме на вечеря. След това го поканих да се качи за едно питие. Прекарахме заедно нощта, а на сутринта той си бе тръгнал, преди аз да стана. Предполагам, че е трябвало да измисли някакво обяснение за пред жена си. Когато се събудих, намерих две шумящи стодоларови банкноти върху другата възглавница.
— Господи!
— Не можех да повярвам. Разбира се, че бях лягала с мъж, но само за удоволствие. Никой не ми беше плащал. Не знаех далида съм наранена или нещо друго. Просто оставих парите в гардероба си. Няколко дни по-късно друг адвокат от същата юридическа фирма ми се обади и се заинтересува дали съм свободна вечерта. Попитах го откъде знае името ми и той ми отговори, че първият мъж ме е препоръчал. Отказах на този мъж, и на следващия също. Продължавах да казвам „не“. Поне през следващите няколко месеца. Отегчавах се да бъда модел. Нямах много ангажименти. Казваха ми, че гърдите ми са твърде големи. — Тя присви рамене. — Накратко, накрая приех да обядвам с един от тези, които ми се обаждаха. Само обядвахме. Той бе галантен. С честен поглед. Жена му не го разбирала, току-що бил загубил голям съдебен процес. Обичайните неща. Почувствах жалост към него и накрая се съгласих да легнем заедно. Бе наистина прекрасно. Бедният човек също бе много доволен. Двеста долара за три часа! Къде другаде една пълнолетна танцьорка на степ би могла да спечели толкова пари? Той имаше приятели, те също имаха приятели и не след дълго четири нощи седмично аз работех за по шестстотин долара на нощ. Разбира се, това бе преди две години. Сега вземам по деветстотин долара, но това е главно заради инфлацията.
Тя се усмихна.
— Сега съм по-добре.
— Всяка нощ ли работиш?
— Разбира се, че не. Само два или три пъти седмично. Ограничила съм ги, повярвай ми.
— Колко още ще продължаваш така?
— Не много дълго. Спестила съм много пари. Ако щеш вярвай, но съм мислила да се запиша в Юридическия факултет. Когато си три пъти седмично с адвокати, материята ти се струва много близка.
— Наистина ли? Правния факултет?
— Да. Аз завърших колежа с високи оценки. Имам почетна диплома. — Тя въздъхна. — Ако хората ми плащат добри пари, за да ме оправят, те ще плащат добре и когато аз оправям някого.
Тя млъкна, докато преглътне лъжицата с кисело мляко.
— Ако се замислиш, Рейчъл, ние двете с теб сме различни части от един и същи бизнес. Аз продавам тялото си и подхранвам ума си. Ти продаваш ума си и храниш тялото си. Кажи ми, коя от нас двете е сключила по-изгодна сделка? — Тя повдигна рамене. — Тази есен мисля да се запиша да уча.
— Къде ще отидеш?
— Понякога ми се иска да остана в Чикаго. Но после си казвам, защо да не опитам най-доброто? Кой знае, може да опитам в Харвард. Ако изкарам висока оценка на приемния изпит, ще си подам документите там. И да се нуждая от още пари, това няма да е проблем за мен. Винаги ще имам много работа.
И двете се разсмяхме.
Тя спря да се смее и се намръщи.
— Тази случка с Греъм Маршал. Господи, това наистина бе шок за мен. — Тя погледна ябълката в ръката си и леко я завъртя. — Не го харесах още от самото начало. Можеше да бъде истински мръсник. Не можеш дълго да поддържаш такъв тип взаимоотношения с мъж, без да изпитваш някакви чувства.
— Трябва да е било ужасно преживяване.
— Не бе приятно, Рейчъл. Той изглеждаше ужасно, докато лежеше тук на килима. И очите му. Никога няма да ги забра вя. Бе толкова уплашен. — Тя поклати леко глава. — Като малко момче.
Синди извади от джоба си носна кърпичка и издуха носа си. Изправих се и се приближих до прозореца. Синди се концентрира върху киселото мляко, бавно загребвайки от него с лъжица.
— Господи, Рейчъл — каза тя накрая, — какво ли са си помислили в болницата, когато са го приели по бански костюм?
Обърнах се към нея. Тя се усмихваше. Очите й бяха леко зачервени.
Аз също се усмихнах.
— Мога да си представя.
