подробното издание.
После се обадих на Измаел Ричардсън и му предадох молбата на Меги да я представлявам. След дълга пауза той ми нареди да продължа разследването. Обсъдихме молбата на Меги и достигнахме до извода, че е по-добре аз да я представлявам, отколкото някой друг. Попита ме с няколко общи думи за практиката ми и завършихме разговора си при въпроса му дали бих се върнала отново да работя за „Ин ре Ботълс и Канс“. Учтиво му отказах.
За втори път прегледах телефонните съобщения и ги поставих върху бюрото си. Отворих най-горното чекмедже и извадих една цигара — втората за деня. Бях ги намалила до четири на ден. Запалих я с кибрит и се облегнах на стола.
„Ин ре Ботълс и Канс“. За обикновените хора то звучеше като закон против правенето на боклук. Но за всяка от сто тридесет и двете адвокатски фирми от цяла Америка, ангажирани с този случай, „Ин ре Ботълс и Канс“ бе златната жила, която ги снабдяваше годишно със сума, по-голяма от брутния национален продукт на някои страни, членки на Обединените нации.
Случаят „Ботълс и Канс“ бе започнал преди тридесет и една година с шест страници граждански антимонополен иск във федерален районен съд в източната част на Мисури. В този иск — оригиналът на който се пази зад стъклена витрина в Щатския съд и митницата в Сент Луис — две бутилиращи компании от Югоизточен Мисури обвиняват южноилинойска бутилираща компания в опит да монополизира регионалния пазар. Един срещу друг се изправяха „Еймс Ботълс Инк“ срещу „Кинг ъф Пиорша Ботлинг Ko“.
Случилото се тогава може да бъде сравнено с ужасния момент, присъстващ във всеки филм на ужасите от петдесетте години: Лудият учен се запътва към леглото си, а зад него в лабораторния съд в подземната лаборатория се вижда топчица протоплазма. В момента, когато камбаните на близката църква оповестяват полунощ, камерата в едър план показва лабораторния съд. Малката топчица започва да блести и да се тресе. Подсещане за органиста да започне да свири.
Само след три месеца канзаска бутилираща компания се включи в делото, обвинявайки другите две компании в хищническо ценообразуване. След това консервна компания от Небраска навлезе в битката, обвинявайки останалите в групов бойкот, а към нея като защитници се присъединиха още две бутилиращи фирми. Две консервни компании от Индиана се присъединиха по-късно с иск за нарушаване на законовия акт на Робинсън — Ретман. Към края на първата година участниците в процеса бяха достигнали цифрата шестнадесет. През следващите години броят на компаниите, участващи в този процес, се намаляваше или увеличаваше. През 1974 година случаят официално бе именуван „Ин ре Ботълс и Канс“. В крайна сметка в него участваха осемдесет и една компании, тридесет и девет защитници, бяха написани повече от деветстотин страници, пълни с искове, обратни искове, искове срещу трети страни в процеса с обвинения в монополно поведение, нечестна търговска практика и бизнеснарушения, породени от модерния капитализъм.
„Ин ре Ботълс и Канс“ е най-продължителният случай в историята на американското гражданско правораздаване. След повече от тридесет години той още е в подготвителния си период. Над един билион документи са разменени и повече от осемстотин свидетели са давали показания под клетва. Оптимистите се надяват процесът да започне след десетина години. Песимистите с наслада цитират статия за този случай, появила се наскоро в списанието „Правен преглед на Вирджинския университет“: „При тази скорост опашката на този бронтозавър на съдебните процеси ще прекрачи прага на съдебната зала след седемдесет и пет години.“
Четири пъти „Ин ре Ботълс и Канс“ се бяха явявали пред Върховния съд и дванадесет пред Апелационния. Семинарът по гражданско право през последната година на учението ми в Харвард бе изцяло върху апелационните мнения за „Ин ре Ботълс и Канс“. Цяло поколение от професори бяха провеждали лекциите си и семинарите за гражданско право на базата на този случай. В крайна сметка седемстотин двадесет и три статии, бележки и коментари бяха написани за него.
Разбира се, истинската битка за „Ин ре Ботълс и Канс“ не се водеше в съдебната зала, а в трите пещероподобни склада в Чедар Рапидс, Айова и двата гигантски склада в покрайнините на Форт Уорт, Тексас. Документите на компаниите, страни по делото, се съхраняваха в Айова, а на защитниците — в Тексас. Осем часа дневно, шест дни седмично дузина млади адвокати проучваха основно планини от документи, подготвяйки резюме на всеки от тях. Тридесет и двама компютърни програмисти вкарваха тези данни в компютрите, свързани с главния компютър в Чикаго.
Председател на този подобен на Гаргантюа съдебен случай бе районният съдия Харолд Грийнман. Той бе чул първите показания по този случай преди тридесет години и бе го следил през цялото време.
Преди три години, след като прекара лек удар и се разбра, че няма вечно да оглавява този случай, управителният комитет на защитниците организира специална среща. По време на тричасовото заседание членовете на комитета разбраха, че никой в стаята не знае цялата информация по случая. Поискаха от главния програмист компютрите да обработят всички данни и да извадят в резюме по-значителните факти от този съдебен случай. Компютърът бръмча и буча два часа и после започна да печати. Печаташе и печаташе. Цели десет часа. Общият брой на страниците гонеше пет хиляди.
На високо ценен сътрудник от „Абът и Уиндзър“ му поставиха задачата да ги прочете и обобщи. Този сътрудник прекара сам два месеца в офис без прозорци, четейки безкрайната компютърна разпечатка. Резултатът беше един меморандум от двеста и дванадесет страници, които тя представи на Греъм Маршал десет минути преди да му връчи оставката си. Тази млада сътрудничка бях аз.
Тъкмо излизах от офиса си, за да отида на срещата с вдовицата на Маршал в Кенилуърт, когато телефонът звънна. Бе Ралф Пинчли от „Американски речник на английския език“. Гласът му звучеше още по-притеснено. В различните издания на речника имало само една версия за Ханаан и тя изключвала тази за града в Масачузетс. Издателският персонал два пъти проверил ръкописите, шпалтите и изследователските си файлове. Не открили нищо записано за Ханаан, Масачузетс.
— Сигурна ли сте, че пред вас е нашият речник? — попита той.
— Абсолютно — отговорих аз.
— Малко съм объркан. Ако имате възможност, бихте ли ми изпратили копие от тази страница, а междувременно аз ще продължа да проверявам при нас. Може би да открия нещо в архивите ни.
Благодарих му за помощта, изслушах постоянните хвалби на продавачите за речниците и другите изследователски материали, които биха били от голяма полза на адвокатите, и затворих.
Глава 9
Вдовицата на Маршал бе облечена в черно. В черен бански. Голяма черна плажна кърпа бе простряна върху близкия стол, допълвайки комбинацията.
Вратата ми отвори и ме заведе до големия басейн в задната част на къщата униформена прислужница — едра чернокожа жена. Джулия Маршал се бе излегнала на шезлонг до басейна и събираше лъчите на следобедното слънце. До лакътя й имаше малка масичка с висока чаша, в която плаваха кубчета лед. Слънчевите й очила имаха огромни стъкла, а рамките им бяха от черупка на костенурка. Четеше учебник по бизнесадминистрация.
Предполагам, че бях очаквала холивудска версия за вдовица: да ме заведат в стая на горния етаж с пуснати завеси, измачкана черна дреха, свита дантелена носна кърпичка, отпуснати рамене, зачервени очи, несресана коса. Вместо това аз видях загоряла матрона от Северния бряг с маникюр, която събираше погледите на тийнейджърите, когато се изправяше на ръба на клубния басейн или опитваше да улови топката по време на тенисмач. Лилавият лак на ноктите на ръцете й хармонираше с този на краката и. Косата й, с път в средата, бе дълга до раменете. Тя вероятно бе около петдесетте, но фигурата й бе на четиридесетгодишна жена.
Съпругът й бе починал преди повече от месец. Животът продължава, помислих си аз.
Представих се.
— Здравейте, мила — каза тя, изправяйки се на стола, и свали слънчевите си очила. Кожата около големите й лешникови очи изглеждаше твърде опъната. Брадичката и вратът й бяха на ред в графика на пластичния хирург.
— Руби — каза тя, — донеси ни водка с тоник.
Тя се обърна към мен:
