това ще накара някоя от кукличките му да протестира. Тя трябва да е нещо много специално, за да отдели четиридесет хиляди долара за мъртвото й домашно животно.
— В действителност вие не желаете това, мисис Маршал. Съпругът ви е мъртъв. Тази публичност само ще навреди на вас и децата.
Джулия Маршал ме изгледа втренчено, като постепенно чертите й се отпуснаха.
— Не ме разсмивайте.
— Никога — отговорих аз. — Зная колко болезнен може да бъде този случай, особено така скоро след смъртта на съпруга ви. Ще се опитам да разбера какво има в ковчега. За успокоение на фирмата и заради вашето спокойствие. — Ако, разбира се, въобще откриех ковчега.
За момент и двете потънахме в мълчание. Загледах се в дебелата пчела, кръжаща над жълтата саксия до басейна.
— Съпругът ми имаше истинско чувство за хумор — каза тя най-накрая. — Където и да се намира в момента, той сигурно се наслаждава на причината за смъртта си.
— Не ви разбирам — промълвих аз, надявайки се, че няма да ме разпитва за Синди.
— Греъм ми казваше, че когато почине, това ще бъде най-проклетият грешен смъртен случай в историята на Илинойс. Той дори говори за това с няколко известни адвокати.
— Аз определено не ви разбирам.
Тя се усмихна. Тъжна усмивка.
— През пролетта на 1986 година той получи обезпокояваща информация за изкуствената клапа, която му бяха поставили. Някои от тях функционираха зле. Министерството на здравеопазването ги изследва и накрая принудиха производителя да събере всички продадени клапи. Около двеста от тях все още бяха в болниците. Но около двадесет бяха поставени в човешки сърца. Едно от тях бе сърцето на Греъм.
— Боже мой! Какъв ужас!
— Ако искате, ми вярвайте, но не за пръв път се връщат изкуствени клапи. И друг път се е случвало това.
— Какво направи той?
— Отлетя до Хюстън и се срещна с хирурга си. Очевидно около десет процента от тези клапи показваха дефекти. Една от десет. Базирайки се на първата операция на Греъм, докторът му казал, че има само петдесет процента шанс да преживее още една операция. Греъм се върна у дома.
— Той отказа ли се от втора операция?
— Да. Ако клапата работеше добре, той можеше да живее с години. Ако дефектираше, щеше да умре.
— Но това е руска рулетка, в която залогът е животът му.
— Точно така. Той живееше с часовникова бомба в гърдите си, само че не знаеше дали и кога ще експлодира. Честно казано, не зная как издържаше.
— Ще ги дадете ли под съд?
Тя се засмя.
— Нали ви казвах за чувството за хумор на Греъм. Това е, което имах предвид. Клапата работи докрай отлично. При аутопсията установиха, че тя няма нищо общо със сърдечния удар. Била е в отлично състояние. Тази проклета клапа го надживя. — В гласа й се долавяха истерични нотки, но тя бързо се успокои.
— Съжалявам — казах меко.
Джулия Маршал махна с ръка.
— Единствената част в това човешко сърце, която работеше, бе изкуствената. Не бе необходимо хирурзите да ми го казват. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — И така — каза тя, — какво още мога да ви кажа?
Погледнах в бележника си, прочетох точките, които си бях набелязала, и зачеркнах наум повечето от тях.
— Ако нямате нищо против, ще ви задам два бързи въпроса.
— Давайте.
— Прочетох в завещанието, че е оставил пари на колежа „Барет“.
— Неговата алма матер — отговори тя. — Участваше доста активно в тяхното настоятелство.
— Оставил е пари също и на Масачузетското историческо общество.
— Греъм вярваше, че прадедите му произхождат от пуританите. Това бе семейното му евангелие. Но никога не откри потвърждение в книгите. Преди няколко години дори нае един специалист по съставяне на родословно дърво, но той успя да проследи следите на семейството само до началото на деветнадесети век. Предполагам, че Греъм е оставил пари на Историческото общество, защото те се опитаха да му помогнат в разследването.
— Какви са били прадедите му? — попитах аз.
— Не си спомням.
Замислена, тя присви чело.
Поговорихме си още няколко минути, повече за децата и ученето й в Северозападния университет. Пожелах й късмет.
Глава 10
Прибрах се в офиса си малко след пет. Мери току-що бе си отишла. Оставила ми бе бележка от Меги Съливан.
Обадих се на Меги, която беше във възторг, тъй като бе разбрала от зоопарка условията за погребването на хипопотама. Погребението бе определено за след седмица, считано от тази събота.
— Защо толкова дълго? — попитах аз.
— Да не мислиш, че е лесно да се погребе един петтонен хипопотам? Трябва да наема кран и двама допълнителни гробари. Необходим ми е дърводелец, който може да скове ковчег с размерите на пикап, марка „Форд“. Гюс може да почака. Два дни ще трябва и да го размразяват. Освен това мисля, че ще го аутопсират. Това също ще отнеме време.
И двете бяхме осъзнали важността — за нея, за Греъм Маршал и за „Абът и Уиндзър“ — да не разгласява в пресата за кражбата на ковчега. Но аз исках да й обясня потенциалния конфликт между нейния интерес, изразен като защита на правата й на собственост, и този на адвокатската фирма, която искаше да обяви за невалиден попечителския фонд.
— Чуй, искам ти да се заемеш със случая. Уверена съм, че ще ме защитиш, Рейчъл. Това можех да го кажа още когато те видях за пръв път. Ти и аз сме двойка упорити жени. Само намери ковчега.
— Ще се опитам.
— Между впрочем девер ми беше тук днес. Братът на Карл. Той е бил ченге. Сега е охрана в едно от близките предприятия. Огледа всичко много внимателно. Казва, че е професионална работа. Няма отпечатъци, няма следи от гуми, нищо. Никакви следи.
Разказах й какво съм открила досега. Уговорихме се да се чуем утре.
Продиктувах на диктофона няколко писма, прибрах няколко съдебни книжа в куфарчето си и го заключих. Бени Голдберг и аз трябваше да се срещнем за вечеря в кафето „Хартленд“ в парка „Ийст Роджърс“. Тъкмо бях излязла на перона на метрото на улица „Стейт“, и северният влак се показа. Седнах до прозореца, вратите се затвориха с трясък и влакът се понесе напред с глух метален стон. Облегнах се назад, докато влакът се провираше през тъмния тунел под река Чикаго. Лампите в тунела прелитаха покрай прозореца ми.
Електрическият влак навлезе в станция „Морз“. Слязох и се отправих към северния край на перона, а оттам по стълбите излязох на булевард „Лънт“. Кафене „Хартленд“ е на ъгъла на булевард „Лънт“ и тясната уличка, която върви паралелно с метрото. Бени още не бе дошъл. Седнах на последната маса отвън на терасата.
Десет минути по-късно той се появи на паркинга пред ресторанта и натисна свирката на колата си, марка „Шеви Нова“ от 1970 година, докато излизаше от нея. Носеше сандали, червена тениска с бял надпис „Моля, помогнете ми — аз съм ендоморфен“. Отпред тениската му беше размъкната и откриваше широко
