Това може да оправи положението, помислих си аз. Адвокатската фирма не искаше да се вдига шум около въпроса за Ханаан, същото желаеше и Меги. „Абът и Уиндзър“ не биха искали Меги да наеме външен човек, който да започне да рови наоколо, тревожейки семейството на Маршал с въпроси.
— Защо аз? — попитах аз. Меги ме изучаваше.
— Не съм сигурна. Не познавам други добри адвокати, не познавам никакви частни детективи. Не знам как да наема добър частен детектив. Ако тази голяма адвокатска фирма е доволна от теб, предполагам, че си добра в професията си. Но искам да знам повече за работата ти по този случай.
— Същото искам и аз — казах аз. — Ще уведомя фирмата за кражбата и ще видя дали те ще поискат да продължа да се занимавам със случая. Ако не поискат, мога да работя за теб, като предполагам, че те няма да имат нищо против.
— Ами ако поискат да продължиш да работиш за тях?
— Тогава ще си остана с тях — отговорих аз.
— А какво ще стане с мен?
— До известна степен твоите интереси се покриват с тези на фирмата. Но може да възникне и противоречие между тях.
— В какъв смисъл? — заинтересува се тя.
— Свързано е с бъдещите плащания за грижата и поддръжката на гроба…
— Виж, не ме е грижа за парите за грижата и поддръжката на гроба. — Меги стана и отново започна да обикаля из офиса. — Не парите ме безпокоят. В гробището си имам един разровен гроб и това може да навреди много лошо на бизнеса ми. Искам ти да намериш ковчега и да ми го върнеш обратно. Имам възможност да ти платя за това.
— Нека първо да поговоря с фирмата — казах аз. — После ще ти се обадя.
— Добре. — Тя отново седна на фотьойла.
— Как вървят нещата със зоологическата градина? — попитах аз.
— Трудно е да се каже — отговори тя, поклащайки глава. — Ще ги видя отново и ще им кажа, че е крайно време да решат какво да правят. Вчера музеят им отказа. Мисля, че имам шанс. Другата им възможност е да го продадат на предприятие за претопяване на мазнини.
Меги се изправи и тръгна към вратата.
— Дай ми отговор днес.
— Ще ти дам. Късмет със зоопарка.
След като тя си тръгна, Мери показа главата си в стаята.
— Значи това е собственичката на гробището? — попита тя.
— Да. Някой е откраднал Ханаан.
— Боже мой! Ти се шегуваш.
— Де да беше така! Този случай е странен.
— Какво ще правиш по-нататък? — попита тя.
— Ще разкажа на Измаел Ричардсън какво се случи и ще разбера дали иска да продължа да работя за него.
Започнах да преглеждам по-ранните телефонни съобщения.
— Има още едно съобщение за теб — каза Мери. — Вдовицата на мистър Маршал се обади. Каза, че може да те приеме у тях в два и половина часа днес следобед. Искаш ли ад реса й?
— Не. Имам го.
— Господи, Рейчъл, защо някой ще ограбва гробище за домашни животни? Кога са заровили животното?
— През 1986 година.
— Странно.
Едва бяхме привършили обяда си с Мери, когато от „Абът и Уиндзър“ ми донесоха голям дебел плик. В него имаше копие от последното завещание на Греъм Андерсън Маршал III, копие от допълнението към това завещание и кратка бележка от една от секретарките на Измаел Ричардсън: „Мистър Ричардсън помоли да ви изпратя приложените документи.“
Завещанието бе дълго тридесет и две страници. Бе издържано в тежкия стил на адвокатите, занимаващи се с наследства. За този стил не е достатъчно да се каже, че бащата завещава своята колекция от пощенски марки на сина си. Вместо това се пише, че той дава, завещава, предава, предоставя и т.н. така наречената колекция от пощенски марки. Гореописаната колекция да бъде предадена и доставена, освободена от всякакви искове, със запазено право върху чуждо имущество и ипотеки. Или, с други думи, синът му да вземе проклетите марки.
Прегледах всичките дарения, споменати в завещанието, повечето във вид на предмети, като си отбелязах дарението от петдесет хиляди долара за колежа „Барет“ и петдесетте хиляди долара за Масачузетското историческо общество.
Добавката към завещанието бе дълга само три страници. В нея бе описано всичко, което Измаел Ричардсън ми бе разказал: задължението на управляващия партньор да бъде съпопечител на фонда, изискването този съпопечител да се занимава с грижата и поддръжката на гроба, нареждането „Абът и Уиндзър“ да му плащат два пъти по-високо възнаграждение от часовата му тарифа за тези услуги. Тя да бъде в сила двадесет и една години след смъртта на последния адвокат, член на управителния комитет на „Абът и Уиндзър“ по времето на смъртта на Маршал. Тоест бе обвързано с древното и наистина неразбираемо (поне за адвокати) правило против вечното ползване на наследството.
Прочетох още веднъж параграфа, свързан с доставката на цветя на гроба четири пъти годишно: на 19 март, на 27 юли, на 11 септември и на 29 ноември. Втренчено гледах тези да ти, а после ги записах в бележника.
Последният параграф от завещанието сигурно бе накарал Измаел Ричардсън да се замисли. Маршал „умоляваше“ адвокатската си фирма „…да уважи и да изпълни простите, но важни за него неща, посочени в добавката към завещанието. Дори ако гражданското право не ви задължава да изпълнявате тези условия, аз се надявам и моля моите съдружници, специално управляващия съдружник да поеме моралното задължение да изпълнява горепосочените условия, които аз го моля да уважи. Искам само да отбележа с тези условия малката си роля, която имах във вечния живот на Ханаан“.
Прочетох последното изречение на глас още веднъж.
Добавката към завещанието бе датирана — 15 юли 1985 година и като свидетели се бяха подписали двама административни служители от „Абът и Уиндзър“. Разпознах имената им. Не се съмнявах, че Маршал ги е повикал в офиса си, помолил ги е да се подпишат и после ги е написал като свидетели. Никой от тях е нямал и най-малката представа под какво се подписва.
Телефонът иззвъня. Беше Кент Чарлс. Каза, че има нов случай, по който иска да се посъветва с мен лично. Съгласих се да се срещнем утре в пет часа следобед в яхтклуба за по едно питие.
Обадих се на телефонните услуги в Ню Йорк и ги помолих да ми дадат номера на издателя на „Американски речник на английския език“. Набрах номера и помолих да ме свържат с от дела за връзки с клиентите. Някой си Ралф Пинчли вдигна слушалката. Представих се за търговски агент на няколко големи чикагски адвокатски фирми и го помолих да ме информира за последното издание на този речник. Казах му, че имам два екземпляра от техния речник върху бюрото си. Въпреки че и двата бяха еднакви, при случайно прелистване на речниците бях открила, че определенията за Ханаан са различни. Той сигурно имаше екземпляр върху бюрото си, защото се сконфузи, когато му прочетох определението за Ханаан, Масачузетс.
— Бихте ли прочели отново последното изречение — помоли той. — Бавно.
Направих го.
— И казвате, че го има във вашия речник, мисис?
Отговорих утвърдително.
За момент и двамата замълчахме.
— Вижте, аз трябва да проверя в отдела за речници.
— Разбира се — отговорих аз. — Преди да направя поръчката си, бих искала да зная дали този речник го имате в наличност. Този с трите определения. Клиентите от адвокатските фирми предпочитат по-
