косматото му тяло.
— Ти не си ли се прибирал вкъщи? — попитах аз.
— По-добре ми повярвай, Рейчъл. — Бени седна срещу мен. — Целия следобед прекарах в Чикагската обществена библиотека, потейки се. Каква мъка! Няма климатична инсталация, няма вентилация. Докато бях там, си мислех, че ще трябва да лекувам рака, който нарастваше в подмишечните ми ямки.
Бени огледа ресторанта и взе менюто.
— Шик място си открила, Рейчъл. Погледни това меню. Сандвич с ядки! Какво, по дяволите, е това? Нямат ли свинско месо тука?
— Опитай рибата или пилето.
Накрая той се спря на пиле с копър. Аз си поръчах супа от леща и гъбена каша. След като предадохме поръчките си, Бени ми разказа за изследователските си усилия този следобед.
— Рейчъл, мисля, че това определение в речника е печатна грешка. Нищо не можах да открия за Ханаан, Масачузетс. Абсолютно нищо. Дори помолих една от библиотекарките също да потърси. Това място никога не е съществувало.
— Целият този случай е странен — отвърнах аз. — Нито една подробност не се връзва с друга.
— Какво имаш предвид?
— Само няколко очевидно несвързани помежду си неща. Греъм Маршал погребва нещо, наречено Ханаан, в гробище за домашни любимци. Издига му паметник със странен епитаф. Върху надгробния камък е написана само една дата: 1985 година. Но Маршал го заравя през май 1986 година. Никой не знае какво има в гроба, дори и собственичката на гробището.
— Тя е Меги Съливан, нали?
— Да. А след това Маршал създава попечителския фонд за поддръжка на гроба. Постановява създаването му в тайна добавка към завещанието си, въпреки че фирмата се е занимавала с това. Пет седмици след смъртта му нищо не се случва. Но точно тогава фирмата ме наема и аз посещавам гроба. Тогава посред нощ някой разкопава гроба и открадва ковчега. Междувременно секретарката на Маршал смътно си спомня, че през 1985 година е работила с Маршал върху секретен проект, касаещ Ханаан. Но тя не знае за какво е бил той. Маршал се е занимавал с всичко сам, дори със създаването на информационните файлове. Тя никога не го е чувала да споменава за домашно животно. Тя претърси информационните файлове в главния компютър за нещо, касаещо Ханаан, и откри един лист от компютърна разпечатка. Онзи, който ти показах днес. — Замълчах, докато келнерката сервираше поръчката ни. — Днес посетих Синди Рейнолдс. Ти беше прав. Тя е била с Маршал, когато той е починал. Наистина е много хубава. И умна също.
— В тебе ли е листът? — попита Бени.
— Какъв лист?
— Компютърната разпечатка.
Извадих копието си от куфарчето и го поставих на масата.
— Цял следобед го разучавах — казах аз. — Нещо в него ми е познато, но все още не мога да схвана какво.
— Дай да разгледаме първия ред — каза Бени. — Три, тире, двадесет, тире, буквите „Ч“ и „Н“, тире, седемнадесет, тире, три. — Той изучаваше листа. — Всеки ред има същата структура: две числа, последвани от две или три букви, и накрая още две числа. Не са номера на кола — поне не на щата Илинойс. Почакай малко, може би те имат нещо общо с кучето. Домашните кучета нямат ли си номер на разрешителните за тях? Може би са номера на разрешителни за притежаване на кучета?
— Вече се сетих за това. Помолих Мери да провери в кметството. Нямаше късмет. Разрешителните за кучета нямат същата структура на буквите и цифрите. Освен това на листа са изписани четири реда. Той не е заровил четири животни в ковчега, нали?
— За какво още си се сетила? — ме попита Бени между две хапки от пилето. — Знаеш ли, това хич не е лошо.
Изредих различни възможности: чеков номер, номер на банкова сметка, номер на сейф. Докато ги изреждах, погледът ми бе прикован в листа с компютърната разпечатка:
3 — 20 — ЧН — 17 — 3
7 — 28 — ЧХТ — 4 — 3
9 — 12 — ЧП — 23 — 6
11 — 30 — ЧХТ — 4 — 2
Изведнъж извиках.
— Открих го! — казах аз. — Намерих ключа.
— Какво си намерила?
— Погледни втория ред. Прочети го.
— Окей. Седем, тире, двадесет и осем, тире, буквите „Ч“, „X“, „Т“, тире, четири, три. Е, и?
— Това е рожденият ми ден.
— Честит рожден ден, Рейчъл.
— Не, не. Присмехулнико, погледни го. Седем, тире, двадесет и осем. Тоест двадесет и осми юли. Тогава е рожденият ми ден. След това са буквите „Ч“, „X“, „Т“. Нали виждаш? Това е име на вестник. „Чикаго хералд трибюн“. Разбра ли? Нещо се е появило в „Чикаго хералд трибюн“ на двадесет и осми юли. На двадесет и осми юли 1985 година. Мисля, че знам какво е то.
— Почакай за момент. Откъде взе 1985 година?
— Догадка — казах аз. — Нали си спомняш, че ти разказвах за албума с вестникарски изрезки на Синди Рейнолдс?
До всяка изрезка бяха записани датата и името на вестника, откъдето е взета. Една от тези изрезки се вряза в мозъка ми, защото съвпадаше с рождения ми ден. От двадесет и осми юли 1985 година. В „Чикаго хералд трибюн“. Трябва да е 1985 година. Всичко води към. 1985 година. Гробът, спомените на Хелън Марстън, статията във вестника.
— А какво ще кажеш за останалите две цифри? — попита Бени. — Четири, тире, три?
— Не знам. Трябва да видя статията.
— Мисля, че си на верен път. Погледни останалите редове — каза Бени. — Три, тире, двадесет. Тоест двадесети март. А какво ще кажеш за буквите „Ч“, „Н“.
— „Чикаго нюз“ — казах аз.
— Може би. Тогава „Ч“, „П“. „Чикаго пост“, а?
— Става.
— Ей — каза Бени. — Рейчъл, мисля, че го открихме.
— Довърши яденето си и да тръгваме. Библиотеката „Лойола“ все още е отворена. Можем да прочетем статиите.
Бени зареди микрофилма в апарата, превъртя, докато намери необходимия брой на вестника, и фокусира обектива. Разгледахме титулната страница на „Чикаго хералд трибюн“ от по неделник, двадесет и осми юли 1985 година. Бени натисна копчето за бързо превъртане и неясните очертания на титулната страница преминаха преднас. Нищо не открихме на първа страница. Той бавно превърташе филма, страница по страница.
— Задръж — казах аз. — Ето го.
Четвърта страница от първия раздел на „Чикаго хералд трибюн“ застана пред нас на екрана. В средата на страницата бе отпечатана същата статия, която бях видяла в албума на Синди.
