Ханаан, Кънектикът. Но никога не съм чувал за Ханаан, Масачузетс. — Бени се приближи до прозореца.
— Странно име за домашно животно.
— Още ли си гладен? Аз умирам от глад. Хайде да излизаме оттук. Готова съм да изям цяло теле.
Прибрах бележките си в куфарчето, загасих лампите и заключих. Взехме такси до Оксфордската кръчма, за да ядем хамбургери и бира.
Щом ни взеха поръчките, аз отидох до телефона и позвъних на С. Рейнолдс. Тя вдигна слушалката при третото позвъняване. Гласът й бе приятен, но леко разстроен. Представих се, като завоалирано й обясних връзките си с Греъм Маршал и „Абът и Уиндзър“, и я помолих да ми отдели тридесет минути от времето си утре сутринта, за да й задам няколко въпроса.
Тя се колебаеше, аз настоях и накрая тя се съгласи.
— Така да бъде, мис — каза тя. — Елате около десет часа сутринта. Ще ви отделя петнадесет минути.
Глава 6
На път към сградата „Крайбрежна кула“ в четвъртък сутрин се отбих в библиотеката на булевард „Мичигън“. Намерих един атлас в секцията за екскурзии и разгледах картите на Нова Англия. Имаше градове на име Ханаан по целия изток — в Кънектикът, Ню Хемпшир, Вермонт, Мейн и Ню Йорк. Дори в Мисисипи имаше Ханаан. Но нямаше такъв град в Масачузетс. Разгледах историческия отдел и проверих съдържанието на няколко книги за колониална Америка. Никъде не споменаваха за Ханаан, Масачузетс. Прегледах всичките речници. Не пишеха за Ханаан, Масачузетс.
Пресякох парка „Грант“ в посока към „Крайбрежната кула“, примигвайки от силното сутрешно слънце. Една двойка играеше тенис на централния корт. Жената, с гръб към мен, бе с телосложение като борец и държеше ракетата в двете си ръце като луизвилски пистолет. Противникът улавяше дивите й удари с нееластичните движения на човек на средна възраст. Облегната на електрическия стълб, ги наблюдавах няколко минути. Един гълъб се перчеше наоколо, накланяйки глава.
Тридесет ярда по-нататък парков служител методично набождаше на стоманена пръчка хартиени чаши и друг боклук и го събираше в черен пластмасов чувал. Наблюдавах играта на тенисистите, докато жената прехвърли топката в съседния корт, и после продължих пътя си към „Крайбрежна кула“.
Портиерът се обади на С. Рейнолдс по домофона, говори с нея кратко и после ме пусна да вляза. Качих се в асансьора с огледални стени до осемнадесетия етаж и слязох в коридор, покрит с мокет. Вратата на асансьора се плъзна зад мене беззвучно. Натиснах звънеца на апартамент №185.
Тя отвори вратата и аз се представих. Подадохме си ръце. Бе красива с хубостта на Средния запад. Изваян нос с лунички, нацупени устни, идеално бели зъби. Сините й очи бяха все още подути от сън, а русата й коса частично бе закрита с цветна кърпа. Около двадесет и пет годишна бе.
— Влезте, мис Голд — каза тя, усмихвайки се сдържано. — Чувствайте се като у дома си.
Бе облечена със стара синя кадифена рокля, поне с два номера по-голяма. Босите й крака се виждаха под роклята. През малък коридор влязохме в хола.
— Ще направя кафе — каза тя. — Искате ли? — Разбира се. Благодаря.
— Как го пиете?
— Чисто. Можете да ме наричате Рейчъл.
Тя ме погледна втренчено и лицето й се отпусна малко.
— Аз съм Синди.
Остави ме в хола и се отправи към модерната си бяла кухня. Бар разделяше двете помещения. Холът бе светъл и весел. Два приятни бостънски папрата се извисяваха около прозореца, а двойка палми арека обграждаха фотьойла. Белите стени бяха украсени с картини от художествени изложби в хромови рамки.
— Тук е много приятно — казах аз, любувайки се на извивките на плажовете около Златния бряг.
Седнах и започнах да разлиствам списанията, разпръснати на масичката за кафе от стъкло и хром. Синди имаше еклектични вкусове. Разглеждах броеве на „Ню Рипъблик“, „Вог“, „Пентхаус“, „Нюзуик“, „Деделюс“, „Ню Йоркър“, „Америкак скулър“, „Харвард лоу ревю“.
— Готово е. — Тя донесе две чаши с димящо кафе и ми подаде едната.
— Благодаря.
Седна на фотьойла, отпи една глътка от чашата си и я постави върху масата. Облегна се назад и пъхна ръцете си в дълбоките джобове на роклята си.
— Работила си с Греъм? — попита тя.
— За кратко.
— „Ботълс и Канс“?
— Да. Откъде знаеш това?
— Греъм бе специалист по съдебните спорове. — Тя отпи още една глътка от кафето и се облегна назад, държейки чашата в скута си. — Понякога те ми говорят за техните съдебни случаи и аз ги слушам.
Тя обърна глава към прозореца.
— Беше ли той тук през нощта, когато почина?
Тя извърна глава и ме погледна втренчено.
— Това въпрос ли е?
Присвих рамене.
— Само частично. Записите в регистрационната книга на болницата сочат, че е бил взет оттук.
Тя отново се обърна към прозореца.
— Е, добре, това е истина. Той бе тук. Аз повиках линейката.
— Връзката ти с него бе, така да се каже, професионална — изрекох аз.
— Точно така — каза тя. Големите й очи бяха тъмносини, почти виолетови.
— Говорил ли е някога за професионалната си работа?
— Не много — отвърна тя. — Затова ти отговорих, че няма да мога да ти помогна много.
— Би ли имала нещо против, ако ти задам няколко въпроса? Опитваме се да открием някои неща.
Синди кимна утвърдително.
— Разбира се. Започвай.
Тя повдигна дългите си стройни крака и ги постави на масата.
— Кажи ми, още ли работиш в „Абът и Уиндзър“?
— Само за този случай. Напуснах фирмата преди няколко години.
— Защо?
— Трудно е да ти обясня — казах аз. — Бе сякаш единственото правилно нещо, което можех да направя.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Имаше множество дребни неща.
— Какви?
— Клиентите. Всички тези големи юридически компании, борещи се да спечелят още пари. — Присвих рамене. — Беше тривиално. Затова реших да започна да работя сама, да имам своя собствена практика.
— Звучи благородно и много истински — каза тя, усмихвайки се. Имаше трапчинки.
Аз също се усмихнах.
— Предполагам, че си права.
Отпих от кафето.
— Най-вече бях отегчена. Знаеш ли поговорката „Да бъдеш и едновременно да не бъдеш в рейса“?
— Разбира се.
— През четвъртата година, докато работех в „Абът и Уиндзър“, разбрах, че съм вън от рейса. На някои хора им харесва това — да седят край пътя и да се подиграват с всички пътуващи в рейсовете, минаващи покрай тях. — Въздъхнах. — Това не е добър начин да се живее. Накрая единственият зрител на представлението си ти самата. Много е депресиращо. Когато разбрах, че съм вън от рейса, реших да си
