Шофьорът отклони таксито в крайната лява лента, следвайки комбито.
Карахме след колата до края на крайбрежната улица, където тя зави надясно и намали скоростта си, докато се промъкваше между небостъргачите на улица „Шеридан“. Зави отново и излезе на авеню „Девън“, а после надясно по авеню „Уестърн“. Последвахме комбито по авеню „Уестърн“ на север и спряхме зад него на светофара на ъгъла на авеню „Уестърн“ и „Праг“. Голямата светлинна реклама за хот-дог на небостъргача „Флайки“ тъмнееше. Улиците бяха безлюдни. Светна зелено и комбито продължи напред по авеню „Уестърн“. Докато минавахме покрай улица „Морз“, той даде мигач и зави наляво по улица „Лърт“.
— Остави по-голямо разстояние между нас — казах аз, когато минахме покрай края на парка „Индиан“. — Не искам да го изплашим.
— По дяволите — изруга таксиметровият шофьор. — Оня загаси фаровете си.
Комбито зави надясно. Караше покрай границата на парка, после отново зави надясно към задънената уличка зад парка.
— Не завивай — помолих аз. — Нека да почакаме тук.
Спряхме на ъгъла и наблюдавахме как комбито спря в паркинга на края на улицата срещу парка.
— Чакай ме тук — казах аз и отворих вратата.
— Сигурна ли сте че искате да отидете сама?
— Няма да бъда сама. — Сърцето ми биеше силно. — Хайде, Ози.
„Индиан“ бе един от прекрасните малки чикагски паркове. Имаше тенискортове, детска площадка, езеро с патици, минизоологическа градина с кози, мишки, гъски, два дългокраки вълка, ракум и две черни мечки. Това лято бях водила тук няколко пъти Кейти и Бен. Децата храниха козите, играха на детската площадка и приключихме деня в ресторант „Баскин-Робин“ нагоре по улицата.
Пробягах покрай тенискортовете и зад клетките на животните, а Ози плътно ме следваше. Скъсих пътя, като минах между клетките на вълците и оградените места на козите.
Лампата в купето на комбито светна, щом мъжът отвори вратата. Аз се наведох до клетките на козите, за да мога да го наблюдавам. Мъжът вървеше от далечната страна на мястото за разходка на козите към пустата детска площадка, осветена от лампата на единичен електрически стълб. Приведох се по-ниско и се скрих зад едно дърво. Ози изръмжа, щом подуши животинската миризма.
Мъжът мина покрай люлките и гимнастическата джунгла и стигна до каляската на Пепеляшка от тикви, които изглеждаха оранжеви на бледата светлина. Същата каляска, на която дузина пъти през неделните следобеди бях качвала Кейти и Бени. Спря пред нея. Прикрих се зад дървото, докато той бавно се оглеждаше наоколо.
Когато погледнах отново, той бе пъхнал ръката си в каляската. Извади нещо, приличащо на пазарска чанта, и бързо се върна до комбито. Отвори задната врата, сложи торбата на пода и затвори вратата. После влезе в колата, запали фаровете и двигателя.
През това време аз спринтирах обратно през клетките на животните. Не исках да ни засече на излизане от улицата. Едната от мечките се надигна, докато минавахме покрай клетката й.
Ози и аз стигнахме края на парка тъкмо когато комбито завиваше зад ъгъла. Клекнах в храстите, притиснах надолу Ози, докато мине колата, а после изтичахме през улицата към таксито. Фарина бе обърнал колата, докато ме чакаше.
— Удачна мисъл — похвалих го аз и се строполих на задната седалка.
Фарина запали двигателя и отново последвахме комбито.
— Помислих си, че отново ще се върне по този път — обясни той. — Залегнах, когато той мина покрай мен. Нищо не е видял, лейди.
Следвахме колата по авеню „Девън“. Той зави наляво и се отправи към езерото. Ози бе показал главата си през прозореца, наслаждавайки се на лекия бриз.
— Не си от ЦРУ, нали? — попита Фарина.
— Не, нямам нищо общо с тях. Остави повече разстояние между колите — казах аз. — Не искам да разбере, че го следим.
Комбито излезе на крайбрежната улица и се насочи на юг. Последвахме го към центъра. То намали скоростта си и се насочи към подземния гараж на сградата „Крайбрежна кула“, където бях със Синди тази сутрин.
Подадох няколко десетдоларови банкноти на Фарина, а после Ози и аз се затичахме към вратата на гаража. Натиснах копчето в стената, гаражната врата се плъзна и се отвори със скърцане.
Намерихме комбито на по-долното ниво, паркирано на мястото за гости. Бе празно и заключено. Пазарската чанта я нямаше. Върнахме се на главното ниво на гаража и аз се опитах да отворя желязната врата към сградата. Заключена. Ключалката бе с панелче за цифри като на телефон за набиране на секретната комбинация, която отваряше вратата. Опитах няколко случайни комбинации. Никакъв резултат.
— По дяволите — ядосах се аз.
Отново се върнахме при комбито. Погледнах номера му и го запомних. Може би живееше в тази сграда.
Седнах на пода и си опрях гърба в една бетонна колона три редици по-нататък от комбито. Скриваше ме един „Линкълн-Континентал“. Ози отпусна глава в скута ми. Трябваше да изчакаме и да видим дали нашият преследван няма да се върне отново.
Един час по-късно един от охраната на сградата ме събуди. Изправих се. Комбито все още бе тук.
— Трябва да се махнете оттук, мис. Вие и кучето ви.
Не можах да измисля добро обяснение, което да му предложа в замяна на факта, че ме е намерил заспала в гаража в четири часа и тридесет минути сутринта, за да ме остави тук долу заедно с кучето ми. Като вземем предвид и дрехите ми — стари джинси и тениска, баскетболни обувки и шал, — се съмнявах, че въобще ще ми повярва.
— Хайде, Ози — казах аз и ние си тръгнахме.
Глава 17
— Харесва ли ти книгата? — попита Пол Мейсън. И двамата ядяхме палачинки в кафенето на улица „Мейн“ в квартал Еванстън. Бе осем часът и петнадесет минути сутринта. Нуждаех се от още кафе, за предпочитане венозно.
— Истина ли е?
Пол присви рамене.
— Може би само някои неща. Наистина е съществувал град Ханаан в Масачузетс. Основан през 1679 година. Негов свещеник е бил наистина Уинтроп Марвел. Изчезнал е в края на XVIII век, като дузина други селища в Масачузетс. Останалата част от историята никога не е била потвърдена. Повечето историци смятат, че брошурата на Шпрингер е чиста измислица.
— Откъде знаеш всичко това?
Пол бе облечен с тъмносиньо поло и избелели панталони в цвят „каки“. Аз бях с мека памучна блуза и плисирана пола.
— Защото завърших колежа „Барет“ през 1976 година — каза той. — Както ти обясних, всеки посещавал колежа между 1950 и 1980 година имаше възможността да слуша курса на Хенри Абът за историята на колониална Америка. Лекцията за Ханаан бе връхна точка в този курс. Той я изнасяше в параклиса „Плимптън“ и стотици студенти всяка година я посещаваха.
— За какво бе тая лекция?
— Поуката бе за опасностите от доверяване на вторични източници. Брошурата на Амброуз Шпрингер е вторичен източник, тоест тя е интерпретация или описание на първични източници — дневници, писма и други такива. Изводът на Хенри Абът бе, че не можеш да пишеш исторически книги, ако се опираш на вторични източници.
Пол се усмихна.
— Основен урок за начеващия историк — продължи той, — обаче не най-възбуждащата тема за аудиторията. Но Хенри Абът не бе обикновен професор по история. Бе огромен, жизнерадостен мъж с гъсти вежди и мустаци като на морж. Лекцията му за Ханаан бе хипнотизираща. Представяше ни я като
