другата страна на стъклото с широко отворени очи. Ръцете и краката му били раздърпвани напред-назад в ужасяващата война на разкъсване.
Бени изтича долу да извика полицията. Аз стоях до перилата на аквариума. Кент беше престанал да мърда преди малко. Все още стоеше надолу с главата във водата и змиорките подръпваха тялото му. Можех да видя през водата как тълпа от зяпачи се боричка за място пред стъклото на аквариума. Мислех си за бедния Бил Уилямс и за това как неговото дълго чакано тържество беше провалено от това зловещо разкъсване.
— Страхотна работа, Рейчъл!
Аз се обърнах. Пол стоеше пред мен и се усмихваше насила. Погледнах го.
— Какво, по дяволите, правеше горе?
— Май бях една крачка пред теб. Видях бележките за Джо Оливър, когато бях в апартамента ти. После видях съобщението от Джо във вестника — това за видеокасетата. Свързах нещата и наблюдавах Джо долу. Когато се измъкна насам, аз го последвах. Видях всичко. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че моят приятел Кент…
— Твоят приятел щеше да ме убие — казах аз.
— Знам. Не можех да повярвам. Тъкмо се опитвах да измисля как да му отвлека вниманието, когато Бени нахлу.
— Кент щеше да ме убие — поклатих глава. — Ти не направи нищо, за да го спреш.
— Ей. Казвам ти. Смятах да направя нещо. Да обърна един от празните аквариуми. Нещо такова. Да ти дам шанс да избягаш.
Погледнах го.
— Ако не се бе появил Бени, щях да съм мъртва. А ти все още щеше да се криеш под масата.
— Не. Разбираш всичко погрешно, Рейчъл.
— Качих се горе, за да спася теб, Пол.
— Щях да ти помогна. Наистина щях. — Пол се опита отново да се усмихне. Приличаше повече на гримаса.
Изгубих интерес към разговора.
— Остави. Върни се при твоите трилъри на ужким.
Обърнах се и тръгнах към стълбите.
— Почакай за минута — извика Пол, когато доближих стълбите. — Къде отиваш?
Спрях се на горното стъпало и след това бавно тръгнах надолу. Не погледнах назад.
Глава 44
Като се вземе всичко предвид, погребалната церемония онази събота бе извършена с почести и умереност. Ковчегът беше положен върху четири черни мраморни блокчета до отворения гроб. Обвит беше с две дебели стоманени въжета. Те бяха прикрепени здраво с кука към дълго въже, висящо от стрелата на дизеловия кулокран, паркиран зад ковчега. Кулокранът, извисен над гроба, хвърляше кръстовидна сянка върху огромната тълпа.
Меги стоеше на края на огромния гроб. Тя носеше черна рокля, бели перли и черни обувки с токчета. Гюс вероятно беше гол вътре в боровия ковчег с размерите на микробус „Форд“. Двама мъже от управата на зоологическата градина стърчаха неловко от двете страни на ковчега. Пазачът на Гюс — млада жена в сива униформа на зоологическата градина — стоеше до Меги и от време на време забърсваше очите си с носна кърпа.
Меги произнесе кратко слово пред купищата микрофони, миникамери и фотоапарати, насочени срещу нея от другата страна на отворения гроб.
— Отче наш — рецитираше тя, докато камерите щракаха и святкаха, — ние знаем, че и перце не пада без твое знание. Успокой тези, които надживяха Гюс. Увери ги, че той е щастлив и е с теб в рая.
Меги отстъпи назад и кимна с глава към краниста. Двигателят силно зарева и грамадното колело започна да се върти. Всички очи бяха насочени към ковчега. Въжетата се опънаха, дървото заскърца, ковчегът се повдигна, клатушкайки се леко във въздуха. Четирима работници, по един на всеки ъгъл, поведоха ковчега към огромната правоъгълна дупка. Един от тях сигнализира на краниста с юмрук. Ние наблюдавахме огромната борова кутия да потъва бавно в земята.
Меги изчака, докато въжетата бяха откачени от ковчега и повдигнати високо нагоре с дрънчене и люлеене в синьото небе. Тя отиде до купчината тъмна пръст отстрани на гроба, взе лопатата, загреба малко пръст и я хвърли в дупката. Буците изтропаха по дървото долу. Меги подаде лопатата на пазача на зоопарка, който загреба пръст, хвърли я в дупката и подаде, инструмента на един от членовете на управата на зоопарка, който го изгледа, като че беше мъртва змия.
Постепенно се оформи редица от натъжени. Имаше деца и мъже, и жени от всички възрасти в редицата, която се виеше по чакълените пътеки на гробището. Някои бяха облечени в черно, други бяха по шорти и фланелки. Един след друг те пристъпваха напред, взимаха лопатата, загребваха пръст и я хвърляха върху ковчега долу. Едно малко момиченце с бяла рокличка и черни кожени обувки хвърли в дупката червена роза.
Синди, Бени и аз чакахме Меги до църквата. Тя идваше към нас, последвана от тълпа репортери, оператори и фотографи. Репортерите крещяха своите въпроси и тикаха микрофоните си към нея.
Тя се обърна към тях на вратата на църквата.
— Дайте ми пет минути, момчета, и след това ще се радвам да отговоря на въпросите ви. — Тя погледна към нас, като отвори вратата на църквата. — Влезте — прошепна тя. — От тези лешояди ме побиват тръпки.
Минахме през помещението на покойниците. Докато останалите влизаха в кабинета на Меги в задната част на църквата, аз се спрях пред малкия ковчег. Той стоеше на дървена поставка в средата на стаята, където Меги го бе оставила тази сутрин, след като Синди, Бени и аз пристигнахме.
Тримата дойдохме рано-рано с плик, пълен с понички. Меги бе приготвила голяма кана кафе три часа преди погребението. Докато четиримата седяхме около масата и пиехме кафе от дебели млечнобели чаши, аз им обясних какво излезе наяве през 36-те часа, след като тялото на Кент Чарлс бе извадено от аквариума.
— Полицията получи съдебно разрешение и отвори вчера следобед сейфа на Кент — обясних аз. — Намериха всичките седем видеокасети, две копия на лентата с Джо Оливър и фалшивата с Измаел и Синди.
— Ами останалата част от мрежата на Ханаан? — попита Синди.
— Не са повече от четирима, а може би и само двама — казах аз. — Детективът Турели ще ги арестува един по един. Ще изпрати съобщение по вестниците — всяка седмица до един от тях. Ще уговори място за предаване на някоя спирка след полунощ, все едно, че е обичайна сделка. Когато Ханаан-1 или Ханаан-4, или който и да е друг от тях слезе от влака и отиде при мъжа с пакета, ще разбере, че го чака полицай.
— От собствения си джоб ли финансираше Кент тази история „Ханаан“? — попита Бени.
— Не мисля. Тайрън Хендерсън направи някои компютърни справки по разходите на „Ботълс и Канс“. Той откри някои странни искания за разходи от Кент Чарлс през последните две години. Десет хиляди тук, десет хиляди там — за заплащане на несъществуващи съдебни репортери и експерти и за подпомагане на тъжители. Изглеждат достатъчно за финансиране на операцията и достатъчно малко, за да се загубят из разходните файлове на „Б и К“.
— Как е разбрал Кент за видеолентите в моя сейф? — попита Синди.
— Казал му е Кал Пембертън. Полицията разпита Кал вчера. Кент е бил този, който е изпратил Кал при теб преди около година, когато Кал се е оплакал за проблемите с жена си. По-късно, когато Кент го попитал как е минало, Кал му казал, че Синди дори щяла да пази видеокасета с него, ако той пожелаел. След като Маршал умрял, Кент решил да отиде и вземе касетите от апартамента ти. Когато намерил тази с теб и Джо веднага измислил план за изнудване. Той сметнал това за шанс да разчисти сметките си с Джо Оливър.
— А откъде Рамбо разбра, че трябва да дойде да те спасява? — попита Меги, сочейки Бени.
Аз се усмихнах на Бени. Ние бяхме прекарали повечето време в четвъртък вечерта в полицията, за да отговаряме на въпроси. Бени ми беше ядосан за това, че го отстраних от разследването. Бях му сервирала
