обяснение, което звучеше неубедително и за самата мен, но се бях заклела пред себе си никога да не позволя на Бени да разбере, че е бил заподозрян.
Бени се ухили.
— Аз бях жаден. Рейчъл трябваше да ми донесе питие. Когато тя не се върна, отидох да я намеря. Точно завих зад ъгъла, когато тя се втурна по стълбите нагоре. Проследих я, но се изгубих в проклетите коридори и проходи. Докато я достигна, Кент Чарлс вече насочваше пистолета си към нея. Не знаех какво да направя. Сграбчих пожарния маркуч, развих го и пуснах водата с пълна сила. — Бени се усмихна и се приведе напред в стола си. — Останалото е история. Приемете го, момичета. Вие виждате жребеца с най- големите топки от тази страна на река Пекос.
Ние се засмяхме.
— Едно нещо не разбирам — каза Синди. — Каква беше видеокасетата, която донесе Джо за размяната? Нямаше истинска видеокасета с мен и Измаел.
— Това е любимата ми част — казах аз усмихната. — Кевин Турели я извади от аквариума за акули вчера сутринта. Преди пет години Джо Оливър представяше съдебното жури в голям процес за вътрешна измама, засягаща акции и ценни книжа на мексиканска златна мина. Това обещаваше да бъде сигурна победа за Оливър, с вероятни щети за петдесет милиона долара. Той имаше споразумение за процентна такса, което означаваше, че би могъл да получи до десет милиона. Греъм Маршал представяше главните защитници и свърши невероятна работа. Съдът присъди само три милиона щети. Накрая Джо Оливър не получи почти нищо. Когато всичко свърши, Маршал заведе Оливър и жена му на вечеря и му подари малък спомен за случая: видеокасета със съкровището на Сиера Мадре. Оливър я държеше на полицата в офиса си. Това беше и видеокасетата, която донесе в аквариума. Същата, която хвърли при акулите пред очите на Кент. Касетата, която Кент помисли за главната жила.
Прекъсна ни операторът на крана, който искаше да знае кога трябва да вдигне ковчега на Гюс…
А сега Гюс беше погребан. Ковчегът на Ханаан щеше да бъде следващият, след като тълпата напуснеше. Прекарах ръка по гладкия капак на ковчега и тръгнах към офиса на Меги. Бени ми връчи пластмасова чаша с шампанско, щом влязох, и след това наля шампанско на всички. Всички вдигнахме чаши.
— За Гюс — каза Бени. — Нека почива в мир там горе в голямата речна джунгла на небето.
Всички ме погледнаха. Аз държах чашата си малко по-високо.
— За Синди, Бени и Меги — казах аз. — Моите трима приятели.
Погребахме Ханаан късно този следобед. Церемония нямаше. Меги предаде ковчега на един от работниците и му каза да го зарови. Тя чукна веднъж по капака и каза:
— По-добре този път си стой вътре, момче.
Епилог
Студен вятър духа от езерото. Прозорците на хола ми потреперват. Ози се е свил до мен на дивана и спи дълбоко. Според земеделския справочник ни очаква дълга, сурова зима и аз съм склонна да повярвам. Първият скреж падна през октомври. Вече имаме сняг, а остават още три седмици до Деня на благодарността.
Последния месец аз окончателно приключих дневника за Ханаан. Изпратих копие на Измаел Ричардсън заедно с бележките по разследването и триста от авансово платените ми долари. Придружителното писмо удостоверяваше, че изпращам пълно копие на моя файл „Ханаан“.
Но това не беше вярно. Все още имам едно малко картонче.
Бени напусна „А. и У.“ на първи октомври. Той започва работа в юридическия факултет „Де Пол“ на първи януари следващата година. Изпрати ми картичка от Пуерта Ватарта миналата седмица.
Синди Рейнолдс си намери работа като модел в едно телевизионно шоу и аз й помогнах при съставянето на договора й за работа.
Меги Съливан остана моя клиентка. Следващата пролет ще водим дело с един от нейните доставчици на ковчези.
Не съм се виждала и говорила с Пол Мейсън от нощта, когато умря Кент Чарлс. Съмнявам се, че той би искал да си спомни за тази нощ. Аз също не желая. Предполагам, че все още запознава студентите си с подвизите на Сам Спейд и Лю Арчър.
Джулия Маршал, вдовицата на Греъм, се обади минатата седмица, за да попита за последните резултати от разследването по „Ханаан“. Ще се срещнем с нея утре следобед.
Измаел Ричардсън ми предложи да не казвам на Джулия Маршал всичко, което съм открила. В края на краищата нейният съпруг е мъртъв и животът продължава. Но мисля, че тя заслужава да чуе пълната история. И когато й я разкажа, вероятно ще й дам онова картонче. То лежи на масичката за кафе, докато пиша това. Единият й ъгъл е сдъвкан от куче, а на върха има дупка от карфица. Намерих го в нюйоркска книжарница преди пет седмици. Бях по работа на „Уолстрийт“, която свърши на втория ден по обяд. Взех такси до Гринуич Вилидж да се срещна с един приятел. Бях подранила с десет минути, така че надникнах в съседната книжарница.
Изглеждаше обещаващо — без маси за бестселъри, без календари с момичета по бански, без компютърен отдел — само етажерки от пода до тавана, дълги тесни пътеки, трима сериозни зяпачи и кана за кафе в дъното.
До каната за кафе имаше дъска за обяви, претрупана с обяви, забодени с кабарчета — някои на късчета хартия, други на картончета, и няколко с редица късащи се лентички с телефонни номера. В прилив на носталгия по училищните дни аз пийвах черно кафе от хартиената чаша и разглеждах молбите за пътувания (до Боулдър, до Суортмър, до Санта Фе), жалбите за изгубени котки, предложенията за продажба (месингово легло, машина за еспресо).
Възрастният собственик до входа, наведен над тънко томче поезия от Уолъс Стивънс, нямаше представа кой е поста ил обявите на дъската, а още по-малко го беше грижа кой ги взима. Аз взех една. Никой от зяпачите не забеляза. Сложих обратно кабарчето и прибрах картончето в чантата си. По време на обратния полет до Чикаго се сетих за смеха на Кент, когато му казах, че лотарията е на Маршал. „Той не е единственият“, беше казал Кент.
Съобщението на картончето беше написано ясно с черно мастило и правилни печатни букви:
ХАНААН №671
МЯСТО НА ПРЕДАВАНЕ L
2,00 ЧАСА СУТРИНТА. СРЯДА.
Информация за текста
© 1988 Майкъл Кан
© 1991 Албена Митева, превод от английски
Michael A. Kahn
Grave Designs, 1988
Сканиране и разпознаване: Борис Борисов, 2008
Редакция: Светослав Иванов, 2008
Публикация
Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“
Първо издание
