Никос Казандзакис
Алексис Зорбас
Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах.
През живота ми мои най-големи благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Ако обаче бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, бих се ограничил вероятно на трима-четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас.
Първият бе за мен ясното, блестящо око — като слънчевия диск, — което осветява със спасителното си сияние всичко; Бергсон ме избави от неразрешими философски терзания, които ме измъчваха през ранната ми младост; Ницше ме обогати с нови терзания и ме научи да превръщам нещастието, огорчението, неувереността в гордост; а Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта.
Ако би трябвало днес да избера измежду всички хора някого за свой духовен водач, „гуру“, както го наричат индусите, „старец“, както го наричат монасите в Света гора, сигурно щях да избера Зорбас.
Защото той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който в миг се стрелва високо и улавя храната си, онази, съзидателна, всекидневно обновяваща се простота да вижда винаги нещата сякаш за първи път и да придава девственост на вечните обикновени елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверена ръка, младо сърце, смелост да се подиграва със собствената си душа сякаш в него имаше някаква друга, по-голяма от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните моменти избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине и сриваше всички прегради — морал, религия, отечество, — които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.
Когато помисля с каква храна са ме тъпкали толкова години книгите и учителите, за да наситя една изгладняла душа, и с какъв лъвски ум ме нахрани Зорбас за няколко месеца, с мъка успявам да сдържа гнева и огорчението си. По една случайност животът ми отиде на халос — много късно срещнах този „старец“ и онова, което все още можеше да се спаси в мен, беше вече незначително. Големият поврат, цялостната промяна на фронта, „възпламеняването“ и „обновлението“ не станаха. Беше вече много късно. И така, Зорбас, вместо да стане за мен един висок, повелителен образец на живот, изпадна дотам, че се превърна, уви, в литературна тема, та да надраскам още доста коли хартия.
Тази жалка привилегия — да правиш от живота изкуство, се оказва гибелна за множество хищни души. Защото намирайки по този начин изход, силната страст се измъква от гърдите и душата бива облекчена, не се разпалва вече, не чувствува вече нужда да се бори тяло с тяло, като се намесва пряко в живота и деятелността — а се радва, когато вижда как силната й страст се разтапя във въздуха като колелце от дим.
И не само се радва, но се и гордее с това; смята, че върши някакво високо дело, като превръща този мимолетен неповторим миг — единствения, който в безкрая на времето има плът и кръв — уж във вечен. И така, Зорбас, този изтъкан само от плът и кости човек, се превърна в ръцете ми в мастило и хартия. Без да желая това — напротив, аз дори исках тъкмо обратното, — в мен отдавна започна да кристализира митът за Зорбас. В глъбините на душата ми започна тайнствената преработка; отначало някакво звучно вълнение, една трескава наслада и тревога, сякаш в кръвта ми беше проникнало чуждо тяло и организмът ми се мъчеше да го надвие и унищожи, като го асимилира. И около това ядро започнаха да се въртят думите, да го обграждат и да го хранят като зародиш. Избистряха се мъглявите спомени, изплуваха потъналите в забрава радости и скърби, преместваше се в някаква по-лека атмосфера животът, превръщаше се Зорбас в приказка.
Не знаех още каква форма да придам на тази приказка за Зорбас: роман, песен, заплетен фантастичен разказ на Шехерезада или сухо, кратко да възпроизведа разговорите си с него някъде из критското крайбрежие, където живяхме известно време — копаехме и търсехме уж лигнит. И двамата знаехме много добре, че този практичен повод беше само прах в очите на хората; ние гледахме час по-скоро да залезе слънцето, да си отидат работниците, та да се проснем и двамата на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от сухото критско вино и да подхванем приказките.
Аз повечето пъти не говорех: какво може да каже един „интелигент“ на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, вълците, комитите, „Света София“, лигнита, магнезита, жените, бога, отечеството и смъртта — и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, той скачаше прав върху едрия крайбрежен чакъл и почваше да играе хоро.
Як, строен, кокалест, с отметната назад глава, със съвсем кръгли, малки като на птица очи, той подскачаше и крещеше и тупаше с широките си ходила край брега, и пръскаше със солена вода лицето ми.
Ако се бях вслушал в зова му — не в зова, а във вика му, — животът ми щеше да придобие стойност, щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркоман обмислям и създавам с перо и хартия.
Но не посмях. Гледах как Зорбас посред нощ играе хоро и цвили и ми вика да изскоча и аз от удобната черупка на благоразумието и навика, да тръгна на големи пътешествия с него, но аз продължавах да стоя неподвижно и да зъзна.
Много пъти съм се срамувал през живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие — същността на живота — ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас.
Една сутрин, на разсъмване, ние се разделихме; аз потеглих пак за чужбина, неизлечимо засегнат от фаустовската болест на познанието; а той се отправи на север и се установи на една планина близо до Скопие, където открил уж богата жилка магнезит, омотал неколцина паралии хора, закупил инструменти, наел работници и отново започнал да пробива галерии под земята. Хвърлил във въздуха скали, прокарал пътища, докарал вода, построил си къща, оженил се — здравенякът му старик! — за една хубава и весела вдовица, Люба, и й направил едно дете.
Един ден в Берлин получих телеграма „Открих прекрасен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.
Беше тъкмо през периода на големия глад в Германия. Марката беше толкова паднала, че дори и за някаква дребна покупка човек трябваше да мъкне цял чувал с пари; а когато отиваше да се нахрани в ресторант, разтваряше издутата си от банкноти чанта и я изпразваше върху масата, за да плати сметката; а настъпиха и дни, когато бяха необходими десет милиарда марки за една пощенска марка.
Глад, студ, протрити сака, пробити обувки, румените немски бузи бяха пожълтели. Духаше есенен вятър и хората капеха като листа по улиците. На бебетата даваха да смучат парче гума, та да се залъгват и да не плачат. Полицията патрулираше по мостовете, за да попречи на майките да се хвърлят нощем с пеленачетата си в ръце в реката, за да се отърват.
Зима, валеше сняг. В съседната стая един немски професор синолог1, за да се сгрее, вземаше дългата четчица и се мъчеше по уморителния далекоизточен начин да препише някоя стара китайска песен или някоя сентенция на Конфуций. Върхът на четчицата, високо повдигнатият лакът и сърцето на учения трябваше да образува триъгълник.
„Само след няколко минути — казваше ми доволен той — пот започва да се стича под мишниците ми и по този начин се сгрявам.“
През тези именно горчиви дни получих телеграмата на Зорбас. Отначало се ядосах. Милиони хора се унижават и падат на колене, защото нямат и парче хляб да подкрепят тялото и душата си, а този тук седнал да бие телеграми да съм преминел хиляди километри, за да видя един хубав зелен камък! Проклета да бъде, казах, красотата, защото е безсърдечна и никак не я е еня за мъката на човека.
Но изведнъж се изплаших; гневът ми беше преминал и аз с ужас почувствувах, че този жесток повик на Зорбас откликваше на някакъв друг жесток повик в мен. Някаква свирепа хищна птица размахваше вътре в мен криле и се готвеше да отлети.
Но не отлетях; пак не се осмелих. Не се качих на влака, не последвах божествения див вик в мен, не извърших една смела безразсъдна постъпка. Последвах трезвия, студен човешки глас на разума. И тогава взех перото, писах на Зорбас и му обясних…
