свободата си. Стиховете, на които щях да се спра сутринта, щяха да определят ритъма на целия ми ден.
Надвесих се над най-сгъстеното зрелище, за да взема решение, но не сварих: изведнъж неспокойно вдигнах глава. Почувствувах, не знам и аз как, че на върха на главата ми сякаш се разтваряха две дупки; извърнах се внезапно, погледнах зад себе си, към стъклената врата. Като мълния премина през ума ми надеждата: „Ще видя отново приятеля си!“ Бях готов да приема чудото. Но се излъгах; един около шейсет и пет годишен старик, много висок, сух, с опулени очи, беше долепил лице на стъклото и ме гледаше. Носеше малък сплескан вързоп под мишница.
Това, което ми направи най-силно впечатление, бяха очите му — присмехулни, тъжни, неспокойни, изпълнени с плам. Така ми се сториха.
Щом погледите ни се срещнаха, той сякаш се убеди, че именно аз съм този, когото търси, протегна решително ръка и отвори вратата. Премина между масите с бърза гъвкава походка и застана пред мен.
— На път ли? — попита ме той. — За къде, ако е рекъл господ?
— За Крит. Защо питаш?
— Вземаш ли ме с тебе?
Изгледах го внимателно. Хлътнали страни, масивна челюст, изпъкнали скули, сиви, къдрави коси искрящи очи.
— Защо? Какво ще те правя?
Той повдигна рамене.
— Защо! Защо! — изрече пренебрежително. — Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф. На вземи ме, да речем, за готвач; знам да майсторя едни чорби!…
Прихнах да се смея. Харесаха ми се прямото му държане и думите му; харесаха ми се и чорбите. „Няма да е зле — рекох си — да взема със себе си този стар дангалак на отдалечения пуст бряг. Чорби, смях, разговори…“ Имаше вид на много странствувал, много преживял морски вълк, хареса ми.
— Какво му мислиш? — каза ми той, като поклати тежката си глава. — Държиш и твоя милост теглилка, а? И претегляш на драмове, а? А бре, реши се изведнъж, по дяволите теглилките!
Той се беше изправил над мен, източен, костелив, и аз се уморих да извивам врата си назад, докато му говорех. Затворих Данте.
— Седни — казах. — Ще пиеш ли един градински чай?
Той седна и постави внимателно вързопа си на съседния стол.
— Градински чай ли? — рече той презрително. — Я, кафеджията, ела тук! Един ром!
Изпи рома глътка по глътка; задържаше го дълго в устата си, за да му се наслади, а сетне го оставяше да се стича бавно по гърлото и да сгрява вътрешностите му. „Сластолюбец — помислих си аз, — мераклия…“
— Какво работиш? — запитах го аз.
— Всякакъв вид работа — и за краката, и за ръцете, и за главата, всичко. Само това ни остана сега — да седнем да подбираме.
— Къде работеше напоследък?
— В един рудник. Аз съм, трябва да знаеш, добър миньор; разбирам от метали, откривам жилки, прокарвам галерии, спускам се в шахтите, не се боя. Добра работа имах, бях майстор, не мога да се оплача; но ето че дяволът си нема работа. Миналата събота вечер направих главата и — хоп-троп! — отивам, намирам собственика, който него ден беше дошъл да ни инспектира, и го пребивам от бой.
— Но защо? Какво ти стори?
— На мен ли? Нищо! Ама нищичко, ти казвам! За първи път го виждах човека! Беше ни раздал и цигари, горкият!
— Е, тогава защо?
— Уф, седнал си да ме питаш! Така ми скимна бре, брате! От задника на мелничарката дириш правопис! Задникът на мелничарката — това е умът на човека!
Бях чел много определения за човешкия ум; това ми се стори най-удивителното и ми хареса. Погледнах новия си събеседник; лицето му беше цялото в бръчки, издълбано, разядено, сякаш го бяха оглозгали слънцето, ветровете и дъждовете. Едно друго лице, след няколко години, ми направи същото впечатление на издълбано, изтерзано дърво — лицето на Панаит Истрати.
— Ами какво носиш във вързопа? Храна? Дрехи? Инструменти?
Събеседникът ми повдигна рамене и се засмя.
— Много благоразумен ми изглеждаш, да прощаваш — каза той.
Погали с дългите си корави пръсти вързопа и добави:
— Не, сандур3.
— Сандур! Свириш ли на сандур?
— Когато ме налегне сиромашията, обикалям из кафенетата и свиря на сандур. Пък и пея разни стари хайдушки песни, македонски. А след това изнасям дискос — на, ей тази капа, и събирам парса.
— Как те казват?
— Алексис Зорбас. Казват ми и Телеграфа, на подбив, защото съм дълъг като върлина. Ама да ми викат както си щат! Казват ми и Цакацука, защото по едно време продавах печени семки. Викат ми и Пероноспора, защото, където отида, правя всичко на пух и прах. Имам и други прякори, за тях друг път…
— Ами как си се научил на сандур?
— Бях по онова време на двайсет години. На един панаир в селото ни, в полите на Олимп, чух за първи път сандур. Дъхът ми се пресече. Три дни не турих хапка в устата си. „Какво ти е, бре?“ — вика ми баща ми, бог да го прости. „Искам да се науча на сандур!“ — „А бре, не те ли е срам? Циганин ли си ти? На инструменти ще ми свириш?“ — „Искам да се науча на сандур!“ Бях скътал в един възел някоя и друга пара, за да се оженя, когато му дойде времето. Детска ми работа, нали знаеш, луда глава; кръвта ми кипеше, женитба ми трябваше на мен, козлето! Дадох всичко, каквото имах и нямах, и си купих сандур. На, този тук, дето го виждаш. Взех го и тръгнах, отидох в Солун и право при един мераклия турчин, Реджеб ефенди, учител по сандур. Хвърлих се в краката му. „Какво искаш бре, гърче?“ — ми вика. „Искам да се науча на сандур!“ — „Е добре де, ама защо се хвърляш в краката ми?“ — „Защото нямам пари да ти платя!“ — „Имаш ли мерак за сандур?“ — „Имам!“ — „Е, сядай тогава, бре, не ти искам пари!“ Останах при него цяла година и се научих да свиря. Господ да освети костите му, сигурно е умрял вече. Ако господ пуска в рая и кучета, нека пусне и Реджеб ефенди. Откак се научих да свиря на сандур, станах друг човек. Когато ме хване съклет или ме налегне сиромашията, свиря на сандур и ми олеква. Когато свиря, не чувам какво ми приказват; а и да чуя, не мога да отговоря. Искам, искам, ама не мога.
— Защо бре, Зорбас?
— Ее, севда!
Вратата се отвори; ревът на морето отново нахлу в кафенето, ръцете и краката ми потръпнаха от хлад. Свих се още по-навътре в ъгъла си, загърнах се в палтото; завладя ме някакво неочаквано чувство на щастие. „Къде ще вървя? — помислих си аз. — Добре ми е тук. Да можеше с години да трае този миг!“
Погледнах странния гост до себе си; очите му бяха впити в мен — малки, кръгли, съвсем черни, с червени жилчици по бялото; чувствувах как ме пронизваха и жадно ме разучаваха.
— И тъй! — рекох. — После?
Зорбас повдигна отново костеливите си рамене.
— Зарежи я тая! — рече той. — Ще ми дадеш ли една цигара?
Дадох му. Измъкна от жилетката си кремък и огниво, запали. Очите му се притвориха от удоволствие.
— Женил ли си се?
— Ами че нали съм човек? А човек ще рече — кьорав. Скочих и аз с главата надолу в трапа, където бяха скочили и другите преди мен. Ожених се. Затъркалях се по нанадолнището. Станах стопанин, построих си къща, народиха ми се деца. Грижи. Но да е жив и здрав сандурът.
— Свиреше ли си и в къщи, за да пропъдиш грижите, а?
— Е бре, как веднага се вижда, че не свириш на никакъв инструмент! Виж какви ми ги дрънкаш! Къщата е бели — жена, деца, какво ще ядем, какво ще облечем, какво ще стане с нас! Пъкъл! А сандурът иска весело сърце. Рече ли ми на мен жената някоя дума в повече, къде ще ти имам сърце за сандур? Когато
