децата ти са гладни и хленчат, заповядай, твоя милост, да свириш! Сандурът иска да мислиш само за сандур, разбра ли?
Разбрах, че този Зорбас е човекът, когото толкова време търсех, и все не го намирах; едно живо сърце, един топъл глас, една сурова голяма душа, чийто пъп все още не се бе откъснал от майка си — Земята.
Какво значи изкуство, любов към красотата, душевна чистота, страст — този работник тук ми обясняваше всичко това с най-прости човешки думи.
Погледнах тези ръце, които знаеха да държат и казмата, и сандура — целите бяха в мазоли, напукани, изкорубени, нервни. Те разтвориха внимателно, нежно, сякаш събличаха жена, торбичката и измъкнаха от нея един стар, излъскан от времето сандур, с много струни, с украшения от бронз и слонова кост и с червен копринен пискюл на края. Грубите пръсти се плъзнаха по него ласкаво, бавно, чувствено, сякаш галеха жена. Сетне отново го загърнаха, така както загръщаме тялото на любимата ни, за да не настине.
— Ето това е! — промълви той с нежност и отново го постави внимателно на стола.
Моряците се чукаха с чашите си, заливаха се в смях. Един от тях потупа ласкаво капитан Лемонис по рамото.
— Е, ама ти е било четири-пет, а, капитан Лемонис, кажи си правичката! Един господ знае какви големи свещи си обещал на свети Никола!
Капитанът сви щръкналите си вежди.
— На, кълна се в морето бре, момчета — когато видях смъртта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола! Извърнах се към Кулури, помислих си за жената и извиках: „Ех мари, Катерина! Де да бях сега в леглото ти!“
Избухнаха отново в смях моряците, засмя се и капитан Лемонис.
— Какъв звяр е това човекът, брей! — рече той. — Архангелът застанал вече над него с меч в ръка, а акълът му пак там! Пфу, да пукне дано, мискинът му неден!
Плесна с ръце.
— Ей, кафеджията! — извика той. — Донес да почерпиш момчетата!
Зорбас беше наострил уши и слушаше. Извърна се, изгледа моряците, сетне мен.
— Къде „там“? — запита ме той. — Какво разправя този?
Но изведнъж се досети и подскочи.
— Браво, бре! — рече той удивено. — Това моряците знаят тайната. Ами че иначе защо се борят ден и нощ със смъртта!
Махна с ръчището си.
— Както и да е — каза той, — друг тропар е и това. Да се върнем на думата си: да остана ли, или да си вървя? Решавай.
— Зорбас — казах аз и едва се сдържах да не сграбча ръката му. — Зорбас, съгласно! Ще дойдеш с мен! Аз имам лигнитна мина в Крит, ще надзираваш работниците. Вечер ще се изтягаме и двамата на пясъка край брега — жена, деца, кучета нямам, — ще ядем и ще пием заедно. А след това ще свириш на сандур.
— Ако имам кеф, чу ли? Ако имам кеф. Ще ти работя колкото щеш — роб ти ставам! Но сандурът е друга работа. Звяр е той, свобода иска. Ако имам кеф, ще свиря и ще пея дори. И ще играя и зейбекското хоро, и касапското, и пендозали4, но трябва да сме наясно — да имам кеф! Чисти сметки — назориш ли ме, изтървал си ме! В тия работи, трябва да знаеш, аз съм човек.
— Човек ли? Какво искаш да кажеш?
— Ами на — свободен.
— Ей, кафеджията! — извиках аз. — Още един ром!
— Два рома! — обади се Зорбас. — Ще пиеш и твоя милост, да се чукнем. Ром с градински чай сватлък не прави; ще пиеш и твоя милост ром. Та да стане сватлъкът.
Чукнахме чашите си; беше се разсъмнало вече съвсем. Параходът свиреше. Дойде лодкарят, който беше откарал багажа ми на кораба, и ми направи знак да тръгваме. Станах; побутнах леко Зорбас по рамото.
— Да вървим — казах, — в името божие!
— И на дявола! — добави спокойно Зорбас.
Наведе се, взе сандура под мишницата, отвори вратата и излезе пръв.
II
Море, мека есенна сладост, окъпани в светлина острови, прозрачно було от ситен дъждец, което покриваше безсмъртната голота на Гърция. „Блазе на този, мислех си аз, който, преди да умре, е плувал по Егея.“
Много радости има на този свят — жени, плодове, идеи; но през мека есен да пориш това море, шепнейки името на всеки остров — струва ми се, че няма друга такава радост, която да потапя така дълбоко сърцето на човека в рая. Никъде другаде не се пренасяш толкова спокойно и леко от действителността в мечтите: границите се разтапят, а мачтите и на най-проядения кораб пускат филизи и гроздове; наистина тук, в Гърция, чудото е неизбежното цвете на нуждата.
Към обяд дъждът престана, слънцето разкъса облаците и се показа, свежо, приятно, току-що окъпано, и започна да гали с лъчите си любимото му море и суша.
Стоях на носа на кораба и се любувах, чак до края на морския хоризонт, на чудото; а вътре в кораба — хитри, изпечени гърци, дребно търговски глави, махленски кавги, едно раздрънкано пиано, почтени, жлъчни лицемерки, тягостна, еднообразна провинциална мизерия. Идеше ти да хванеш кораба за двата края, да го натопиш в морето, да го разклатиш хубавичко, та да се махнат всички гадини, които го мърсят — хора, мишки, дървеници, — и да го поставиш отново върху вълните, празен и измит.
Понякога пък изпитвах съчувствие, някакво особено съчувствие, будистко, студено, като последица от сложни метафизически размишления. Съчувствие не само към хората, а към целия свят, който се бори, крещи, плаче, надява се и не вижда, че всичко е мираж на Нищото. Съчувствие към гърците, към кораба, към морето, към себе си, към работата с лигнита, към ръкописа на „Буда“, към всички тези празни съчетания от светлини и сенки, които в един миг разтърсват и омърсяват въздуха.
Гледах Зорбас, който прежълтял от морската болест, се беше свил намусен върху куп въжа на носа на кораба. Помирисваше един лимон и даваше ухо към разговорите на пътниците — този се нахвърляше на краля, онзи на Венизелос… Зорбас поклащаше глава, плюеше.
— Стари политиканствувания! — промърмори презрително той. — Не ги е срам!
— Какво ще рече това, „стари политиканствувания“, Зорбас?
— На, всички тези неща: крале, републики, депутати, маскарлъци!
В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро; до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствувания. Душата му се движеше напред много по- бързо от света.
Скриптяха въжетата по мачтите, бреговете танцуваха, жените бяха станали жълти като восък. Бяха сложили оръжие — мазила, фуркети, гребенчета, — устните им бяха побелели, ноктите посинели. Разрошиха се свраките, паднаха чуждите пера — панделки, фалшиви вежди, фалшиви бенки, забрадки — и като ги гледаше човек такива, готови да повърнат, изпитваше отвращение и голямо съчувствие към тях.
Прежълтя и Зорбас, позеленя, блестящите му очи помътняха. Едва надвечер погледът му просветна; протегна ръка и ми посочи два големи делфина, които подскачаха и се надбягваха с парахода.
— Делфини! — възкликна той радостно.
И тогава за първи път забелязах, че показалецът на лявата му ръка беше откъснат почти наполовина.
— Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? — извиках аз.
— Нищо! — отвърна той, засегнат, че не се зарадвах, както трябва на делфините.
— Някоя машина ли го е откъснала? — настоях аз.
— Каква ти машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
— Сам ли? Защо?
— Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! — каза той, като повдигна рамене. — Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят.
