косо, плъзна бавно поглед по куфарите, по едно време се размърда на стола си и понечи да стане, но го домързя. Вдигна бавно маркуча на наргилето.

— Добре дошли! — произнесе лениво той.

Едно от селянчетата се приближи към нас и ни намигна с черните си като маслини очи.

— От Стара Гърция5 е! — рече то подигравателно. — Мързи го!

— Ами критяните не ги ли мързи? — рекох аз.

— Мързи ги… мързи ги… — отвърна критянчето, — но другояче…

— Далеч ли е селото?

— Ами! На един хвърлей! Ето там зад градините, в долчинката. Хубаво село, господине, има от всички божи блага: рожкови, зеле, зехтин, вино. А ей там, на пясъка, растат най-ранните краставици в Крит. Идва онзи вятър от Арабия и ги кара да растат; ако останеш да спиш нощем на бостана, чуваш ги как скърцат — къррр, къррр, къррр! — растат.

Зорбас вървеше отпред и залиташе, все още замаян.

— Смелост, Зорбас! — извиках му аз. — Хванахме корен, не се бой!

Вървяхме бързо. Пръстта бе размесена с пясък и мидени черупки; тук-там по някой сноп тръстика, отровен млечок. Задуха. Облаците все повече се снишаваха, въздухът стана тежък.

Минавахме край една голяма смокиня; стволът й беше раздвоен, усукан, беше почнал да се изкорубва от старост. Едно от момчетата с куфарите се спря, издаде напред брадичката си, посочи ми старото дърво.

— На господарската щерка смокинята! — рече то.

Спрях се. На тази земя на Крит всеки камък, всяко дърво си имаше своята трагична история.

— На господарската щерка ли? Защо?

— По времето на дядо ми една господарска щерка залюбила едно младо овчарче. Но баща й не го искал; плачела, викала, деряла се господарската щерка, но старият си знаел своето! Не щеш ли, една вечер двамата влюбени изчезнали… Дирили ги ден, два, три, седмица — потънали сякаш вдън земя! Ала било лятно време, засмърдели, тръгнали хората по вонята и ги намерили под тази смокиня, разкапани и прегърнати. Разбра ли? Открили ги по вонята! Пфу! Пфу! — рече момчето и прихна да се смее.

До слуха ми долетя шумът на селото — кучета лаеха, жени крещяха, петлите възвестяваха промяната на времето. Въздухът миришеше на джибри от казаните за ракия.

— Ето го селото! — извикаха двете момчета и ускориха ход.

При извивката на пясъчния хълм се показа, кацнало на склона на дола, селцето. Белосани с вар къщурки с тераси, долепени една до друга; отворените им прозорци се чернееха и това им придаваше вид на избелели черепи, натрупани сред камънаците.

Приближих се до Зорбас.

— Опичай си акъла, Зорбас — заръчах му аз тихо, — дръж се както трябва сега, когато влезем в селото. Да не ни подушат, Зорбас! Да се държим като сериозни, делови хора: аз — собственикът, а ти — главният майстор. Критяните, да знаеш, не се шегуват; веднаж само да те мерне окото им и веднага ти откриват кусура и ти лепват такъв прякор, че сетне не можеш вече да се отървеш от него, тичаш с него като куче, на което са вързали тенекия на опашката.

Зорбас стисна в шепа мустаците си, замисли се.

— Слушай да ти кажа, началство — рече той най-сетне, — ако тук има някоя вдовица, не се бой; но ако няма…

Тъкмо в този миг, при входа на селото, една отрупана с дрипи просякиня изтича към нас с протегната ръка; почерняла от слънцето, цялата потънала в мазнина, с гъсти черни мустачки.

— Ей, куме! — извика тя на Зорбас. — Ей, куме, имаш ли душа?

Зорбас се спря:

— Имам — отвърна той сериозно.

— Е, тогава дай ми пет драхми!

Зорбас измъкна един оръфан кожен портфейл от пазвата си.

— Вземи! — каза той и скованите му устни се засмяха.

Обърна се към мен:

— Тук, както виждам — рече той, — е голяма евтиния — пет драхми душата.

Селските кучета се нахвърлиха на нас, жените се провесиха от терасите, децата ни сподириха с дюдюкания — едни лаеха, други свиреха като автомобили, а някои пък ни изпреварваха и ни гледаха с широко отворени прехласнати очи.

Стигнахме на селския мегдан: две грамадни тополи с възлести стволове, около тях — пейки, а насреща — кафенето с широка избеляла табела: „Кафене — месарница «Свян»“.

— Защо се смееш, началство? — попита Зорбас.

Но не сварих да отговоря — из вратата на кафе — месарницата изскочиха пет-шест мъжаги със сини бухлати гащи и червени пояси.

— Добре дошли, кумци! — извикаха те. — Заповядайте да пиете по една ракия, топла-топла още, от казана.

Зорбас млясна с език.

— Какво ще кажеш, началство? — обърна се той към мен и ми намигна. — Ще пием ли по една?

Пихме, изгориха ни се вътрешностите. Кафеджията — касапин, як пъргав старик, ни донесе столове.

Попитах за някоя квартира.

— Идете при мадам Ортанс — извика някой.

— Французойка ли е? — възкликнах аз учудено.

— От майната си отнякъде. Вряла и кипяла. Що колове е прескочила, но сега, като застаря, седна на последния кол тук и отвори хан.

— Продава и карамели! — обади се едно дете.

— Ръси се с брашно и се цапа с разни мазила! — извика друго. — Слага си и една панделка на шията; има и един папагал…

— Вдовица ли е? — запита Зорбас. — Вдовица ли е?

Но никой не му отвърна.

— Вдовица ли е? — попита той с трепет.

Кафеджията стисна гъстата си сива брада:

— Колко косми има тук, кумец? Колко, а? Е, от толкова мъже е и тя вдовица. Разбра ли ме?

— Разбрах — отвърна Зорбас и облиза устните си.

— Може и твоя милост да те направи вдовец; опичай си акъла, кумец! — извика един весел старик и всички избухнаха в смях.

Появи се отново кафеджията с поднос нови почерпки: ечемичен кравай, козе сирене, круши.

— А бре, оставете хората на мира! — извика той. — Какво сте седнали сега мадами-падами! У дома ще спят.

— Аз ще ги взема, Кондоманольос! — каза старикът. — Нямам деца, къщата ми е голяма, има място.

— Да прощаваш, барба Анагностис! — извика кафеджията, като се наведе над ухото на старика. — Аз го казах по-напред!

— Ти вземи единия — рече барба Анагностис, — аз ще взема стария.

— Кой стария? — каза Зорбас и очите му пламнаха.

— Не се делим ние — обадих се аз и направих знак на Зорбас да не пламва, — не се делим. Ще отидем при мадам Ортанс.

— Добре дошли! Добре дошли!

Една женичка, нисичка, пълничка, с избелели лененоруси коси, с космата бенка на брадичката, се показа под тополите, като се полюляваше, кривокрака, разтворила ръце. Тя носеше червена кадифена панделка на шията си и повехналите й бузи бяха наплескани със синкава пудра. Една игрива къдрица падаше на челото й и така тя приличаше на старата Сара Бернар, когато играеше в „Орлето“.

Вы читаете Алексис Зорбас
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату