— Добре сме ви заварили, мадам Ортанс! — отвърнах аз и се наведох да й целуна ръка, обхванат внезапно от добро настроение.
Животът блесна изведнъж пред мен като приказка, като комедия на Шекспир, „Буря“, да речем. Ние сме слезли тук, целите наквасени от въображаемо корабокрушение, изследваме непознатите брегове и поздравяваме тържествено живите твари в тази страна. И тази мадам Ортанс ми се струваше като царица на острова — някакъв особен вид, мустакат, лъскав женски тюлен, — изпаднала още преди хиляди години на този песъчлив бряг, полуразкапана, напарфюмирана, радостна. Зад нея, с цяло множество глави, омазнени, космати, доволни — Калибан народът, който я гледаше с пренебрежение и гордост.
А Зорбас, преоблеченият принц, също й се любуваше с изблещени очи като на някогашна приятелка, стара каравела, която бе воювала някъде из далечни морета, побеждавала бе, бяха я побеждавали, бяха я ранили — зейнаха амбразурите й, строшиха се мачтите й, разкъсаха се платната й, и сега, цялата в пукнатини, които затъкваше с пудра, тя се бе оттеглила на този бряг и чакаше. Навярно чакаше Зорбас, покрития с белези от рани капитан. Радвах се, като гледах как най-сетне двамата актьори се срещаха мило сред тази проста постановка, сред този грубо нарисуван критски пейзаж.
— Две легла, мадам Ортанс! — казах аз и се поклоних пред старата актриса на любовта. — Две легла без дървеници…
— Дървеници не има! Не има! — отвърна тя, като ми хвърли бавен предизвикателен поглед на стара куртизанка.
— Има! Има! — извикаха през смях устата на Калибан.
— Не има! Не има! — настояваше главната героиня, като тупаше по камъните с пълничкото си краче, обуто в дебел син чорап.
Тя носеше стари, протрити чехли, украсени с кокетна копринена панделка.
— Уу, да те вземат мътните, примадона такава! — извика пак Калибан през смях.
Но мадам Ортанс вече пристъпваше с достойнство пред нас и ни проправяше път. Миришеше на пудра и на евтин тоалетен сапун.
Зорбас вървеше след нея и я поглъщаше с очи.
— А бре, погледни я! — каза той и ми намигна. — Като патка върви, безсрамницата! Как се поклаща само — плаф! Плаф! — като ония овце, дето опашките им са само лой!…
Тупнаха две-три едри капки, небето се навъси. Синкави мълнии разсичаха планината. Малки забързани девойки с бели козиняви наметала връщаха от паша домашната си коза и овца. Жените, клекнали пред огнището, палеха вечерния огън.
Зорбас, прехапал нервно мустак, продължаваше да гледа ненаситно поклащащия се задник на мадамата.
— Хъм! — измърмори той по едно време и въздъхна. — Проклет живот, няма край, безсрамникът му неден!
III
Хотелчето на мадам Ортанс се състоеше от цяла редица стари бански кабини, прилепени една до друга. Първата кабина беше магазинът, там се продаваха карамелови бонбони, цигари, арабски фъстъци, фитили за лампа, буквари, смирна. Следващите четири кабини бяха спални, а отзад на двора се намираха кухнята, умивалнята, кокошарникът и зайчарникът. Околовръст, посадени на песъчливата почва, се издигаха гъсти тръстики и арабски смокини. Целият този комплекс лъхаше на море, на изпражнения и остра миризма на урина. От време на време само, когато минаваше мадам Ортанс, въздухът променяше миризмата си — сякаш лисваха цял леген бръснарски одеколон.
Французойката постла леглата ни, тръшнахме се и заспахме непробудно. Не помня какъв сън сънувах, но на сутринта се чувствувах лек и радостен, сякаш бях излязъл от морето.
Беше неделя, работниците щяха да дойдат на другия ден от околните села да почнат работа в мината; имах, значи, време да изляза днес да се поразходя и да разгледам брега, където ме беше захвърлила съдбата. Още на разсъмване излязох навън, преминах през градините, повървях покрай брега, запознах се бързо с водата, пръстта, въздуха на тази местност, набрах уханни треви и ръцете ми замирисаха на чубрица, градински чай и мента.
Изкачих се на едно възвишение, погледнах наоколо. Суров, строг пейзаж от железни камънаци, ръждиви дървета и бяла варовикова пръст, която и кирката сякаш не би могла да разбие; но неочаквано жълти, нежни цветове на крин пробиваха тази изпълнена с мидени черупки земя и блестяха на слънцето. Далеч на юг едно островче, ниско, песъчливо, розово, съвсем девствено, проблясваше и се обагряше под първите слънчеви лъчи.
Малко по-навътре на брега — маслинови дървета, рожкови, смокини, малко лозя; в закътаните долчинки, между две хълмчета — портокалови и лимонови дървета и мушмули, а по-насам, към морето — бостани.
Дълго се любувах от височината на меките извивки на земята; на ивици, на ивици се редуваха железните камънаци, ръждиво зелените рожкови, сребристите маслини, сякаш пред очите ти се разстилаше нагъната раирана тигрова кожа. А нататък, на юг, искреше все още сърдитото море, безкрайно, пусто, достигаше чак до Барбария6, ревеше, налиташе и ръфаше Крит.
Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото. Не си играеше, не приемаше да използува какъвто и да е готов метод, не ораторствуваше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост. Но сред строгите черти на този критски пейзаж човек откриваше една изненадваща чувствителност и мекота — в прикътаните падини благоухаеха лимонови и портокалови дървета, а от далечината, от безбрежното море, се разливаше някаква безплътна поезия.
— Крит… — шепнех аз, — Крит…
И сърцето ми потръпваше.
Спуснах се от височинната, поех покрай брега. Откъм селото се зададоха пискливи девойки със снежнобели забрадки, с жълти ботушки; повдигнали фустите си, те отиваха оттатък, в манастира край брега, да се черкуват.
Спрях се. Щом ме видяха, смехът им секна. Лицето им, щом видяха чужд мъж, се затвори сърдито в себе си, цялото им тяло се приготви за отбрана, пръстите им се вкопчиха нервно в пристегнатите, закопчани елечета, връз гърдите.
Кръвта им, прастарата им кръв, помнеше и се плашеше; из цялото това критско крайбрежие, обърнато към Барбария, векове наред налитаха пиратите, грабеха овце, жени, деца, връзваха ги с червените си пояси, нахвърляха ги в трюмовете, вдигаха котва и отиваха да ги продават в Алжир, Александрия, Бейрут. Векове наред този бряг ехтеше от плачове, покриваше се с женски плитки. Гледах как девойките се приближаваха, настръхнали, притиснати една до друга, сякаш искаха да образуват непреодолима преграда и да окажат отчаяна съпротива. Уверени движения, наложителни преди векове, се възвръщаха без причина, следвайки ритъма на една отминала необходимост.
Но когато девойките минаваха вече край мен, аз отстъпих полекичка и се усмихнах. И веднага, те сякаш неочаквано осъзнаха, че опасността беше преминала вече от векове, сякаш внезапно се събудиха и се намериха в днешната безопасна епоха, лицата им просветнаха, стегнатият строй се разреди, бялнаха се шиите им и всички заедно ме поздравиха с ясен глас. В същия миг камбаните на далечния манастир, весели, игриви, изпълниха въздуха с ликуване.
Слънцето се беше издигнало, небето бе съвсем чисто. Промъкнах се сред скалите, сврях се като чайка в една дупка, загледах се щастлив в морето. Почувствувах тялото си силно, свежо, послушно; а мисълта ми следваше вълните, превръщаше се на вълна и се подчиняваше и тя, без съпротива, на игривия ритъм на морето.
Но полека-лека сърцето се разпалваше, мрачни гласове се надигаха вътре в мен; знаех кой викаше; щом останех за миг сам, той ревеше вътре в мен, възбуден от объркани копнежи, от пламенни, неустойчиви надежди, и очакваше от мен избавление.
Разтворих бързо Данте, спътника си, за да не го чувам; да прогоня страшния, изпълнен с печал и сила демон в мен. Прелиствах, прочитах тук-там по някой: стих, по някоя терцина, припомнях си цялата песен,
