звезди; едва след години, много късно, разбираш смисъла им.“
Войнът с бронзовия шлем, приятелят му, който се беше опрял през онзи мрачен следобед на колоната, стърчиопашката и това, което ни каза с чуруликане, и дори популярният стих на погребалната песен на Добродетелта, всички тези неща, мисля си днес аз, може би имат някакъв скрит смисъл. Но какъв?
Следях дима, който се виеше и се развиваше в дрезгавината, заиграваше за миг, синкав, заплетен, и се разтапяше бавно, превръщаше се във въздух. И душата ми се преплиташе с него, играеше и се разтапяше, и пак се възнасяше с новото кълбо дим, и пак изчезваше. И така дълго време — изживявах направо с плътта си, без намесата на логиката, с неизразима увереност, възникването, разцвета и изчезването на света. Потъвах отново, но вече без измамните думи и безсрамните въжеиграчески хитрости на разума, в Буда. Ей този дим е същността на учението му, тези мимолетни изменчиви форми са животът, който завършва спокойно, безшумно, блажено, в синкавата нирвана… не правех разсъждения, не се мъчех да открия нищо, нямах никакво съмнение; изживявах увереността.
Въздъхнах тихо. И сякаш тази въздишка ме възвърна към настоящето, огледах се, видях жалката дъсчена кабина, малкото огледалце, закачено на стената до мен, върху което падаше първият слънчев лъч и то искреше, а насреща ми, върху леглото си, седеше Зорбас с гръб към мен и пушеше.
И изведнъж в съзнанието ми изплува, с всичките си трагикомични перипетии, вчерашният ден. Миризма на изветрели виолетки — на виолетки, одеколон, мускус и амбра; и един папагал, една човешка душа, която се бе превърнала в папагал и пляскаше с криле по желязната си клетка, и крещеше; и една стара мауна, която единствена бе останала от цялата флота и навяваше спомени за стари морски битки.
Зорбас чу въздишката ми, вдигна глава, извърна се.
— Зле се държахме — измърмори той, — зле се държахме, началство. Засмя се ти, засмях се и аз, и тя, горката, ни видя! И това, дето ти си тръгна така, без да я награбиш, сякаш е някаква стогодишна изпосталяла старица — какъв срам! Не е то това възпитание, началство, не се държат така хората, не, да ме прощаваш! Ами че нали е жена, божем, слабо създание, жалостиво. Пак добре, че поне аз останах да я утеша.
— Ама какви са тия работи, Зорбас! — засмях се аз. — С целия си ли твърдиш, че на всяка жена все това й е в акъла?
— Да, все това и е в акъла, началство. Слушай ме ти мен, дето съм видял и патил и какво ли не съм извършил, и дето ми е дошъл, уж де, акълът. На жената само това й е в главата, болно нещо е тя, ти казвам, жалостиво. Ако не й кажеш, че я обичаш и я желаеш, започва да плаче. Може и хич да не те иска, да се гнуси дори от теб, може да ти откаже — това е друга работа! Може. Но тя иска всеки, който я види, да я пожелае. Това е то, което иска, горката, стори й хатъра!
Аз имах една баба, ще да е била към осемдесет години по онова време. Историята на тази старица е истинска приказка. Както и да е, това е друга песен… Ще да е била, значи, по онова време към осемдесет години, а срещу нашата къща живееше едно девойче, ама като капка. Казваше се Крустало. Всяка събота вечер ние, селските ергенаши, си пийвахме, направяхме главата, затъквахме стръкче босилек над ухото, вземаше един мой братовчед тамбурата и правехме серенада на Крустало. Страст, любов, ревяхме като биволи. Всички я желаехме и затова отивахме всяка събота вечер заедно, та да си избере някой измежду нас.
Е, значи, ще повярваш ли, началство? Страшна загадка е жената, има си тя една рана, дето никога не зараства. Всички други рани зарастват, само тя — не слушай какво ти разправят! — не зараства никога! Какво от това, че била на осемдесет години жената? Раната си е отворена.
Всяка събота вечер, значи, бабата примъкваше миндерчето си до прозореца, вземаше скришом огледалцето и току решеше колкото коса й беше останала и я сресваше на път. Озърташе се скришом, да не би да я гледаме; а когато някой от нас се приближаваше към нея, тя се сгушваше кротко като божа кравичка и се преструваше на заспала. Но къде ти да заспи! Чакаше серенадата! На осемдесет години това! Разбираш ли каква загадка е жената, началство? На мен ми иде сега да се разплача. Но тогава бях серсемин, не разбирах нищо и затова се смеех. Един ден баба ми ме ядоса, защото ме гълчеше, че съм задирял момите, и й надумах и аз всичко: „Какво си седнала да си натриваш устните с орехови листа всяка събота вечер и да се сресваш на път! На теб ли, мислиш, че правим серенада, а? Ние Крустало харесваме, а пък ти миришеш на тамян!“
Ще повярваш ли, началство? Тогава разбрах за първи път какво ще рече жена. Две парещи сълзи потекоха от очите на баба ми. Сви се като куче и брадичката й затрепери. „Крустало! — извиках аз и се приближих до нея, за да чуе по-добре. — Крустало, разбра ли?“ Диво нещо е младостта, жестоко, защото не разбира. Баба ми издигна съсухрените си ръце към небето. „Проклет да си, трижди проклет да си!“ — извика тя. И от него ден насетне горката ми баба тръгна назад. Посърна, изпосталя и след два месеца падна на смъртно легло. И тъкмо когато вече береше душа, зърна ме — изсъска като костенурка и посегна да ме сграбчи с костеливата си ръка: „Ти ме затри — изсъска тя, — ти ме затри, проклети Алексис! Проклет да си, каквото изтеглих, и теб същото да те стигне!“
Зорбас се засмя.
— Клетвата на старата ми баба ме стигна! — каза той, като гладеше мустаците си. Навлязох, струва ми се, в шейсет и петата, но и сто години да стана, пак акълът ми няма да ми дойде; и тогава ще нося огледалце в джоба си и ще гоня женския род.
Той се засмя отново, хвърли цигарата си през прозорчето, протегна се.
— Много кусури имам аз — рече той, — но този ще ми изяде главата!
Скочи от леглото си:
— Я да ги зарежем тия работи; много приказвахме. А днеска — на работа!
Облече се набързо, сложи грубите си обувки, изскочи навън на двора.
Отпуснах глава на гърдите си, премислях думите на Зорбас, и неочаквано в съзнанието ми изплува далечен заснежен град, а аз стоях и гледах, на една изложба на Роден, една огромна бронзова ръка — „Божията ръка“. Пръстите й бяха полуразтворени и вътре в шепата, забравили се, боричкайки се, се съединяваха един мъж и една жена.
Една девойка се приближи и застана до мен; гледаше и тя, тръпнеща, вълнуващото вечно съчетание. Беше стройна, добре сложена, с гъсти руси коси, волева челюст, тесни, резки устни. В нея имаше нещо решително и мъжествено. И аз, който така мразя да подхващам лековато разговор, не знам какво ме подтикна да се обърна към нея и да я заговоря.
— Какво мислите? — запитах я аз.
— Да можеше човек да се изплъзне! — прошепна тя твърдо.
— Къде да отиде? Божията ръка е навсякъде. Спасение няма. Съжалявате ли?
— Не. Може би любовта е най-голямата радост на този свят. Може. Но като гледам сега тази бронзова ръка, бих искала да се изплъзна.
— Предпочитате свободата?
— Да.
— Ами ако ние сме свободни единствено тогава, когато се подчиняваме на бронзовата ръка? Ами ако думата „бог“ няма онзи удобен смисъл, който масата й дава?
Девойката ме погледна неспокойно. Очите й бяха металносиви, устните й сухи и огорчени.
— Не разбирам — промълви тя и се отдалечи изплашена.
Изгуби се; и оттогава никога не се бях сетил за нея; изглежда обаче, че тя живееше вътре в мен и сучеше под капака на гърдите ми — иначе как тъй сега, на този пуст бряг, се беше появила из недрата ми, без възраст, бледа, измъчена!
Зле се отнесох, имаше право Зорбас. Добър повод беше тази бронзова ръка, добре беше почнал първият Досег, удобни бяха първите разменени думи и можехме полека-лека, без и двамата да го съзнаваме, или пък, ако го съзнавахме, без да се срамуваме, да се прегърнем и да се съединим кротко в божията шепа.
Но аз неочаквано скочих от земята на небето и жената се уплаши и избяга.
Старият петел в двора на мадам Ортанс изкукурига; денят вече навлизаше съвсем светъл през прозорчето; скочих от леглото.
Работниците бяха започнали да пристигат и да стоварват с трясък кирките, лостовете и лопатите си. Чух как Зорбас даваше нареждания: беше вече поел работата, виждаше се, че това е човек, който умее да се
