ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват!
Той помълча за миг, почеса се замислено по главата.
— Освен — промълви той, — освен ако…
— Какво? Я кажи да видим!
— Освен ако, когато им се отворят очите, ще можеш да им покажеш един по-добър свят… Ще можеш ли?
Не знаех. Знаех добре какво щеше да рухне; но не знаех какво щеше да се изгради върху развалините. „Никой не може да знае това със сигурност — разсъждавах аз. — Старото е осезаемо, затвърдено, живеем с него и се борим с него всеки миг, то съществува; бъдещето е неродено, неосезаемо, то е като някакъв флуид, направено е от материала, от който се изтъкават мечтите, един облак, върху който връхлитат бурни ветрове — любовта, омразата, въображението, щастието, бог, — разрежда се, сгъстява се, изменя формата си… И най-великият пророк може да даде само един лозунг на хората и колкото по-неопределен е този лозунг, толкова по-велик е и пророкът.“
Зорбас ме гледаше подигравателно и се усмихваше. Ядосах се.
— Имам! — отвърнах упорито аз.
— Имаш ли? Я кажи да видим!
— Не мога да ти го кажа; няма да разбереш.
— Е, тогава нямаш! — рече Зорбас, като поклати глава. — Да не мислиш, че аз съм пасъл трева, началство! Мамиш се. И аз съм необразован човек като барба Анагностис, но не съм чак толкова глупав, не! Щом, значи, аз няма да мога да разбера, как искаш тогава да разбере този благодушен човечец и онази госпожа — крава, съпругата му? Ами всички онези Анагностисовци и Анезини на тоя свят? Нови тъми ли ще видят, а? Остави го, както си е било, свикнали са поне с това. Добре са я карали досега — нали виждаш? Живеят си, и още как, раждат, дочакват и внуци, бог ги прави глухи, слепи, а те викат: „Слава тебе, господи!“ Нагласили са се удобно в сиромашията. Зарежи ги тогава и си трай.
Мълчах. Минавахме край градината на вдовицата, Зорбас се поспря, въздъхна, но не продума нищо. Някъде, изглежда, беше валяло, та въздухът миришеше на влага и земя. Първите звезди се появиха; новата луна блестеше нежно, жълто-зелена, небето се изпълни със сладост.
„Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“
Звездите ставаха все по-многобройни. Жестоки, високомерни, сурови, без никаква милост към хората.
Не говорехме вече. И двамата гледахме с ужас небето, виждахме как непрекъснато пламваха все нови и нови звезди и как пожарът се разпростираше все повече и повече.
Стигнахме пред бараката; не ми се ядеше, седнах на една скала край морето. Зорбас запали огън, нахрани се, понечи да ме потърси, но се отказа, легна си и заспа.
Морето бе притихнало, не потрепваше; а земята, затаила дъх под ожесточения звезден обстрел, също мълчеше. Ни лай на куче, ни жален крясък на нощна птица, цареше дълбока тишина. Тишина коварна, опасна, съставена от хиляди викове, толкова далечни или толкова дълбоко вътре в нас, че не се чуваха. Чувах само бученето на кръвта си, която биеше в слепоочията и във вратните ми вени.
„Мелодията на тигъра!“ — помислих си аз, потръпвайки.
В Индия, когато пада нощта, пеят много тихо един печален монотонен напев, една дива тиха песен, като далечна прозявка на звяр — мелодията на тигъра. Сърцето на човека се изпълва с неизразим ужас.
И веднага щом си спомних за страшната мелодия, гърдите ми започнаха полека-лека да се издуват; ушите се пробуждаха, тишината се превръщаше във вик, протягаше се душата, направена и тя от същата мелодия, и се измъкваше неспокойно от тялото, за да слуша.
Наведох се, гребнах шепа морска вода, намокрих челото и слепоочията си, поосвежих се. Ревове се разнесоха вътре в мен, заплашителни, съвсем объркани, нетърпеливи — тигърът беше вътре в мен и ревеше. И изведнъж чух ясно един глас: „Буда! Буда!“, и скочих прав.
Закрачих бързо край брега, сякаш исках да се изплъзна. От някое време насам, когато съм сам нощем и цари дълбока тишина, чувам гласа му — отначало печален, умоляваш, като оплакване, но полека-лека става гневен, кара се, заповядва. И блъска отвътре гърдите ми като отрок, чието време е дошло.
Беше навярно полунощ. Черни облаци се бяха натрупали на небето, едри капки дъжд паднаха по ръцете ми. Но умът ми беше другаде; бях обгърнат от някаква огнена атмосфера, усещах от двете си страни, върху слепоочията, две пламтящи къдрици.
„Настъпил е моментът — помислих си аз, потръпвайки, — повлича ме будисткото колело, дошъл е моментът да се освободя от божественото бреме вътре в мен.“
Върнах се бързо в бараката, запалих светилника, Зорбас, когато светлината падна върху него, запремига; отвори очи, изгледа ме, така както се бях навел пад хартията и пишех; изръмжа нещо, не чух какво, обърна се рязко към стената и потъна отново в сън.
Пишех безспирно, без отдих, бързах. Целият „Буда“ беше готов вътре в мен, виждах го как се размотаваше от душата ми като синя панделка, изпълнена с букви; размотаваше се много бързо и ръката ми бързаше да свари. Пишех, пишех, всичко беше станало лесно, много просто; не пишех, преписвах. Всички неща преминаваха пред мен, изтъкани от съчувствие, отричане и въздух — дворците на Буда, жените в харемите, златната колесница, трите ужасни срещи: на стареца, на болния, на мъртвеца; бягството, упражняването, избавлението, обявяването на спасението; земята се покриваше с жълти цветя, обличаха се просяците и царете в жълти раса, камъкът, дървото, плътта ставаха по-леки; душите се превръщаха във въздух, превръщаха се в дух, духът изчезваше. Пръстите ми се умориха, но не исках, не можех да спра; видението преминаваше бързо, отлиташе, трябваше да го сваря.
На сутринта Зорбас ме намери заспал, с глава опряна върху ръкописа.
VI
Слънцето се беше вече изкачило цели две копрали, когато се събудих; дясната ми ръка се беше схванала от писане и не можех да свия пръстите си. Будистката буря бе преминала над мен и ме бе оставила изнемощял и празен.
Наведох се, събрах листовете на ръкописа, които се бяха разпилели по земята, нямах никакво желание, нито сила да ги погледна, сякаш това буйно вдъхновение беше някакъв сън и не исках да го видя унизено, затворено в думите.
Днес валеше, приятно, кротко; Зорбас, преди да излезе, ми беше запалил мангала и цял ден седях с кръстосани крака и прострени над жарта ръце, без да ям, неподвижен, заслушан в тихия шум на първия дъжд.
Не мислех за нищо. Мозъкът ми, свит като къртица в подгизналата пръст, си отпочиваше. Чувах далечни движения, шумове на земята, гризене, леещия се дъжд и семената, които набъбваха. Чувствувах как небето и земята се съединяват както в онези първични епохи, когато те са се съединявали като мъж и жена и са създавали деца; а пред мен, по протежение на брега, слушах как морето ревеше и се облизваше като някакъв звяр, който лочи, изплезил език.
Бях щастлив и знаех това. Докато изживяваме някакво щастие, трудно съзнаваме това; едва когато премине и погледнем зад себе си, изведнаж разбираме — понякога и с изненада — колко сме били щастливи. Аз обаче, на този критски бряг, изживявах щастието си и знаех, че съм щастлив.
Безбрежно море, чак долу до африканските брегове.
От време на време подухваше горещ южен вятър, ливас, който идеше от далечните нажежени пясъци. Морето миришеше сутрин на диня, по пладне пара се вдигаше от него, то се издуваше и се изпълваше със съвсем малки неузрели бозки, и вечер въздишаше, розово, виненочервено, мораво, тъмносиньо.
Привечер се забавлявах, като требвах с шепа от ситния жълт пясък и го оставях да се изплъзва и
