странствуванията си, колко пъти съм се женил, какви занаяти съм работил: каменар, миньор, пътуващ търговец, грънчар, комитаджия, свирач на бузук, семкаджия, ковач, контрабандист; как ме бутнаха в затвора, как избягах, как се добрах до Русия…
Всичко, всичко разбираше. Говореха краката ми, ръцете ми, говореха косите ми, дрехите ми. И една чекия, която висеше на пояса ми, и тя също говореше… И когато накрая свършвах, онзи ме прегръщаше, целуваше ме, наливахме отново чашите с водка, плачехме и се смеехме прегърнати… А на разсъмване ни разделяха и залитайки, отивахме да спим. А вечерта пак се намирахме. Смееш се? Не вярваш ли, а, началство? Сигурно си казваш: „Ех бре, какви е седнал да ми ги дрънка този Синдбад Моряка? Хич може ли да се разговаря с хоро?“ Ама се обзалагам на главата си, ако боговете и дяволите не разговарят така!
Но виждам, че ти се доспа. Много си деликатен, не издържаш. Е, хайде, върви да нанкаш, пък утре пак ще си поговорим. Имам един план, един голям план, утре ще ти го кажа. Аз ще изпуша още една цигара, може и да натопя главата си в морето — пламнах, трябва да се угася. Лека нощ!
Дълго време не можах да мигна. „На халос отиде животът ми! — мислех си аз. — Да можех да взема една гъба, да изтрия всичко, което съм прочел, всичко, което съм видял и чул, да постъпя в училището на Зорбас и да започна от великата, истинската азбука! Колко различен щеше да бъде пътят, който щях да поема! Щях да тренирам до съвършенство петте си сетива, цялата си кожа, да се радва и да разбира. Щях да се науча да бягам, да се боря, да плувам, да яздя, да греба, да карам автомобил, да стрелям с пушка. Щях да изпълня с плът душата си; щях да изпълня с душа плътта си; щях да помиря вътре в себе си, най- сетне, тези два вековни врагове…“
Седнал на леглото, мислех за това как пропилявам живота си. През отворената врата неясно различих при светлината на звездите Зорбас, който седеше присвит върху една скала, като хищна нощна птица, и гледаше морето, и му завидях. „Този човек е открил истината — рекох си аз, — този е пътят!“
В други, първобитни и градивни времена Зорбас щеше да стане вожд на племе, щеше да върви начело и да проправя със секирата си път; или щеше да бъде прочут трубадур, който щеше да обикаля из замъците на благородниците и всички — и господари, и слуги, и дами — щяха да го гледат в устата, в дебелите му устни… А в нашата неблагодарна епоха само обикаля изгладнял около кошарите, като вълк; или пък изпада до положението да стане шут на някакъв драскач.
Изведнаж видях, че Зорбас стана. Съблече се, метна дрехите си върху крайбрежните камъчета и се хвърли в морето. От време на време различавах под слабата светлина на луната главата му, която ту се подаваше над водата, ту изчезваше; от време на време той надаваше викове, лаеше, цвилеше, кукуригаше — душата му се възвръщаше назад към животните и плуваше в морето, съвсем сама сред тази пуста нощ…
Тихо, неусетно, потънах в сън. А на сутринта, на разсъмване, Зорбас дойде засмян, отпочинал и ме задърпа за краката.
— Ставай, началство! — каза той. — Ще ти разкрия плана си. Слушаш ли?
— Слушам.
Той седна по турски на земята и започна да ми обяснява нагледно как ще прокара въжена линия от върха на планината до брега на морето, за да спускаме гредите, необходими за галериите, и да продаваме останалите за строеж. Бяхме решили да наемем една манастирска борова гора, но преносът струваше много скъпо, а мулета не можехме да намерим. Зорбас, значи, беше намислил да измайстори въжена линия с дебели телени въжета, стълбове, макари, щеше да окачва трупите на върха на планината и дорде речеш три, те щяха да се стоварват долу на брега.
— Съгласен ли си? — запита ме той, след като свърши. — Ще подпишеш ли?
— Ще подпиша, Зорбас! Карай напред!
Той ми запали мангала, тури джезвето, приготви ми кафето, метна ми едно одеяло на краката, за да не ми е студено, и си тръгна доволен.
— Днес — каза той — ще почнем да копаем нова галерия — открих една жилка, същински черен диамант!
Отворих ръкописа на „Буда“, потънах и аз в моите галерии. Работех непрекъснато и колкото повече работех, толкова по-облекчен се чувствувах, освобождавах се, изпитвах някакво особено вълнение, смес от облекчение, гордост и отвращение. Но работех с увлечение, защото знаех, че щом завърша този ръкопис и го запечатам и свържа, ще бъда свободен.
Почувствувах глад; хапнах малко стафиди и бадеми с парче хляб. Чаках Зорбас да дойде и донесе всички онези блага, които радват човека — ясния смях, сладките приказки, вкусното ядене.
Надвечер той се завърна. Сготви, нахранихме се, но умът му беше другаде. Той коленичи, заби в земята клечки, изпъна една връвчица, закачи на малки кукички една кибритена клечка — мъчеше се да разбере какъв наклон да даде на въжето, за да не стане всичко на пух и прах!
— Ако наклонът е по-голям, отколкото трябва — обясняваше ми той, — всичко ще отиде по дяволите; ако е по-малък, пак ще отиде по дяволите. Трябва да намерим до косъм точно нужния наклон; а това, началство, иска ум и вино.
— Вино имаме в изобилие — казах аз, — но ум?
Зорбас прихна да се смее.
— Не си чак толкова глупав, началство! — каза той и ме погледна с нежност.
Той седна да си почине, запали цигара. Доби настроение, развърза му се езикът.
— Ех, да успеем с въжената линия — рече той, — па да смъкнем цялата гора, да отворим фабрика, да бичим дъски, греди, талпи, да почнем да вадим с купища пари, да построим един тримачтов кораб, да тръгнем където ни очи видят, камък да хвърлим зад нас и да обиколим света!
Блеснаха очите на Зорбас, изпълниха се с далечни жени, градове, светлини, огромни къщи, машини, параходи.
— Прошари ми се косата, началство, зъбите ми почнаха да се клатят, нямам вече време за губене. Твоя милост си още млад, можеш да потърпиш, аз не мога. Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по- див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротявала човека, че буйността му, казват, изветрявала, гледал смъртта, изпъвал шия и казвал: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“ Аз, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Не се предавам аз, искам да глътна света.
Стана, откачи сандура от стената.
— Ела тук, демоне! — каза той. — Какво седиш до стената и мълчиш? Пусни си гласа!
Не можех да се нагледам с какво внимание и нежност Зорбас развиваше сандура от покривката, в която беше увит — сякаш белеше смокиня, сякаш събличаше жена.
Той сложи сандура на коленете си, наведе се над него, погали леко струните му, сякаш се съветваше с него коя песен да подхванат, молеше го да се събуди, подхващаше го с добро да дойде да прави компания на душата му, която се притесняваше, не можеше да понася повече самотата. Започна една песен, не вървеше, заряза я, захвана друга, струните пищяха, сякаш ги болеше, сякаш не искаха; Зорбас се облегна на стената, обърса потта, която беше избила изведнаж по челото му.
— Не ще… — измърмори той, като гледаше със страх сандура. — Не ще…
Уви го отново внимателно, сякаш инструментът беше някакъв звяр и Зорбас се страхуваше да не го ухапе, сетне стана полека и го окачи на стената.
— Не ще… — измърмори отново той. — Не ще… Не бива да го насилвам.
Седна отново долу, зарови кестени в жарта на мангала, наля в чашите вино. Пи, пи още веднаж, обели един кестен и ми го подаде.
— Разбираш ли ти нещо, началство? — запита ме той. — Аз съм се объркал. Всички неща имат душа, и дървата, и камъните, и виното, което пием, и пръстта, по която стъпваме. Всички неща, всички, началство.
Вдигна чашата си:
— За твое здраве!
Изпразни я, отново я напълни.
— Какъв мръсник е животът! — измърмори той. — Мръсникът му с мръсник! И той е като кира Бубулина!
Засмях се.
