— Мен слушай, началство, не се смей! Животът е като кира Бубулина. Стара е, ама има си и тя, кокотката й недна, своята сладост — знае чалъми, акъла ти взема! Затваряш очи и си представяш, че прегръщаш някоя двайсетгодишна девойка. Ех брей, двайсетгодишна става, ти казвам, щом имаш кеф и угасиш светлината!
Ама ще ми речеш — полуразкапана е, вършила е какви ли не чудесии през живота си, преминала е през ръцете на адмирали, морячета, войничета, селяни, пътуващи търговци, попове, рибари, стражари, учители, проповедници, мирови съдии — е, и какво от това? Бързо забравя, пачаврата й недна, не запомня нито един от любовниците си, превръща се, истина ти казвам, в невинна гълъбица, неопитна, същинско пиленце, и се изчервява, слушай какво ти казвам, изчервява се и трепери, сякаш й е за първи път. Загадка е жената, началство. Хиляда пъти ако ще да легне, хиляда пъти пак девствена става. И защо — ще ми речеш. На защо — защото не запомня.
— Ала папагалът помни, Зорбас! — казах аз, за да го подразня. — Постоянно крещи едно име и то не е твоето. Не те ли ядосва това? Тъкмо когато се намираш с нея на седмото небе, и чуваш, че папагалът закрещява: „Канаваро! Канаваро!“ Не ти ли иде да го сграбчиш за шията и да го удушиш? Ее, време е най- сетне да го научиш да вика: „Зорбас! Зорбас!“
— Охохо! Стари номера! Изтъркани трикове! — извика Зорбас и запуши уши с ръчищата си. — Да съм го удушел, казва! Ами че аз пощурявам от кеф, като го слушам да крещи това име бе! Окачва го, безбожницата недна, нощем над леглото си, а той, мръсникът му с мръсник, има едно око, тъмнината пронизва, и щом ни види, че си вадим очите, започва да крещи: „Канаваро! Канаваро!“
И аз изведнаж — на, заклевам ти се, началство, ама къде можеш да разбереш твоя милост, та нали са те затрили тези проклети книги! — на, заклевам ти се, чувствувам лачени обувки на краката си, пера на главата си и някаква мека, копринена брада, напръскана с амбра. „Буонджиорно! Буона сера! Манджате макарони?“ Ставам същински Канаваро. Качвам се на моя флагмански кораб и — карай, огън бий! Започва канонадата!
Зорбас прихна да се смее. Затвори лявото си око и ме погледна.
— Прощавай, началство — каза той, — ама аз приличам на дядо си, капитан Алексис, бог да го прости? Беше вече на сто години, сядаше привечер на прага си, за да се полюбува на момите, които отиваха на чешмата. Ала очите му бяха отслабнали, не виждаше добре. И викаше, значи, на момите: „Коя си ти, мари?“ — „Леньо на Мастрандонис!“ — „Ела, мари, да те пипна? Ела, мари, не се бой!“ И девойката сдържаше смеха си и се приближаваше. Дядо ми протягаше ръка към лицето на момичето, опипваше го бавно, нежно, жадно. И от очите му течаха сълзи. „Защо плачеш, дядо?“ — запитах го аз веднъж. „Ех, ами че как да не плача бре, чедо, като вече умирам и оставям такива хубави момичета?“
Зорбас въздъхна.
— Ех, клети ми дядо — каза той, — как те разбирам сега! Често пъти седя и си мисля: „Ах! Ах! Да можеха да умират заедно с мен и всички хубавици!“ Но тези мръсници ще живеят, ще живеят и още как, ще прегръщат, ще се целуват, а Зорбас ще се е вече превърнал в пръст и ще го тъпчат!
Той извади няколко кестена от жарта, обели ги, чукнахме чашите си. Дълго пихме и дъвчехме бавно, като два големи заека, и слушахме как реве морето навън.
VII
Доста време седяхме около мангала и мълчахме и двамата. Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието — чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангалче, шумът на морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувствуваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.
— Колко пъти си се женил, Зорбас? — запитах аз след известно време.
Бяхме дошли и двамата на кеф, не толкова от многото вино, колкото от вътрешното, неизразимо щастие. И двамата чувствувахме дълбоко, всеки по свой начин, че сме две малки мимолетни насекоми, вкопчили се здраво о земната кора — и бяхме открили едно удобно кътче край едно море, сред тръстики, дъски и газени тенекии, и се бяхме притиснали плътно един до друг, и пред себе си имахме приятни неща и храна, а вътре в себе си — спокойствието, любовта и сигурността.
Зорбас не ме чу. Един бог знае къде летяха мислите му, та гласът ми не можеше да ги стигне! Протегнах ръка и го побутнах.
— Колко пъти си се женил, Зорбас? — запитах го отново.
Той се стресна. Чу ме, махна с ръка.
— Уу — отвърна ми той, — какво си седнал сега да ми ровиш! Нали съм и аз човек? Извърших и аз Великата глупост! Така я наричам аз женитбата, пък да прощават всички женени… Извърших, значи, Великата глупост, ожених се.
— Добре де, ама колко пъти?
Зорбас се почеса притеснено по врата, замисли се за миг.
— Колко пъти ли? — рече той най-сетне. — Почтено — веднъж, веднъж завинаги; полупочтено — два пъти; непочтено — хиляда, две хиляди, три хиляди пъти, къде мога да държа сметка!
— Я разкажи, Зорбас! Утре е неделя, ще се обръснем, ще облечем празничните си дрехи, ще отидем при кира Бубулина — широк живот и кокошка! Нямаме работа, да го ударим тогава малко през просото тази вечер, разправяй!
— Ама какво да разправям? Разправят ли се такива работи, началство? Почтените съешавания са безвкусни, ядене без пипер. Какво да разкажа? Любов ли е това да те гледат светиите от иконостаса и да те благославят? В нашето село казваме: „Само краденото месо е сладко!“ Собствената ти жена не е крадено месо.
Непочтените пък съешавания, къде може човек да ги помни! Държи ли петелът тефтер? Зарежи я тая работа! И защо да държи тефтер? Едно време, когато бях още млад, имах манията да вземам от всяка жена, с която лягах, кичур коса. Носех си, значи, винаги ножичка. Ама ако ще и на черква да отидех, ножичката си беше винаги в джоба ми. Хора сме, не знаеш какво може да се случи.
Събирах, значи, аз кичурите — черни, руси, кестеняви, дори и прошарени вече; събирах, събирах, напълних цяла възглавница. Напълних цяла възглавница и спях на нея; но само през зимата, защото през лятото ми ставаше много топло от нея. Ама скоро и тя ми дотегна, започна, видиш ли, да мирише, изгорих я.
Зорбас се засмя.
— Това бяха тефтерите ми, началство — каза той. — Изгоряха. Омръзна ми; мислех, че ще бъдат малко, но видях, че нямат край — и захвърлих ножичката.
— Ами полупочтените съешавания, Зорбас?
— Е, виж, те си имат своята прелест — отвърна той, като се захили. — Ех мари, жено, хиляда години да живееш! Свобода! Няма: къде беше, защо закъсня, къде спа? Нито те пита, нито я питаш! Свобода!
Посегна към чашата си, изпразни я, обели един кестен. Задъвка и заговори:
— Едната я викаха Софинка, другата — Нуса. Със Софинка се запознах в едно голямо село, близо до Новоросийск. Зима, сняг, отивах в една мина, минавах през това село и се спрях; имаше пазар него ден и от всички околни села бяха надошли мъже и жени да продават и да купят. Голям глад, страшен студ, хората продаваха всичко, каквото имаха, дори и иконите си, за да си купят хляб.
Обикалям, ти казвам, из пазара и по едно време гледам от една кола скача една селянка, бабанка такава, два метра бой, с морскосини очи и с един такъв задник, като на кобила… Сащисах се. „Ех, горкичкият ми Зорбас — рекох си, — загубен си!“
Тръгнах подир нея, поглъщах я с очи, поглъщах я, ама къде можех да й се наситя, бутовете й се люлееха като великденски камбани! „Какво си тръгнал да търсиш мина, бре? — рекох си аз. — Какво си седнал да се затриваш бре, развейпрах такъв? Ето я истинската мина, заври се там с главата напред, пробий галерии!“
Спря се по едно време момата, взе да се пазари, купи дърва, вдигна ги — какви ръчища бяха тия, ех, божичко! — метна ги в колата. Купи малко хляб, пет-шест пушени риби. „Колко правят?“ — запита тя. „Толкова и толкова!“ Свали тя от ухото едната си златна обица, за да плати. Нямаше пари, щеше да даде обицата. И тогава аз целият пламнах. Да оставя аз една жена да даде обиците си, накитите си, благоуханните си сапуни, шишенцето си с ливанто!… Даде ли и тях — отиде, пропада светът! То е като да
