оскубеш паун. Дава ли ти сърце да оскубеш паун? Никога! „Не, не, докато е жив Зорбас — рекох си, — това няма да стане!“ Разтворих кесията си, платих. Беше по времето, когато рублите бяха станали книжни парцали; за сто драхми човек можеше да си купи муле, за десет драхми — жена.
И тъй, платих аз. Бабанката се извърна, погледна ме. Сграбчи ръката ми да я целуне. Но аз я издърпах — какво, за старец ли ме взе? „Спасибо! Спасибо!“ — извика ми тя, което ще рече „Благодаря! Благодаря!“, и с един скок се метна на каруцата, хвана поводите, вдигна камшика. „Зорбас — рекох си тогава, — опичай си акъла, бре, ще ти се изплъзне!“ С един скок се намерих и аз на колата до нея. Не каза нищо; нито се извърна да ме погледне. Шибна коня, тръгнахме.
По пътя разбра, че я искам за жена. Знаех малко руски, но за тези работи не трябват много думи. Говорехме с очи, с ръце, с колене. Стигнахме — да не ти разправям сега надълго и нашироко — в селото, спряхме пред една изба. Слязохме. С един удар с рамото девойката отвори вратата, влязохме. Разтоварихме дървата на двора, взехме рибите и хляба, влязохме в стаята. Една старица седеше край угасналото огнище и трепереше. Беше се увила в чували, дрипи, овчи кожи, но пак трепереше. Студ, ти казвам, камък се пукаше от студ. Наведох се аз, турих много дърва в огнището, запалих огън. Старицата ме гледаше и се усмихваше. Дъщеря й и каза нещо, но не разбрах какво. Накладох огън, затопли се старицата, съживи се.
Девойката в това време застла трапезата, донесе малко водка, изпихме я. Запали самовара, направи чай, седнахме, хапнахме, дадохме и на старицата. Сетне приготви леглото, сложи чисти чаршафи, запали кандилото пред иконата на света Богородица, прекръсти се. След това ми направи знак — коленичихме и двамата пред старицата, целунахме и ръка. А тя постави костеливата си ръка върху главите ни и измърмори нещо — изглежда, че ни даде благословията си. „Спасибо! Спасибо!“ — извиках й аз и с един скок се намерих с оная, бабанката, в леглото.
Зорбас замълча. Вдигна глава, загледа се в далечината, към морето.
— Казваше се Софинка… — промълви след малко той и пак замълча.
— И после? — запитах нетърпеливо аз. — И после?
— Няма после! Каква такава мания имаш ти, началство, с тези „после“ и „защо“! Могат ли да се разкажат с думи тези неща, боже господи? Жената е като студен извор, навеждаш се, оглеждаш се и пиеш, пиеш, та чак кокалите ти пукат! А след това идва друг жаден, навежда се и той, оглежда се и пие. След него друг… Това ще рече извор, това ще рече жена.
— И след това ти си отиде, а?
— Какво искаш да направя? Извор е тя, нали казахме, а аз странник, хванах пак пътищата. Останах три месеца при нея, господ здраве да й дава, не мога да се оплача от нищо. Но след три месеца се сетих, че съм тръгнал да търся някоя мина. „Софинка — рекох й една сутрин, — аз имам работа; трябва да си вървя.“ — „Добре — отвърна Софинка, — върви. Ще те чакам един месец; ако не се върнеш до един месец, ще съм свободна. И ти ще си свободен. С божията благословия!“ Заминах.
— И завърна ли се след един месец?
— Ама ти, началство, си глупав, да прощаваш! — извика Зорбас. — Къде да се върнеш! Оставят ли те проклетниците! След един месец, в Кубан, срещнах Нуса.
— Разправяй! Разправяй!
— Друг път, началство. Не бива да ги размесваме, горкичките! За здравето на Софинка!
Изпи виното си на един дъх, облегна се на стената.
— Добре — рече той, — ще ти разправя и за Нуса. Свий платната, ще разтоваря!
Избърса мустаците си, поразрови жарта.
— С тази Нуса, значи, дето ти казвам, се запознах в едно село в Кубан. Беше лятно време. Дини и пъпеши — по цели планини, навеждах се, вземах някоя, никой не ми казваше: „Ей, какво правиш там?“ Разрязвах я на две и си завирах мутрата в нея.
Всичко е в изобилие там в Кавказ, началство, от всичко има — само избирай и вземай! И не, да речеш, само дини и пъпеши, ами и риба, и масло, и жени. Минаваш, виждаш някоя диня, вземаш я, виждаш някоя жена, вземаш я. Не като тук, в тази голтупанка Гърция, дето и динена кора да вземеш от някого, ще те повлече по съдилища, и дето, докоснеш ли някоя жена, брат й веднага измъква ножа да те направи на кайма. Мизерия, цигания, твое, мое — пфу, да пукнете дано, келеши такива!
Минах, значи, през Кубан, видях една жена в един бостан, хареса ми. „Как се казваш?“ — запитах я аз. Видиш ли, покрай жените бях понаучил вече малко руски… „Нуса. Ами ти?“ — „Алексис. Много ми харесваш, Нуса.“ Тя ме изгледа хубавичко, както оглеждаме някой кон, преди да го купим. „И ти не ми се виждаш хилав — рече ми тя. — Имаш здрави зъби, големи мустаци, широки плещи, яки ръце. Харесваш ми.“ Други неща много-много не си казахме, нито пък имаше нужда. На бърза ръка се спогодихме; щях да отида в къщата й същата вечер, облечен в хубавите си дрехи. „Имаш ли кожух?“ — попита ме Нуса. „Имам, ама в тая горещина…“ — „Няма значение, донеси го, за да изглеждаш по-важен.“
Облякох се аз, значи, вечерта като жених, метнах на ръка и кожуха, взех и един бастун със сребърна дръжка, дето си го имах от по-рано, и поех. Голяма селска къща, с дворове, крави, преси за грозде, запалени огньове по двора, казани върху огньовете. „Какво варите тук?“ — запитах аз. „Петмез от дини.“ — „Ами тук?“ „Петмез от пъпеши.“ „Бре, какво е това — рекох си аз. Гледай ти — петмез от пъпеши и дини! Обетованата земя! Марш оттук, сиромашийо! Имаш благословията ми, Зорбас, попаднал си на хубаво място — като плъх в тулум със сирене.“
Изкачих се по стълбището. Едно огромно дървено стълбище, което скърцаше. Горе на площадката стояха бащата и майката на Нуса; те носеха нещо като зелени шалвари и червен пояс с големи пискюли. Заможни хора. Разтвориха ръце, мляс оттук, мляс оттам, целувки, прегръдки. Говореха ми нещо бързо-бързо, гък не разбирах, но няма значение! По лицето им виждах, че не ми искат злото.
Влизам вътре — и какво да видя! Застлани маси, отрупани като тримачтови кораби. Всички роднини, мъже и жени, стоят прави, а най-отпред застанала Нуса, белосана, нагиздена, разгърдена, като корабна горгона. Сияеща от хубост и младост.
Нахвърлихме се като бесни всички, мъже и жени, на ядене и пиене. Нуса ми направи знак: „Говори и ти де!“
Изправих се тогава и аз, започнах да държа реч, къде на руски, къде на гръцки. Какво разправях? Да пукна, ако знам! Спомням си само, че накрая го ударих на хайдушки песни. Започнах ни в клин, ни в ръкав да рева:
Видиш ли, началство, поизмених го малко за случая.
И като изревах: „Вай!“, хвърлих се и целунах Нуса…
Това и трябваше! Сякаш дадох уговорен сигнал, всички това и чакаха, скочиха неколцина червенобради мъжаги и угасиха светлините.
Жените, хитрушите им недни, се разпищяха, ужким де, че се изплашили. Но скоро — хи-хи-хи! — закикотиха се в тъмнината, започнаха гъделичкания и смехове.
