На разсъмване станах да взема жена си и да вървим. Тъмно беше още, не различавах добре. „Нуса — казвам й аз, — хайде да си вървим!“ — „Да не забравиш кожуха си! — отвърна ми тя. — Да вървим!“
Тръгнахме си.
— И после? — запитах аз, като видях, че Зорбас замълча.
— Какво си се захванал пак за това „и после“? — каза Зорбас раздразнено.
Той въздъхна.
— Живях шест месеца с нея. И оттогава, кълна ти се, не се боя от нищо. От нищо, ти казвам! Само от едно: да не би дяволът или господ да заличи от паметта ми тези шест месеца. Разбра ли? Разбрах, да речеш.
Зорбас затвори очи. Изглеждаше силно развълнуван. За първи път го виждах да се разчувствува толкова много от един изживян, отминал миг.
— Толкова много ли си я обичал тази жена? — запитах го аз след малко.
Зорбас отвори очи.
— Млад си още, началство, млад си, какво разбираш ти? Когато ти се прошари и на теб косата, тогава ела да си поговорим на тази безкрайна тема…
— Коя безкрайна тема?
— Жената. Колко пъти ще ти казвам това? Безкрайна тема е жената. Сега твоя милост си като петлетата, дето качват светкавично кокошките и сетне издуват шия, подхвръкват върху купчината тор, кукуригат и се перчат. Не гледат кокошката, гледат гребена си. Какво разбират тогава от любов? Цървулите ми разбират!
Той плю презрително; извърна се, не искаше да ме гледа.
— И после, Зорбас? — запитах аз отново. — Какво стана с Нуса?
— Една вечер — отвърна той, — като се върнах в къщи, не я намерих. Беше си отишла. Някакъв красавец войник беше дошъл през тези дни в селото, избяга с него. Свърши се! Сърцето ми се разби, стана на парчета; но скоро, проклетото, се залепи отново. Виждал ли си онези корабни платна, дето са кръпка до кръпка — червени, жълти, черни, — зашити с дебел канап и които вече не се раздират и при най-силните бури? Такова нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо.
— Не се ли разсърди на Нуса, Зорбас?
— Защо да й се сърдя? Каквото щеш кажи — жената е нещо друго, началство, нещо друго, но не и човек. Защо да се разсърдя? Неразбираемо нещо е жената и всички държавни и религиозни закони грешат! Не трябва да имат такова отношение към жената, не! Отнасят се с нея много сурово, началство, много несправедливо… Ако аз правех законите, щях да определя едни за мъжете и други за жените… Десет, сто, хиляда повели за мъжете; та нали е мъж, носи. Но нито една за жената. Защото — колко пъти ще ти го повтарям, началство! — жената е слабо създание. За здравето на Нуса, началство! За здравето на жената! И господ акъл да ни дава на нас, мъжете!
Той пи, сетне вдигна ръка и замахна с нея рязко, сякаш сечеше с брадва.
— Или да ни даде акъл — каза той, — или да ни направи операция. Иначе, слушай какво ти казвам, началство, загубени сме!
VIII
Днес вали, тихо, кротко, небето се съединява със земята с безкрайна нежност. Спомням си за един индийски барелеф от тъмносив камък: мъжът е обвил ръце около жената и се съединява с нея с такава нежност и стремителност, че ти се струва — така както времето е излизало и почти разяло телата им, — че гледаш две слели се насекоми, и над тях пада ситен дъжд, намокрили са се крилцата им, и сега, плътно притиснати едно до друго, тихо, ненаситно, ги поглъща земята.
Седя вътре в бараката и гледам как светът притъмнява и как морето блести пепеляво зелено. От единия до другия край на брега ни човек, ни платно на лодка, ни птица. Само през отворения прозорец навлиза мирис на земя.
Станах, протегнах ръка към дъжда, като просяк. И изведнъж ми се доплака. Някаква тъга, не за себе си, не моя, по-дълбока, по-тъмна, се излъчваше от мократа земя и изпълваше гърдите ми. Паниката! Паниката, която обзема животното, което пасе безгрижно и изведнъж, без да забележи нещо, подушва, че е обградено отвсякъде и не може да се спаси.
Понечих да извикам, знаех, че това щеше да ме облекчи, но се засрамих.
Небето се снишаваше все повече; погледнах през прозорчето. Облаците бяха закрили хълма с мината и обърнатото му към небето женско лице потъна в тях.
Изпълнени с наслада, само тъга са тези часове на тих дъждец, сякаш се мокри душата ти, пеперудата, и потъва в пръстта. Тогава в паметта ти изплуват всички горчиви спомени, погребани в сърцето — раздели с приятели, угаснали вече усмивки на жени, надежди като обезкрилени пеперуди, от които е останал само червеят; и този червей пълзи сега по листата на сърцето ти и ги разяжда.
И постепенно, из дъжда и мократа земя, отново изплува и изпълни сърцето ми споменът за далечния ми приятел, там в чужбина, в Кавказ. Взех перото, наведох се над хартията, започнах да разговарям с него, за да успея да разкъсам мрежата на дъжда, да прогоня тъгата.
„Скъпи мой, пиша ти от един пуст бряг в Крит, където, тъй се уговорихме, Съдбата и аз, да прекарам няколко месеца, за да си поиграя. Да си поиграя на капиталист, на собственик на лигнитна мина, на делови човек, и ако играта ми сполучи, да кажа тогава, че не съм си играл, ами че съм твърдо решил да променя живота си.
Спомняш ли си, когато си заминаваше, ти ме нарече «книжен плъх». Зарекох се тогава и аз, реших да изоставя за кратко време — или завинаги? — книгите и да се заема с дела. Наех един хълм, в който има лигнит, повиках работници, купих кирки, лопати, ацетиленови лампи, кошове, колички, прокарах галерии и се завирам в тях. Ей тъй, напук на теб; и от книжен плъх се превърнах — понеже копая и пробивам тунели под земята — в къртица.12
Надявам се, че ще одобриш промяната. Често пъти, присмивайки ми се, ти казваше, че си мой ученик. И аз се възползувам сега от това, защото знам добре какъв е дългът и каква е наградата на истинския учител: да се стреми да научи всичко каквото може от ученика си, да подуши накъде е поела младостта и да насочи и той душата си нататък. И ето така, като следвах уроците на ученика си, се озовах в Крит.
Радостите, които изживявам тук, са големи, защото са много прости, направени от вечните елементи: чист въздух, море, пшеничен хляб, а вечерта един изумителен Синдбад Моряка сяда по турски пред мен, отваря уста, заговаря и светът става широк. Понякога, когато не му достигат думи, скача прав, започва да танцува; а понякога, когато не му достига и танцът, грабва сандура си, поставя го на коленете си и почва да свири.
Мелодията е ту дива и ти се струва, че ще се задушиш, защото неочаквано разбираш, че животът ти е безсилен, жалък, недостоен за човек; ту пък е тъжна и чувствуваш, че животът минава и изтича като пясък през пръстите ти и спасение няма.
Душата ми се мята от единия до другия край на гърдите като совалка и тъче. Тъче кратките тези месеци, които ще прекарам в Крит, и да ме прости господ, но струва ми се, че съм щастлив.
Конфуций казва: «Мнозина търсят щастието по-високо от човека, други — по-ниско; а щастието е на ръста на човека!» Правилно. Съществуват, значи, толкова вида щастие, колкото и човешки ръста. Това е, скъпи мой ученико и учителю, сегашното ми щастие; и току го меря и премервам неспокойно, за да разбера какъв ми е сега ръстът. Защото, знаеш добре това, ръстът на човека не е винаги един и същ.
Как се променя, според климата, според тишината, според усамотението или компанията, човешката душа! Хората ми изглеждат сега, в това усамотение тук, не като мравки, както сигурно ще си помислиш, а тъкмо обратното: като някакви огромни чудовища, динозаври и птеродактили, които живеят сред една атмосфера, наситена с въглероден окис и тежък дъх на космогоническа гнилота. Една непонятна джунгла, безсмислена и тъжна. Понятията «отечество» и «племе», които ти обичаш, понятията «свръхотечество» и «човечество», по които се увлякох, придобиват същата стойност под всемогъщия вихър на разрушението. Чувствуваме, че сме навити, за да изречем няколко срички, понякога дори не и срички, а нечленоразделни звуци, едно «А!», едно «О!» — и след това се счупваме. И най-великите идеи дори, щом им разпориш
