жена! Жена като жените! Пофръцка се, пофръцка се нагоре-надолу, нагоре-надолу, па накрая им омръзна вече на хората, запляскаха с ръце и тя си влезе вътре.
Селяните избухнаха в смях; Сфакиянониколис се разсърди, засрами се, извърна се към вратата.
— Вали! — каза той, за да промени разговора. Всички се извърнаха към вратата; и тъкмо в този миг — дяволът си нема работа! — навън преминаваше тичешком, с повдигната до колене черна рокля, с разпилени върху раменете коси, една жена. Закръглена, кръшна, дрехите бяха полепнали по нея и разкриваха едно съблазнително, сочно, потръпващо като риба тяло.
Подскочих. Какъв звяр беше този? Като тигрица ми се стори, човекоядка.
Жената се извърна за миг и хвърли бърз поглед в кафенето; лицето й блесна възбудено, очите и заискриха.
— Божичко! — промълви един младеж с обрасли с мъх бузи, който седеше до прозореца.
— Проклета да си, разпасана кучка такава! — изръмжа Манолакас, полският пазач. — Подпалваш ни, а после не идваш да ни угасиш!
Младият момък, който седеше до прозореца, започна да пее; отначало тихо, плахо, гласът му беше като на пресипнало петле:
— Млък! — извика Маврандонис, като вдигна маркуча на наргилето си.
Младежът притихна. Един старец с дълга рошава коса се наведе към Манолакас, полския пазач.
— Чичо ти — каза той тихо — пак се разгневи; да му падне, ще я направи на парчета, горката — господ да я поживи!
— Е, дядо Андрульос — рече Манолакас, — май че и ти си се заловил за фустата на вдовицата. Не те ли е срам, хем си и клисар на туй отгоре!
— Слушай какво ти казвам аз — господ да я поживи! Загледал ли си се в бебетата, които се раждат напоследък в селото ни? Това не са деца, а същински ангели! И защо, мислиш? Да е жива и здрава вдовицата! Та нали е станала нещо като любовница на цялото село: угасваш лампата си и ти се струва, че не прегръщаш жена си, ами вдовицата. И ето така, видиш ли, вади хубави деца селото ни.
Старият Андрульос замълча за миг и след малко промърмори:
— Ех, бре, да бях като Павлис Маврандонис на двайсет години!
— Ей сега ще довтаса и той — каза някой и се изсмя.
Всички погледнаха към вратата; валеше като из ведро, водата бълбукаше сред камъните, от време на време светкавици прорязваха въздуха. Зорбас, все още зашеметен от преминаването на вдовицата, се извърна и ми направи знак.
— Не вали вече, началство — каза той. — Да вървим!
На вратата се появи един младеж, бос, разрошен, с големи пламенни очи; така рисуват по иконите свети Йоан Кръстител, с очи, разширени от глад и молитви.
— Добре дошъл, Мимитос! — извикаха неколцина, като се засмяха.
Всяко село си има своя побъркан; ако ли пък си няма, създава си го, за да минава времето; този Мимитос именно беше селският побъркан.
— Селяни! — извика Мимитос със заекващия си женски глас. — Селяни! Вдовицата Сурмелина е загубила овцата си! Който я намери — пет оки вино за награда!
— Махай се оттук, щурако! — чу се отново гласът на Маврандонис. — Вън!
Мимитос изплашено се сви в ъгъла до вратата.
— Седни бре, Мимитос, да пиеш една ракия, та да се позагрееш! — каза старият Анагностис, който го съжали. — Какво ще стане със селото ни без щурака му!
Един момък с бледи, покрити с мъх бузи, с избелели сини очи се появи на вратата. Беше запъхтян, косите му бяха полепнали по челото и от тях се стичаше вода.
— Добре дошъл, Павлис — извика Манолакас. — Добре дошъл, братовчеде! Заповядай при нас!
Маврандонис се извърна, погледна сина си, свъси вежди. „Мой син ли е този? Това недоносче? На кой дявол мяза? Иде ми да го сграбча за врата, да го вдигна и да го пухна о земи, като октопод!“
Зорбас седеше като върху въглени. Вдовицата му беше запалила главата, не го сдържаше вече на едно място между тези четири стени.
— Да вървим, началство, да вървим… — току ми казваше той. — Ще се задушим тук вътре!
И все му се струваше, че облаците са се разпръснали и слънцето се е показало.
Извърна се към кафеджията:
— Коя е тази вдовица? — запита той с престорено безразличие.
— Една кобилка — отвърна Кондоманольос.
Той постави пръст върху устните си и посочи с очи Маврандонис, който отново бе приковал поглед в земята.
— Една кобилка — каза той, — да не приказвахме за нея, за да не си погубим душата.
Маврандонис стана, омота маркуча около гърлото на наргилето.
— Прощавайте — рече той, — ще се прибера в къщи. Ела тук, Павлис, върви с мен!
Подбра сина си, тръгна напред и двамата се изгубиха в дъжда.
Вдигна се и Манолакас, тръгна и той подире им.
Кондоманольос веднага се нагласи на стола на Маврандонис.
— Горкият Маврандонис, ще се пукне от мъка — каза той тихо, за да не чуят от съседните маси. — Голям огън е влязъл в къщата му. Вчера аз сам с ушите си чух как Павлис му рече: „Ако не я взема, ще се убия!“ Ала тя, мръсницата, не го ще! Вика му сополанко!
— Да вървим, началство — каза пак Зорбас, който все повече се разпалваше, като слушаше за вдовицата.
Петлите закукуригаха, дъждът понамаля.
— Да вървим — казах аз и станах.
Мимитос скочи от ъгъла си и тръгна крадешком подире ни.
Камъните блестяха, вратите, мокри от дъжда, бяха станали съвсем черни, бабичките бяха взели кошничките си и тръгваха да събират охлюви.
Мимитос се приближи до мен и ме побутна по ръката.
— Дай ми една цигарка, началство — каза той, — та да ти върви в любовта.
Дадох му; протегна тънката си, почерняла от слънцето ръка.
— Дай ми и огън!
Дадох му, всмукна до дъно, издуха дима през носа си, притвори очи.
— Бей! — измърмори той блажено.
— Къде отиваш?
— В градината на вдовицата. Каза, че ще ми даде да ям, ако разглася за овцата й.
Вървяхме бързо. Облаците се бяха поразкъсали, слънцето се показа. Цялото село се засмя, свежо, току-що окъпано.
— Харесва ли ти вдовицата, а, Мимитос? — рече Зорбас и долната му челюст така увисна, че едва не му потекоха лиги.
Мимитос се захили.
— Че защо да не ми харесва, кумец? Да не би да не съм излязъл и аз от гериз?
— От гериз ли? — казах аз учудено. — Какво искаш да кажеш, Мимитос?
— Ами на, от женски корем.
Изплаших се. Само един Шекспир, помислих си аз, би могъл, в най-творческите си мигове, да намери един толкова сурово реалистичен израз, който да разкрие цялата онази тъмна и отблъскваща загадка на раждането.
Погледнах Мимитос; очите му бяха големи, изпъкнали, малко кривогледи.
