— Ако не беше ти, кир Алексис — рече той, — децата ни щяха да останат сираци.
— Млък! — изръмжа Зорбас с претъпкана уста и повече никой не посмя да се обади.
X
Кой е създал този лабиринт на несигурността, този храм на самохвалството, тази стомна с грехове, таз’ нива, засята със семето на раздора, тази врата на ада, тази пълна с хитрини кошница, тази подобна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята — жената?
Пишех, преписвах тази будистка песен, седнал с кръстосани крака долу, до запаления мангал. Мъчех се, като трупах заклинание след заклинание, да прогоня от ума си едно измокрено от дъжда тяло с полюляващи се бедра, което през всичките тези зимни нощи преминаваше, връщаше се и отново преминаваше пред мен във въздуха. Не знам как, но веднага след срутването на галерията, където животът ми едва не бе прекъснат, вдовицата просто ми влезе в кръвта, започна да ме зове като разпасан звяр, повелително и жално.
„Ела, ела — зовеше ме тя, — животът е само едно мигновение, ела бързо, ела, ела да свариш!“
Знаех, че е Мара, духът на Лукавия, с женско тяло с издаден задник. Борех се. Седях и пишех „Буда“, както някога диваците в пещерите си издълбавали с остър камък или рисували с бои зверовете, които обикаляли гладни около тях; като ги изобразявали, и те също се мъчели да ги приковат на скалата, за да не се нахвърлят върху тях и да ги разкъсат.
От деня, в който едва не загинах, вдовицата се носеше безплътна сред моята самота и ми правеше знак, като поклащаше леко бедрата си; през деня имах сили, умът ми беше буден, успявах да я прогоня. Описвах под какъв образ изкушението се бе явило пред Буда, как се бе преоблякло като жена, как бе опряло върху бедрата му твърдите си издадени гърди. И Буда видял опасността, мобилизирал всичките си сили, нанесъл поражение на изкушението. И аз също, заедно с него, успявах да обърна в бягство изкушението.
Пишех и с всяко изречение ми олекваше, добивах сили, чувствувах как изкушението бяга, прогонено от всемогъщото заклинание — словото. Борех се колкото можех по-храбро през деня; но през нощта умът ми слагаше оръжие, вътрешните врати се разтваряха и вдовицата влизаше.
Сутринта се събуждах капнал и победен и войната почваше отново. Понякога вдигах глава — в края на следобеда светлината се оттегляше победена и мракът настъпваше изведнаж. Дните намаляваха, наближаваше Коледа, наблюдавах тази вечна борба във въздуха, казвах си: „Не съм сам; една велика сила, светлината, също се бори, побеждава, побеждават я, не се отчайва — и аз също ще победя с нейна помощ!“
Струваше ми се — това ми вдъхваше смелост, — че се подчинявах и аз на някакъв велик всемирен ритъм, като се борех с вдовицата. Ето това тяло, мислех си аз, е приела коварната материя, за да подчини кротко И да угаси свободния пламък вътре в мен. Казвах си: „Божествена е тази неразрушима сила, която превръща материята в дух; всеки човек носи в себе си къс от този божествен вихър и затова успява да превъплъти хляба и водата, и месото в мисъл и действие.“ Има право Зорбас: „Кажи ми какво правиш това, което ядеш, и ще ти кажа какъв си!“ И мъчех се и аз сега да превърна целия този неудържим копнеж на плътта в „Буда“.
— Какво си се замислил? Притеснен ми се виждаш, началство — каза ми една вечер, пред самата Коледа, Зорбас, който разбра с какъв демон се боря.
Престорих се, че не съм го чул, но Зорбас не се оставяше така лесно.
— Млад си, началство — каза той и неочаквано гласът му прозвуча огорчено и сърдито. — Млад си, здрав си, ядеш и пиеш както трябва, дишаш чист въздух, събираш, натрупваш сили — какво ги правиш? Спиш самичък, язък за силата! Вдигни се, на, още тази вечер, не губи време, всичко е толкова просто на този свят, началство — колко пъти ще ти го казвам! Не го усложнявай!
Прелиствах ръкописа на „Буда“, слушах думите на Зорбас, знаех че те отварят един широк, сигурен път, и те също бяха зов на духа на Мара, на коварния изкусител.
Слушах го мълчаливо, решен да се противопоставя, като прелиствах бавно ръкописа и си подсвирквах, за да скрия вълнението си. Но колкото по-упорито мълчах, толкова повече Зорбас се разпалваше:
— Коледна нощ е тази вечер, върви бързо при нея, преди да е отишла на църква. Христос се ражда, началство, тази нощ, стори и ти чудото си!
Изправих се ядосан.
— Стига вече, Зорбас! — казах. — Всеки човек най-сетне си има свой собствен път. Както е, да речем, с всяко дърво. Карал ли си се някога на смокинята, задето не ражда череши? Мълчи тогава! Наближава полунощ, да вървим и ние на църква, за да видим раждането на Христа.
Зорбас нахлупи ниско над очите зимната си шапка.
— Добре — рече той отегчено, — да вървим. Но от мен да го знаеш — много по-доволен щеше да бъде бог, ако ти отидеш тази вечер при вдовицата, като архангел Михаил. Ех, началство, ако следваше твоя път, бог никога нямаше да отиде при Мария, никога нямаше да се роди Христос. Ако ме попиташ кой е божият път, щях да ти кажа — пътят, който води за Мария. Мария е и вдовицата.
Той замълча, зачака отговор, но напразно; отвори рязко вратата, излязохме навън. Зорбас удари няколко пъти с тоягата си по крайбрежните камъчета.
— На, на! — повтори той упорито. — Мария е и вдовицата!
— Да вървим! — казах аз. — Не викай!
Крачехме бързо в зимната нощ, небето беше съвсем ясно, звездите сияеха едри, ниски, като закачени във въздуха огнени топки. Нощта приличаше — така както вървяхме край брега — на някакъв убит звяр, проснат край морето.
„От тази нощ нататък — мислех си аз — светлината, която зимата беше изтикала, започва отново да взема превес. Сякаш и тя се ражда тази нощ с прекрасния божествен младенец.“
Всички селяни се бяха събрали в топлия уханен кошер — църквата; отпред — мъжете, отзад, със сключени връз корема си ръце — жените. Поп Стефанос, висок, сух, възбуден от четиридесетдневния пост, облечен в златните си одежди, сновеше нагоре-надолу с широки крачки, размахваше кадилницата, викаше, бързаше да се роди Христос, та да се прибере у дома си и да се нахвърли на тлъстата месна супа, на надениците, на пушеното месо…
Ако речаха: „Днес се ражда светлината“, нямаше да се развълнува човешкото сърце, нямаше да се превърне в легенда идеята и да завладее света; щеше да остане като някакво нормално физическо явление, което не би разпалвало въображението, сиреч душата ни. Ала светлината, която се ражда посред зимата, се превърна в дете, детето — в бог, и ето вече двайсет века душата го държи в прегръдките си и го кърми…
Малко след полунощ мистичният обред завърши; роди се Христос, тичаха селяните, изгладнели, радостни, към домовете си, да се наядат и да почувствуват до дълбините на корема си тайнството на превъплъщението. Коремът е здравият темел; хляб и вино, и месо най-напред; без тях бог не се създава.
Сияеха сега звездите, големи като ангели, река Йордан18 течеше от единия до другия край на небето, една зеленикава звезда искреше над нас като смарагд. Въздъхнах.
Зорбас се обърна:
— Началство, вярваш ли, твоя милост, че бог станал човек и се родил в обора, вярваш ли, или се подиграваш с хората?
— Трудно е да ти отговоря, Зорбас. Нито го вярвам, нито не го вярвам. А ти?
— Майка му стара, и аз съм се объркал. Какво да ти кажа? Когато бях хлапе и баба ми ми разправяше приказки, никак не ги вярвах; и все пак треперех от вълнение, смеех се и плачех, сякаш вярвах. Когато ми покара брада, зарязах всички тези приказки и почнах да се подигравам с тях; ала сега на старини се вдетиних, началство, започвам пак да ги вярвам… Загадка е човекът!
Бяхме поели към мадам Ортанс, бързахме като изгладнели коне.
— Големи хитреци са били светите отци! — рече Зорбас. — Хващат те за корема! Как можеш да избягаш? Не бива да ядеш, казва, четиридесет дни месо, постене. Защо? За да заламтиш за месо? Ех, шопарите им с шопари, всички номера знаят!
