— Началство — рече той, — аз ще отида да се покажа в църквата, като представител на дружеството. Не е в интерес на мината да ни вземат за масони. Какво ще загубя? Хем ще ми мине по-бързо времето.
Наведе глава и ми смигна.
— Може да видя и вдовицата — измърмори той. Бог, интересът на дружеството и вдовицата се бяха преплели неотделимо в съзнанието на Зорбас; чух как леките му стъпки се отдалечиха, скочих прав: очарованието се беше разсеяло, заключи се отново душата в своя затвор от плът.
Облякох се, тръгнах покрай брега, крачех бързо, бях радостен, сякаш се бях спасил от някаква опасност или от някакъв грях; като светотатство ми се стори изведнаж сутрешният ми копнеж да издебна и да видя — още преди да се роди — бъдещето.
Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се тогава над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото: пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да и помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и сега беше вече късно, моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.
Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко — смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.
Седнах на една скала, за да асимилирам спокойно тази новогодишна мисъл. Ех, да можех, казвах си аз, през тази нова година да устроя хармонично, без такива истерични крайности, живота си! Тази малка пеперуда, която убих, защото избързах да я съживя, да можеше да лети винаги пред мен и да ми сочи пътя. И така, една пеперуда, която умря преждевременно, ще помогне на една своя сестра, на една човешка душа, да не избързва, за да успее да разгърне бавно, постепенно, крилата си!
XI
Скочих радостно на крака — държах новогодишния си подарък! Студен вятър, ясно небе — морето искреше.
Поех към селото; църковната служба навярно беше вече свършила, вървях и очаквах глупаво, с разтуптяно сърце, кой ще бъде първият човек, когото ще срещна през новата година, кой щеше да стане предзнаменование за душата ми. Дали ще бъде някое детенце, казвах си аз, с новогодишните си играчки в ръце, или пък някой здравеняк старец с бяла риза с широки ръкави, завършил вече изцяло дълга си на земята! Колкото повече наближавах селото, толкова повече нарастваше вълнението ми.
И изведнъж коленете ми се подкосиха — по пътя за селото, изпод маслиновите дървета, кръшна, зачервена, с черен чембер, стройна като топола, се показа вдовицата.
Тя пристъпваше гъвкаво, като черен леопард, и ми се стори, че разпръскваше остра миризма на мускус из въздуха. „Да можех да избягам!“ — помислих си аз. Чувствувах ясно, че този раздразнен звяр е безмилостен и че единствената възможна победа е бягството. Но как да избягам? Вдовицата се приближаваше; крайбрежните камъчета поскърцваха, сякаш минаваше войска; тя отметна глава, чемберът се смъкна, показа се косата й, лъскава, гарвановочерна. Стрелна ме с поглед и се усмихна; очите й имаха някаква дива нежност. И бързо-бързо свърза отново чембера на главата си, сякаш се засрами, че бе оставила да се види тази дълбока женска тайна — косата й.
Понечих да поздравя, да кажа „За много години!“, но гърлото ми се беше схванало, както в деня, в който се бе срутила галерията и животът ми беше в опасност. Тръстиките край оградата на градината й се полюшнаха, лъчите на зимното слънце паднаха върху златистите лимони и портокали сред тъмния листак и цялата градина засия като рай.
Вдовицата се спря, протегна ръка, блъсна силно вратата на градината, отвори я. Тъкмо в този миг минавах край нея; вдовицата се извърна, изгледа ме още веднаж, веждите й заиграха.
Тя остави вратата отворена и аз я видях как се изгуби, полюлявайки бедрата си, зад портокаловите дървета.
Да прекрача прага, да залостя вратата, да изтичам след нея, да я прихвана през кръста и без да продумаме дума, да се тръшнем върху застланото легло — това ще рече мъж! Това щеше да стори дядо ми, може би и внукът ми, но аз стоя нерешително и размишлявам…
— През някой друг живот — промърморих аз, като се усмихнах горчиво — ще се държа по-добре; а сега — да си вървим!
Потънах в зелената долчинка и ми стана тежко на сърцето, сякаш бях извършил някакъв смъртен грях. Обикалях, обикалях, студено беше, треперех. Пропъждах кръшността, усмивката, очите, гърдите на вдовицата, но те непрекъснато се връщаха и аз тичах, сякаш ме гонеха.
Дърветата не се бяха още раззеленили, но пъпките им набъбваха вече и се пукаха; във всяка пъпка човек чувствуваше сбити, струпани, готови да изскочат на светлина филизи, цветове и бъдещи плодове. Под твърдите обвивки, безшумно, скрито, денонощно, се подготвяше, посред зима, великото чудо на пролетта.
Изведнъж нададох радостен вик; пред мен, в малка падинка, един смел авангарден бадем беше цъфнал; той беше изпреварил всички останали дървета и възвестяваше пролетта.
Почувствувах облекчение. Това исках. Вдишвах дълбоко леката парлива миризма, отклоних се от пътя и седнах присвит под цъфналите клони.
Седях така дълго време, без да мисля за нищо, без никаква грижа, щастлив. Сякаш седях във вечността, под някое дърво в рая. Внезапно един груб и силен глас ме изхвърли от рая:
— Къде си се заврял в тая дупка тук, началство! Утрепах се да те диря; наближава обед, да вървим!
— Къде?
— Къде ли?! И питаш още? При госпожа Прасенцева. Не си ли огладнял? Прасенцето е извадено вече от пещта и само от миризмата му просто лиги ще ти потекат. Да вървим, ти казвам!
Изправих се; погалих твърдото тайнствено стъбло на бадема, което бе успяло да извърши това потънало в цвят чудо. Зорбас вървеше напред, пъргав, изпълнен с настроение и апетит; основните нужди на човека — храна, питие, жена, танц — оставаха все още непокътнати в юнашкото му тяло. Той носеше в ръка нещо увито в розова хартия и вързано със златна лентичка.
— Новогодишен подарък ли? — запитах аз.
Зорбас се засмя, като се мъчеше да прикрие вълнението си.
— Е, да не се оплаче и тя горката! — отвърна той, без да се извърне. — Нека си припомни миналото величие… Жена е, нали казахме! Все си хленчи…
— Снимка ли е? Или твоя снимка, безбожнико?
— Ще видиш… Ще видиш, не бързай. Сам го направих. Да побързаме.
Обедно слънце, костите на човека радостно потръпваха. Морето също се припичаше блажено на слънце. В далечината малко пусто островче, окичено околовръст с лека мъгла, сякаш се беше понадигнало и плуваше по морето.
Пристигнахме вече в селото; Зорбас дойде до мен, сниши глас.
— Знаеш ли какво, началство? — рече ми той. — Въпросната личност беше в църквата. Стоях отпред, до самия псалт, и по едно време гледам, иконостасът засия; заблестяха Христос, света Богородица, дванадесетте апостоли… „Бре, какво е това? — рекох си аз и се прекръстих. — Слънце ли е?“ Обърнах се — беше вдовицата.
— Остави тия приказки, Зорбас! Стига! — казах аз и ускорих крачките си.
Но Зорбас се затича подире ми:
— Видях я отблизо, началство! Има една бенка на бузата — акъла да ти вземе! Чудно нещо са пък тия бенки по женските бузи!
