Европа…
Старата ни сирена подскочи; изпод редките й коси проблесна, лъскава, червеникава, кожата й.
— Наистина ли? — извика тя. — Наистина ли?
И метна пълните си отпуснати ръце около врата на Зорбас.
— Ако са, Зорбасченцето ми — загугука тя, като се галеше о него, — ако са капки, да ми поръчаш една дамаджана, ако пък са прахчета…
— Един чувал! — рече Зорбас и разкопча и третото копче.
Котките, които бяха утихнали за миг, започнаха отново да мяукат — единият глас ридаеше и умоляваше, ала другият отказваше и се заканваше…
Дамата ни се прозя, очите й се забулиха.
— Чуваш ли котките? Не ги е срам… — измърмори тя и седна на коленете на Зорбас.
Склони глава на рамото му и въздъхна; беше пила малко повечко вино и очите й се замъглиха.
— Какво си се замислила, Бубулино моя, та очите ти се замъглиха? — каза Зорбас и сграбчи гърдите й с цяла шепа.
— За Александрия… — прошепна много странствувалата сирена, като изхлипа, — за Александрия… за Бейрут… за Цариград… Турча… арапи, шербети, златни пантофки, фесове…
Отново въздъхна.
— Когато Али бей оставаше с мен през нощта — какви мустаци само имаше, какви вежди, какви ръце! — плащаше и до сутринта в двора ми свиреха зурли и биеха тъпани. А съседките се пукаха от завист и казваха: „Али бей е пак при мадамата…“
А сетне, в Цариград, Сюлейман паша не ме пускаше да изляза в петък на разходка, да не би да ме види султанът, когато отива в джамията, та да се смае от хубостта ми и да ме вземе в харема си… И когато на сутринта си тръгваше от къщата ми, туряше трима арапи на вратата ми, мъжко да не се приближи… Ах, ах, Сюлеймане мой!…
Тя извади кърпичката си, захапа я и засъска като водна костенурка.
Зорбас я стовари на съседния стол и се изправи ядосан; закрачи напред-назад, като също съскаше, стаята му стана изведнаж тясна, грабна тоягата си, изхвръкна на двора, опря стълбата на стената и видях как се заизкачва по нея, вземайки по две стъпала наведнаж.
— Кого отиваш да биеш, Зорбас? — извиках аз. — Сюлейман паша ли?
— Проклети да са тия котки! Не ме оставят на мира!
И с един скок се намери на покрива.
Мадам Ортанс, пияна, рошава, беше затворила сега своите толкова много целувани очи, сънят я беше понесъл и я отвеждаше в големите градове на Изтока — в оградените, затворени градини, в тъмните хареми, при севдалиите паши. Сетне я понесе из моретата и тя сънуваше, че лови риба и че беше пуснала, уж, четири въдици и беше уловила, уж, четири големи броненосци…
Спокойна, окъпана, освежена от морето, старата сирена се усмихваше в съня си.
Зорбас влезе в стаята, като поклащаше тоягата си.
— Спи ли? — рече той, като погледна мадам Ортанс. — Спи ли, мръсницата?
— Да — отвърнах аз, — отнесе я Воронов, който подмладява старците, Зорбас паша — сънят. Сега тя е на двайсет години и се разхожда из Александрия, из Бейрут…
— Да пукне дано, пачаврата с пачавра! — измърмори Зорбас и се изплю на земята. — Погледни само как се усмихва! Хайде да си вървим, началство!
Сложи си кепето, отвори вратата.
— Да се измъкнем така и да я оставим съвсем сама — обадих се аз, — не е ли срамота?
— Не е съвсем сама — изръмжа Зорбас, — със Сюлейман паша е, не я ли виждаш? Сега се намира на седмото небе, мръсната й женска, да вървим!
Излязохме навън на студения въздух; луната плуваше спокойно по ясното, радостно небе.
— Жени — каза Зорбас с отвращение. — Пфу! Ала не сте виновни вие, ние сме виновни, ние, серсемите, бунаците, Сюлеймановците и Зорбасовците!
И след малко додаде:
— Но и ние не сме виновни, само един е виновен, само един-единствен — Великият Серсемин и Бунак, Великият Сюлейман и Зорбас… Знаеш кой!
— Ако съществува — казах аз. — Ами ако не съществува?
— Тогава, зарежи я!
Известно време вървяхме бързо, без да говорим. Зорбас беше потънал, изглежда, в ядовити размисли, защото току удряше камъните с тоягата си и плюеше.
Неочаквано той се извърна към мен:
— Бог да го прости дядо ми, разбираше той от жени, защото и той много ги обичаше, покойният, та душицата му бяха изгорили. „Жив да си, Алексис — казваше ми той, — варда от жени! Когато господ извадил — проклет да бъде този час! — реброто от Адам, за да създаде жената, дяволът се превърнал на змия и — хап! — грабнал реброто и побягнал… Спуснал се господ, хванал го, но дяволът му се изплъзнал и в ръцете на господа останали само рогата му. «Добрата стопанка — рекъл господ — и с лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя жената.» Направил я и ни взеха дяволите, Алексис. Където и да пипнеш жената, все е дяволски рога, варда, момчето ми! Ами че тя открадна и ябълките от рая, напъха ги в пазвата си и сега се фръцка нагоре-надолу, разкарва се и се надува, да се не види макар! Хапнеш ли от тези ябълки — загубен си! Не хапнеш ли — пак си загубен! Какъв съвет да ти дам бре, момчето ми? Прави каквото щеш!“ Това ми разправяше покойният ми дядо, ама къде ти да ми дойде на мен акълът! Поех и аз по неговия път, отидох по дяволите!
Преминавахме бързо през селото; неспокойна, пораждаща тревога луна, сякаш си се напил и когато излизаш навън да се поразтъпчеш, струва ти се, че светът се е променил. Пътищата са се превърнали в реки от мляко, ямите преливат от вар, планините са заснежени. Ръцете ти, лицето, гърлото фосфоресцират като корема на светулката. И като някакъв кръгъл, екзотичен медал, луната виси на гърдите ти…
Вървяхме бързо, като коне, и както си бяхме пийнали, чувствувахме тялото си съвсем леко, сякаш летяхме. В заспалото село зад нас кучетата се бяха качили на покривите и лаеха жално, приковали очи върху луната; и ти идеше, ей тъй, без причина, да изпънеш и ти шия и да завиеш жално…
Минавахме сега край градината на вдовицата. Зорбас се спря; виното, яденето, луната бяха замаяли главата му. Изпъна шия и подхвана с магарешкия си глас една неприлична песенчица, която, струва ми се, така както се беше разпалил, беше съчинил сам в същия този момент:
— Друг дяволски рог е и това! — рече той. — Да вървим, началство!
Наближаваше вече да съмне, когато стигнахме в бараката. Аз се тръшнах капнал на леглото; Зорбас се изми, запали спиртничето, направи кафе. Седна долу по турски, пред вратата, запали цигара и запуши спокойно, с изправено, неподвижно тяло, загледан в морето. Лицето му беше сериозно и съсредоточено, напомняше ми една японска рисунка, която много харесвах: аскетът седи кръстато, загърнат в портокалово расо, лицето му сияе, фино издълбано от твърдо дърво, потъмняло от дъждовете, и гледа с изправена шия, усмихнат, без страх, черната нощ пред себе си…
Гледах под лунната светлина Зорбас и му се възхищавах с какво мъжество и простота се нагаждаше към света, как тяло и душа се бяха слели в едно, и всичко, жени, хляб, ум, сън, се съединяваше с плътта му хармонично, непосредствено, радостно, и ставаха Зорбас. Никога досега не бях виждал едно толкова приятелско разбирателство между човек и вселена.
Луната вече наближаваше да залезе, съвсем кръгла, бледозелена; неизразимо очарование заля морето.
Зорбас хвърли цигарата си, пресегна се, порови в една кошница, измъкна от нея връвчици, макарички,
