ми да се изкашля — гух, гух! — та да ми олекне, но ме е срам, началство, преглъщам кашлицата, насила — и затова чул ли си ме някога да се изкашля? Никога! И не, да речем, само когато има хора наоколо, ами дори и когато съм сам. Срам ме е от Зорбас, началство, какво да ти кажа! Срам ме е от него!
Веднъж се запознах в Света гора — и там съм ходил, ама по-добре краката да си бях счупил! — с един калугер, отец Лаврентий от Хиос. Този пръч вярваше, че в него се е вселил някакъв дявол и дори му беше дал и име; наричаше го Ходжа. «Ходжата иска да яде месо на велики петък» — ръмжеше горкият Лаврентий и удряше главата си о прага на църквата. «Ходжата иска да спи с жена. Ходжата иска да утрепе игумена. Ходжата, Ходжата, не аз!» И току удряше чело о камъка.
И аз също, началство, имам вътре в себе си един дявол и съм го нарекъл Зорбас. Вътрешният Зорбас не ще да остарее, не, не ще, не, не е остарял, хала е той, има гарвановочерна коса, трийсет и два (цифром 32) зъба и е затъкнал карамфил над ухото. Ала външният Зорбас е свършил курса, горкият, косите му побеляха, сбръчка се, смачка се, падат му зъбите, а ушищата му обраснаха с бели старчески магарешки косми.
Какво да правя, началство? Докога ще се борят двамата Зорбасовци? Кой ще победи накрая? Ако пукна скоро — добре, не се тревожа; но ако живея още дълго — загубен съм; загубен съм, началство, ще дойде време, когато ще стана за резил! Ще загубя свободата си, снаха ми и дъщеря ми ще ми заповядат да бавя някое хлапе, някое чудовище, детето им, да не се опари, да не падне, да не се изцапа; и ако пък се изцапа, да седна, аз — пфу! — и да го почистя!
Същото ще патиш и твоя милост, началство, и макар че си още млад, опичай си акъла! Затова слушай какво ще ти кажа, следвай пътя, по който вървя аз, друго спасение няма — ще обикаляме планините, ще копаем въглища, мед, желязо, магнезий, ще печелим много, ще ни се боят роднините, ще ни лижат подметките приятелите, ще ни свалят шапка стопаните. Ако не успеем в това, по-добре смърт, началство: от вълци, от мечки, от какъвто и да е звяр, халал да му е! Затова именно е изпратил и господ зверовете на този свят — да изяждат някои хора като нас, за да не станем за резил!“
На това място Зорбас бе нарисувал с цветни моливи един човек, висок, кокалест, как тича под зелени дървета, а зад него седем червени вълка го гонят; и отдолу беше написано с дебели букви: „Зорбас и седемте смъртни гряха“.
И продължаваше:
„От писмото ми смятам, че ще разбереш колко нещастен човек съм аз; само когато съм с теб и ти говоря, имам слаба надежда да се пооблекча от ипохондрията си. Защото и твоя милост си като мен, но не съзнаваш това; имаш си и ти един дявол вътре, но не знаеш още как се казва. И понеже не знаеш как се казва, задушаваш се; кръсти го, началство, та да ти олекне.
Казвах, значи, колко съм нещастен; виждам съвсем ясно, че цялата ми интелигентност е само глупост и нищо друго; и все пак има едни особени мигове, прекарвам понякога дни, изпълнени с разсъждения на велик човек, и ако можех да осъществя всичко, което вътрешният Зорбас заповядва, светът щеше да ахне!
Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най- опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка: ала аз, и в това се състои моето достойнство, началство, съм захвърлил отдавна спирачката си, защото не ме плашат мен карамболите; карамболи наричаме ние, работниците, дерайлирането. Да пукна, ако обръщам внимание на карамболите, които правя; ден и нощ препускам с пълна пара, правя си кефа, па макар и да се пребия и да стана на парчета. Какво губя? Нищо. Та нима, ако карам умната, няма пак да се пребия? Ще се пребия. Тогава — огън бий!
Ти ми се смееш сега, началство, но аз ти пиша безсмислиците си или, да речем, мислите си, или слабостите си — да пукна, ако разбирам каква разлика има между тия три неща! — пиша ти ги, а пък ти се смей, като не те мързи. И аз се смея, задето ти се смееш — и по този начин край няма смехът на този свят! Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.
И тъй, аз изучавам тук в Кастро лудостта си и ти пиша всичко най-подробно, защото искам да ми дадеш съвет. Млад си още, началство, вярно е, но си чел старчески мъдрости и си станал, с извинение, малко старец; искам, значи, съвет от теб.
И тъй, аз смятам, че всеки човек издава своя особена миризма: не я усещаме, защото миризмите се смесват, не знаем коя е твоя и коя моя. Разбираме само, че във въздуха се носи някаква воня и я наричаме «човешка». Има хора които я вдишват като ливанто; на мен ми иде да повърна. Както и да е, това е друга песен.
Исках да кажа, и за малко не изтървах пак спирачката, че тези проклетници жените имат влажен нос, като кучките, и веднага подушват кой мъж ламти за тях и кой се гнуси от тях. Затова, в който и да е град да отидех, дори и сега, па макар и да съм и стар, и грозноват, и недокаран, винаги са се намирали две-три жени, които са тръгвали подире ми. Откриват ми, видиш ли, следите, хрътките им недни, господ да ги поживи!
И тъй, пристигнах аз първия ден здрав и читав в Кастро надвечер, по здрач. Хукнах аз по дюкяните, но те бяха вече затворени, отидох в един хан, дадох му на мулето да яде, нахраних се и аз, измих се, запалих си цигарката и излязох да пообиколя. Нито познавах някого в града, нито някой ме познаваше, бях свободен. Можех да си подсвирквам по улиците, да се смея, да си говоря сам, купих си семки, люпех, плюех, разхождах се. Запалиха фенерите, мъжете пиеха узото21 си, коконите се прибираха по къщите си, въздухът миришеше на пудра и благоуханен сапун и на шишчета — мезета. «Ех море, Зорбас — казах си аз, — още колко, бре, ще живееш и ще потръпват ноздрите ти? Малко време ти остава да душиш въздуха, нещастнико, поеми дълбоко дъх!»
Вдишвах дълбоко въздух и сновях нагоре-надолу из големия площад, знаеш го. По едно време чувам изведнаж песни, хора, дайрета, маанета. Наострям уши, затичвам се натам, откъдето идеше шумът; беше едно кафе-шантан — тъкмо за мен работа, влязох. Нагласих се аз на една масичка, най-отпред. Защо да ме е срам? Нали казахме — никой не ме познаваше, свобода!
Една кранта танцуваше на естрадата — ту повдигаше, ту спускаше фустите си, но аз не й обръщах внимание. Поръчах бутилка бира и по едно време, хоп, нагласи се до мен едно пиленце, миличко, черничко, наплескано с мазила като с мистрия.
— Може ли, деденце? — рече ми тя и се засмя.
Аз кипнах; идеше ми да я сграбча за гушата, сукалчето му недно! Но се удържах, дожаля ми за женския род, повиках келнера.
— Шампанско! — поръчах аз.
(Прощавай, началство, похарчих твои пари, но обидата беше голяма, не биваше да се посрамя, не биваше да бъдеш посрамен и твоя милост, началство, трябваше да накарам тази хлапачка да падне на колене пред нас. Трябваше. Няма да ме изоставиш ти така беззащитен, знам те аз теб, в такъв труден час. И тъй, шампанско, гарсон!)
Донесоха шампанското, поръчах и сладкиши, наредих за още шампанско. Мина един с жасмин, купих цялата кошница, изтърсих я в скута й.
Пиехме, пиехме, ама на, кълна ти се, началство, не я докоснах с пръст. Знам си аз работата; когато бях млад, първата ми работа беше да пипна; сега, като поостарях, първата ми работа е да харча. Да се покажа галантен кавалер, да пръскам парите; пощуряват жените от такива маниери, пощуряват, мискинките им недни, и гърбав да си, и стар, и разкапан, и кьосе, всичко забравят. Нищо не виждат, мръсниците им с мръсници; само едно — ръката, която пръска парите.
Харчех, значи, аз, да си жив и здрав ти и господ стократно да ти ги върне, началство, харчех, и онази хлапачка не можеше да се откъсне вече от мен. Примъкваше се полека-лека, притискаше коленцето си към мотовилите ми, ама аз — дърво, па макар и да изгарях отвътре. Това кара жените да пощръкляват, да го знаеш, ако ти се случи такова нещо. Да чувствуват, че отвътре изгаряш, и все пак да не посягаш.
Както и да е, да не ти разправям сега надълго и нашироко — стана полунощ, мина; угасиха една по една лампите, затваряха кафе-шантана. Измъкнах пачка хилядарки, платих, дадох и един голям бакшиш на келнера.
Малката се залепи за мен.
— Как се казваш? — запита ме тя с отпаднало гласче.
— Деденце! — отвърнах аз язвително.
