— Началство! — извика ми той, като размахваше ръка.
Приближи се и ми предаде пакет с вестници, списания и две писма. Едното пъхнах веднага в джоба си, за да го прочета вечерта, след края на деня, когато умът се поуспокои; знаех кой ми пишеше и исках да отложа, за да продължи по-дълго радостта ми.
Другото писмо познах по нервния, отривист почерк и по екзотичните пощенски марки върху плика; то беше от един мой някогашен съученик, Караянис, който живееше в Африка, на една планина близо до Танганайка.
Чудак, рязък, мургав, с бели остри зъби; един кучешки зъб му се подаваше навън, като на глиган. Никога не говореше — викаше; не спореше — караше се. Беше напуснал родината си, Крит, където още съвсем млад беше облякъл расото и преподаваше богословие. Опекъл си беше работата с една негова ученичка, бяха ги заловили един ден да се целуват сред нивята, освиркаха ги. Още същия ден преподавателят захвърли расото и се качи на парахода. Отиде в Африка, при един свой роднина, залови се здравата за работа, отвори фабрика за въжа, натрупа пари. От време на време ми пишеше и ме канеше да отида да му гостувам шест месеца. Когато отварях всяко негово писмо, още преди да го прочета, чувствувах как някакъв буен вятър изскачаше от винаги многобройните, прикрепени с връвчица страници и изправяше и разрошваше косите ми. И все решавах да отида да го видя в Африка, и все не отивах.
Отбих се от пътеката, седнах на един камък, зачетох:
„Кога най-сетне, гръцка стридо, ще се решиш да дойдеш? Превърна се, струва ми се, и твоя милост в грък и се въртиш из кафенетата. И да не мислиш — не са само кафенетата; едни от причините са и книгите ти, и навиците ти, и прословутите ти идеологии! Днес е неделя, нямам работа, в къщи съм, в имението си, и мисля, за теб. Слънцето жари като пещ. Нито капка дъжд. Дъждовете тук са същински потоп — април, май, юни.
Съвсем сам съм — много обичам така. Има доста гърци тук, но не искам да ги виждам. Отвращават ме. И тук дори, сънародници мои, проклети да сте, домъкнахте крастата си, мръсната си партизанщина; тези неща съсипват гърка. Съсипват го също така картите, невежеството и плътта.
Мразя европейците и затова обикалям тук из планините на Васамба. Мразя европейците, но най-много от всички мразя гърците и всичко гръцко. Кракът ми няма да стъпи никога вече във вашата Гърция. Тук ще пукна, поръчах дори да ми направят гроба пред къщата ми, в пустата планина. Поставих си и надгробен камък и сам издълбах върху него с дебели главни букви:
Умирам от смях, плюя, проклинам, плача, когато се замисля за Гърция. За да не гледам гърка и всичко гръцко, избягах завинаги от родината си; дойдох тук, отнесох тук съдбата си — не съдбата ми ме е отнесла, човек върши каквото си ще! — отнесох тук съдбата си и заработих като вол и продължавам да работя. Цели реки пот съм излял и продължавам да лея. Боря се със земята, с въздуха, с дъжда, с работниците — черни и червени.
Нямам никаква радост; не, само една: да работя. Телесно и умствено, но най-вече телесно. Обичам да се уморявам, да се изпотявам, да чувам как костите ми пукат. Мразя парите, захвърлям ги, пилея ги, където и както ми скимне; не съм роб на парите; парите са мои роби. Аз съм — и се гордея с това — роб на работата. Сека дърва, имам договор с англичаните; изработвам въжа, сега садя и памук. Имам много работници, черни и червени и черно-червени. Негодяи. Суеверни. Мръсни, лъжци, развратници. Снощи се счепкаха две племена от моите черни: ваяите и вангоните, за една жена. За една курва. Честолюбие, видиш ли. Също както при вас, о, гърци! Ругатни, бой с цепеници, изпотрошиха си главите. Изтичаха през нощта жените при мен, събудиха ме и запищяха да ги съдя. Ядосах се, пратих ги по дяволите, а после при английската полиция. Но те останаха цяла нощ пред вратата ми и пищяха. Призори излязох и ги съдих.
Утре, понеделник, рано-рано ще поема нагоре по планините на Васамба, при гъстите гори, при студената вода, при вечната зеленина… Е, кога най-сетне ще се откъснеш и ти, гърко, от Вавилон, «майката на развратниците и мерзавците на земята» — Европа? Кога ще дойдеш да се изкачим заедно на тези чисти, девствени планини?
Имам дете от една негърка. Женско е. Изгоних майка му. Слагаше ми открито рога, посред бял ден, под всяко срещнато дърво; дотегна ми най-сетне и я изгоних. Но детето задържах, на две години е. Ходи, започва да говори, уча го гръцки, и първите думи, на които го научих, са: «Плюя на вас, гърчоля! Плюя на вас, гърчоля!»
Прилича ми, мръсничето му недно! Само носът му е широк, сплескан, като на майка му. Обичам го, но както обичаме котката и кучето си. Като животинче. Ела да направиш и ти от някоя васамбанка едно момче, та да ги оженим!“
XIII
Изминаха три дни, четири, пет, Зорбас не се появи.
На шестия ден получих едно дълго писмо от Кастро, цяло послание. Беше написано на благоуханна розова хартия и в един ъгъл беше нарисувано едно пронизано от стрела сърце.
Запазил съм го грижливо и го преписвам с пръснатите тук-таме купешки изрази; пооправих само прелестните му правописни грешки. Зорбас държеше перото като тесла, удряше здравата с него и затова на много места хартията беше или разкъсана, или изпръскана с мастило.
„Мило началство, господин капиталисте!
Най-първо искам да попитам дали здравето ви е благоприятно и, второ, да ви кажа, че и ние сме в добро здраве, слава богу.
Аз отдавна съм забелязал, че не съм дошъл на този свят като кон или вол; само животните живеят, за да ядат. За да избягна горното обвинение, създавам си денем и нощем работа, рискувам хляба си за една идея, преобръщам пословиците и казвам: «По-добре яйцето днес, отколкото кокошката утре».
Мнозина са патриоти, щом не губят нищо от това; аз не съм патриот, дори и да губя от това; мнозина вярват в рая и са си приготвили магарето; аз нямам магаре, свободен съм и не се боя от ада, където магарето ми ще пукне; нито се надявам и на рая, където ще се наяде с люцерна. Нямам образование, не умея да приказвам, но твоя милост, началство, ти ме разбираш.
Мнозина са се изплашили от суетата на този свят; аз я победих. Мнозина мислят; аз нямам нужда да мисля. Не се радвам за доброто, нито съжалявам за злото; ако науча, че гърците са превзели Цариград, на мен ще ми бъде все едно, както и ако турците превземат Атина.
Ако от това, което пиша, счетеш, че възрастта ми е вече старческа, пиши ми и ми го кажи. Обикалям из магазините на Кастро, за да купя стоманено въже за нашата линия, и се смея. «Защо се смееш, кумец?» — питат ме хората. Но как да им обясня? Смея се, защото, неочаквано, тъкмо когато посягам с ръка, за да видя дали въжето е добро, сещам се какво нещо е човекът и защо е дошъл на този свят, и за какво служи… Аз мисля — за нищо. Все това е — и да имам, и да нямам жена, и да съм честен, и да не съм честен, и да съм бей, и да съм хамалин; само ако съм жив или ако съм умрял, е по-друго. Ако ме вземе дяволът или господ (какво да ти кажа, началство, струва ми се, че е все същото!), ще пукна, ще се превърна във вонящ труп, ще усмърдя света и светът ще се види принуден да ме закопае, за да не се задуши.
И като стана дума сега, ще те попитам, началство, за едно нещо, от което ме е страх — от нищо друго не ме е страх! — и което не ми дава покой ни денем, ни нощем: страх ме е, началство, от старостта, проклета да е! Смъртта не е нищо, едно пъффф! — и свещта угасва. Ала старостта е голям срам.
Считам за много голям срам да призная, че съм стар, и правя всичко възможно никой да не разбере, че съм остарял; скачам, играя хоро, заболяват ме бъбреците, но пак играя; пия, главата ми почва да се върти, всичко ми се върти, ала аз се държа, уж ми няма нищо! Изпотявам се, хвърлям се в морето, настивам, иде
