Безсрамната женска ме ощипа силно.
— Ела… — рече ми тя и ми намигна.
Хванах ръката й и я стиснах многозначително.
— Да вървим, мъничкото ми… — отвърнах аз с дрезгав глас.
За останалото се досещаш. Извадихме си очите. И след това потънахме в сън. Когато се събудих, беше вече пладне. Огледах се наоколо и какво да видя! Една малка стаичка, чистичка, спретната, няколко кресла, умивалник, сапуни, шишета, шишенца, огледала, огледалца… По стените бяха окачени много пъстроцветни рокли и множество снимки — моряци, офицери, капитани, жандарми, танцувачки, жени, чието облекло се състоеше само от чифт пантофки. И до мен, в леглото, топло, уханно, рошаво, женското племе.
«Е, Зорбас — измърморих и затворих очи, — жив влезе в рая; хубаво е тук, не мърдай от това място!»
Всеки човек, и друг път съм ти го казвал, началство, си има свой рай; на твоя милост раят навярно е пълен с книги и големи дамаджани с мастило; на друг пък е пълен с бъчви с вино, узо, коняк; на трети — с цели купища английски лири; на мен пък раят ми е такъв: една малка благоуханна стаичка с пъстроцветни рокли и благовонни сапуни и едно широко двойно легло с пружини, и до мен — женският род.
Признат грях не е грях; цял ден не си подадох носа навън. Къде да отида? Какво да правя? Зарежи я; добре ми беше тук. Поръчах в най-добрата гостилница да ни донесат цяла табла с гозби, все укрепващи — чер хайвер, пържоли, риби, много плодове, кадаиф. Изкарахме си отново очите, пак заспахме; събудихме се надвечер, облякохме се, хванах я под ръка и отидохме в кафе-шантана, където работеше.
Но да не ти разправям всичко надълго и нашироко, та да ти объркам главата, началство — тази програма продължава и досега. Ала не се притеснявай, гледам си и работата. От време на време излизам да пообиколя из дюкяните, хвърлям по някой и друг поглед, ще купя теленото въже, ще взема всичко, каквото ни трябва, бъди спокоен. Ден по-рано, ден или седмица по-късно, все това е! Бързата кучка, казват, слепи ги ражда! Не бързай тогава. В твой интерес е — чакам да ми се отворят очите, да ми се поизбистри главата, та да не ни изиграят. Теленото въже трябва да е хубаво, първо качество, защото иначе сме загубени; имай, значи, търпение, имай ми доверие.
И не бери никак грижа за мутрата ми; на мен приключенията много ми понасят, за няколко дни станах двайсетгодишен момък. Чувствувам толкова сили, че ще ми покарат, струва ми се, нови зъби; боляха ме, помниш ли, бъбреците, сега съм чудо; всяка сутрин се гледам в огледалото и се чудя, че косите ми още не са станали гарвановочерни.
Но защо, ще речеш, ти ги пиша всички тия неща? Аз, трябва да знаеш, те имам като свой изповедник и не се срамувам да призная пред теб всичките си грехове. И знаеш ли защо? Струва ми се, че ти пет пари не даваш дали върша добро или зло. Държиш и ти като господа една мокра гъба в ръка и — пляс — плюс! — добро, зло, всичко изтриваш. Затова имам кураж да ти кажа всичко; слушай тогава.
Аз съм се объркал здравата, още малко и съвсем ще ми изфиряса акълът; моля те, щом получиш това писмо, грабни веднага писалката и ми отговори; докато чакам отговора ти, ще седя като на тръни. Аз мисля, че от много години вече съм отписан не само от божия тефтер, но и от тефтера на дявола; само в твоя тефтер съм записан, нямам, значи, към кого друг да се обърна, освен към твоя милост; вслушай се тогава в това, което ще ти кажа. Ето какво стана.
Вчера тук в околностите на Кастро имаше събор — дявол знай на чий светец празник беше! Лола — забравих да ти я представя, Лола я наричат — ми каза:
— Деденце (тя си ми вика все тъй «деденце», но на галено), деденце, искам да отида на събора.
— Върви — викам и, — бабичко моя, върви.
— Ама аз искам да отида заедно с теб.
— Не ми се ходи, мързи ме, върви сама.
— Е, тогава и аз няма да отида.
Облещих очи.
— Няма да отидеш ли? Защо? Не щеш ли?
— Ако дойдеш и ти, искам; ако не дойдеш, не ща.
— Ама защо? Нали си свободен човек?
— Не, не съм.
— Не щеш ли да си свободна?
— Не ща!
Какво да ти кажа, началство! Иде ми да се пръсна.
— Не щеш да си свободна ли? — извиках аз.
— Не, не ща! Не ща! Не ща!
Началство, пиша ти от стаята на Лола, на хартията на Лола, обърни внимание, моля ти се: аз мисля, че човек е този, който иска да бъде свободен, жената не ще да бъде свободна; човек ли е тогава жената?
Моля ти се отговори ми веднага.
Целувам те приятелски.
Като изчетох докрай писмото на Зорбас, постоях известно време нерешително. Не знаех да се ядосам ли, да се смея ли, или да се възхищавам от този първичен човек, който, разчупвайки кората на живота — логиката, етиката, почтеността, — достига до същността му. Всички малки, толкова полезни добродетели му липсват, останала му е само една неизгодна, трудна, опасна добродетел, която го тласка неудържимо към крайния предел, към бездната.
Този неук работник, който чупи писците от буйното си нетърпение, е завладян — като първите хора, измъкнали се от маймунската си кожа, или като великите философи — от основните проблеми на живота и ги изживява като непосредствени, неотложни нужди. Подобно на детето, той вижда всичко за първи път и винаги се учудва и пита, и всичко му се струва като някакво чудо, и всяка сутрин, когато отвори очи и види дърветата, морето, камъните, някоя птичка, остава със зяпнала уста. „Какво е това чудо? — вика той. — Какво ще рече дърво, море, камък, птичка?“
Веднъж, спомням си, по пътя за селото срещнахме някакво старче, яхнало мулето си. Зорбас облещи кръглите си очи, загледа мулето. И, изглежда, в погледа му имаше такъв плам и напрежение, че селянинът извика уплашено:
— За бога, кумец, да не ми го урочасаш!
И се прекръсти.
Обърнах се към Зорбас:
— Какво му стори на стареца, та се развика?
— Аз ли? Какво да му сторя? Погледнах мулето: не ти ли направи и на теб впечатление, а, началство?
— Какво?
— Ами на — че съществуват на този свят мулета!
Друг път пък се бях изтегнал на крайбрежния пясък и четях; Зорбас дойде, седна срещу мен с кръстосани крака, постави сандура върху коленете си и започна да свири. Вдигнах очи, погледнах го. Полека-лека лицето му се променяше, някаква дива радост го завладяваше, някакъв странен устрем — той разтърси дългия си набръчкан врат и почна да пее.
Македонски песни, хайдушки напеви, диви викове, човешкото гърло се връщаше отново назад към онези прачовешки времена, когато викът е бил един висш синтез, кондензирал в себе си всичко, което днес наричаме музика, поезия и чувство. „Ах! Вах!“ — викаше из недрата си Зорбас и цялата онази тънка кора, която наричаме цивилизация, се пропукваше и отвътре изскачаше безсмъртният звяр, косматият бог, страшната Горила.
Лигнити, загуби и печалби, Бубулини, всичко изчезваше. Викът повличаше всичко, нямахме вече нужда от нищо; застинали и двамата на този пуст бряг на Крит, ние държахме върху гърдите си цялата горчилка и сладост на живота, горчилка и сладост не съществуваха, слънцето се движеше, настъпи нощта, Голямата мечка танцуваше около неподвижната ос на небето, луната се издигаше и гледаше уплашено как две малки
