Задуха. Беше ме обхванало и мен, през тези потискащи дни, когато пъпките на дърветата се разпукваха, онова пролетно безпокойство. Една отпадналост, едно вълнение в гърдите, един копнеж — копнеж или спомен? — за едно друго, просто, голямо щастие. Същата наслада, същата мъка, през тези дни на разпукване на пъпките, навярно чувствуват и повитите в пашкула си гъсеници, когато усещат как на гърба им се разтварят сякаш две рани и израстват крилете им.
Поех по каменистата планинска пътека — искаше ми се да повървя три часа до малкия минойски град, който се беше появил изпод земята след три-четири хиляди години и отново се грееше под любимото си слънце на Крит. Дано, мислех си аз, се изморя от ходенето и се отърва от пролетното униние.
Сиви, железни камънаци, заляна в светлина голота, планините — такива, каквито ги обичам, без приветливи романтични поляни. Една кукумявка, с жълти, съвсем кръгли очи, заслепена от силната светлина, беше кацнала върху един камък, сериозна, мила, изпълнена с тайнственост. Стъпвах съвсем леко, за да не ме чуе, но тя бе цялата слух, изплаши се, литна тихо сред камънаците и се изгуби. Въздухът миришеше на мащерка. По магарешките бодили бяха вече цъфнали, сред тръните им, първите нежни жълти цветове.
Когато стигнах в малкия разрушен град, аз се изплаших. Навярно беше вече пладне, слънцето падаше отвесно и заливаше развалините. В старите, сринати градове този час е опасен. Въздухът е изпълнен с викове и духове. Съчка да пропука, гущер да пропълзи, сянка на облак да премине — обхваща те паника. Всяка педя земя, по която стъпваш, е гроб и мъртвите викат.
Полека-лека окото свиква със силната светлина. Сега различавах вече сред тези камъни следите на човешката ръка: две широки улици, застлани с бели камъни, вляво и вдясно от тях — тесни криволичещи улички, един кръгъл площад — агората, и досам него, като проява на някакво демократично снизхождение — царският дворец, с двойни колони, с широко каменно стълбище, с дълги тесни хранилища.
И в сърцето на града, там, където камъните са най-протрити от човешките нозе — светилището на Великата богиня с разголените, преливащи гърди и свещените змии около ръцете.
И навред — микроскопични дюкянчета и работилнички: за дървено масло, медникарски, дърводелски, грънчарски. Изкусно направен, добре подсигурен и стопанисван мравуняк, чиито мравки си бяха отишли още преди хиляди години. В една работилница някакъв занаятчия беше почнал да дяла от изпъстрен с жилки камък ваза, прекрасна творба на изкуството, но не бе сварил да я довърши. Длетото беше паднало от ръцете му и лежеше сега, след хиляди години, до недовършената творба.
Вечните, излишните, нелепите въпроси — защо, накъде? — отново изскачат и тровят сърцето на човека; тази недовършена ваза, върху която се е разбил, тъкмо когато е летял радостно и уверено, поривът на твореца, те изпълва с горчивина.
Неочаквано едно овчарче, обгоряло от слънцето, с почернели колене, с ресната кърпа, омотана около къдравите му коси, щръкна върху един камък до разрушения дворец.
— Ей, куме, куменце! — извика ми то.
Исках да бъда сам; престорих се, че не съм го чул.
Но овчарчето се засмя подигравателно:
— Ей, правиш се, че не чуваш, а? Ей, куме, имаш ли една цигарка? Дай ми, че се съкълдисах сред тази пустотия!
То натърти с такова настървение на последната дума, че ми дожаля за него.
Нямах цигари, извадих да му дам пари. Ала овчарчето се ядоса.
— По дяволите парите! — извика то. — Какво да ги правя? Съкълдисвам се, ти казвам; дай ми една цигара!
— Нямам — рекох отчаян аз, — нямам!
— Нямаш ли! — извика яростно овчарчето и удари силно по камъните с гегата си. — Нямаш ли! Ами че какво тогава имаш в джобовете си, та ти са така издути?
— Една книга, кърпа, хартия, молив, едно джобно ножче — отвърнах аз, като вадех едно по едно всичко, каквото имах в джобовете си. — Да ти подаря ли ножчето?
— Имам, от всичко си имам. И хляб, и сирене, и маслини, и нож, и шило, и кожа за ботушите си, и бъклица с вода, от всичко си имам! От всичко! Ама цигара си нямам; и все едно, че нищо си нямам! Ами какво дириш твоя милост из порутините?
— Гледам старините.
— И какво разбираш?
— Нищо!
— И аз нищо! Те тия са измрели, ние пък живеем Хайде, по живо, по здраво!
Сякаш то беше духът на това място и ме пъдеше.
— Отивам си — отвърнах аз послушно.
Тръгнах бързо обратно по пътеката, извърнах се за миг и видях притесненото овчарче все още изправено върху един камък, къдриците му се подаваха изпод черната кърпа и се развяваха от силния южен вятър. Светлината го заливаше от главата до петите, сякаш падаше върху бронзова статуя на юноша. Беше преметнало гегата си през раменете и си подсвиркваше.
Тръгнах по друг път, започнах да се спускам към крайбрежието. От време на време ме облъхваше горещото дихание на Арабия и уханието на близките градини; дъхаше на земя, морето се смееше, небето беше синьо, блестящо като стомана.
Зимата сгърчва тялото и душата ни, но ето че идва топлината и разширява гърдите. И както си вървях, долових дрезгави крясъци във висините; вдигнах глава и отново видях възхитителното зрелище, което още от детските години вълнуваше сърцето ми: жеравите, строени като войска, се завръщат от топлите страни и носят, както казва легендата, лястовиците върху крилете си и в дълбоките вдлъбнатини на костеливото си тяло.
Ритмичният кръговрат на времето, движещото се колело на света, четирите лица на земята, които едно след друго слънцето осветява, животът, който преминава и ни отнася и нас със себе си — всичко това изпълни отново с тревога гърдите ми. Отново отекна вътре в мен, заедно с крясъка на жеравите, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек, друг няма, на каквото можеш да се порадваш, само тук ще му се порадваш, бързо преминава той и няма да ти се отдаде никога вече, във вечността, друг такъв случай.
Един разум, който се вслушва в това безмилостно и същевременно пропито с толкова милост предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло о всяка отлитаща завинаги секунда.
Големи примери изплуват в паметта и човек вижда ясно, че е нищожен, че си пропилява живота в дребни радости, в дребни скърби, в безплодни приказки. И се провиква: „Позор! Позор!“, и прехапва устни до кръв.
Жеравите преминаха по небето, изгубиха се на север, но все още продължават да крещят дрезгаво и да летят безспирно от едното ми слепоочие до другото.
Стигнах до морето, тръгнах бързо край брега. Трудно се върви съвсем сам край морето; всяка вълна, всяка птица във висините вика и ти напомня дълга ти. Когато вървиш с други хора, смееш се и приказваш, спориш, вдига се шум и не чуваш какво казват вълните и птиците; а може и нищо да не казват. Гледат те как преминаваш сред жалки крясъци и брътвежи и мълчат.
Изтегнах се върху крайбрежните камъни, затворих очи. „Какво е тогава душата — казах си аз — и каква загадъчна връзка съществува между нея и морето, облаците, уханията? Сякаш и тя самата е море, и облак, и ухание…“
Станах, тръгнах отново, бях взел решение. Какво? Не знаех.
Неочаквано чух зад себе си глас:
— За къде си се запътил, началство? За манастира ли?
Обърнах се; държелив, як старик, нисък, без тояга, с черен усукан чембер около главата, ми махаше усмихнато с ръка. Подире му вървеше бабичката му, а зад нея — дъщеря му, мургава, с див поглед, с бяла забрадка.
— За манастира ли? — запита отново старецът.
И тогава изведнаж осъзнах, че бях решил да отида натам; от месеци вече все се канех да отида в
