малкия женски манастир край морето и все не се решавах; и сега, неочаквано, тялото ми беше взело това решение.
— За манастира — отвърнах аз, — да чуя литургията за света Богородица.
— Милостта й да е над теб!
Той ускори крачките си и ме настигна.
— Твоя милост си дружеството, дето го викат, за въглищата, нали?
— Да, аз съм.
— Е, света Богородица да ти дава добри печалби! Добро вършиш на нашия край; хляб даваш на бедни семейни хора, да си жив и здрав!
И след малко хитрият старик, който навярно беше подушил, че работите ми вървяха зле, додаде утешително:
— И нищо дори да не спечелиш, чедо, не се кахъри! Пак с кяр ще излезеш — душата ти ще отиде в рая…
— Тъкмо това искам и аз, дядка.
— Аз не отбирам много-много от четмо и писмо, ала веднаж чух в църквата една дума от Исуса Христа и тази дума ми се запечата в акъла и не може да ми излезе от главата: разпродай, казва, всичко, каквото имаш, за да купиш Големия бисер. И кой е Големият бисер? Спасението на душата, чедо мое. Твоя милост, началство, си поел накъм Големия бисер.
Големият бисер! Колко пъти само той бе блестял в мислите ми, сред мрака, като някаква голяма сълза!
Тръгнахме, двамата мъже — отпред, жените, скръстили ръце над престилките си — отзад. От време на време си разменяхме по някоя и друга дума — за маслините, ще вържат ли плод, ще падне ли дъжд, та да се налее ечемикът. И изглежда, че и двамата бяхме гладни, защото скоро поведохме разговор за яденета и не ни се щеше вече да го променим.
— Кое ядене обичаш най-много, дядка?
— Всички, всичко, чедо мое. Голям грях е да казваме: това ядене е хубаво, онова е лошо!
— Защо? Не можем ли да избираме?
— Ами че не можем я!
— Но защо?
— Защото има хора, които гладуват.
Млъкнах посрамен. Никога сърцето ми не бе могло да достигне такова благородство и съчувствие.
Камбанката на манастира заби радостно, игриво, като женски смях.
Старецът се прекръсти.
— Всемилостивата Заклана да ни помага! — измърмори той. — На шията си има една рана от нож, от която тече кръв. По времето на пиратите…
И старецът започна да описва с много краски теглата на Богородицата, сякаш се отнасяше за действително съществувала жена, за някаква преследвана бегълка, намушкана с нож от агаряните и дошла, плачейки, от Изтока с детето си.
— Веднаж в годината от раната й тече истинска кръв, топла. Помня, веднаж на събора й — тогава бях още голобрадо ергенче — дойдохме от всички околни села да се поклоним пред милостта й. Беше 15 август; легнахме, ние мъжете, да спим на двора; жените — вътре. По едно време чувам аз в съня си — велик си, господи! — че света Богородица вика! Скачам веднага, изтичвам при иконата й, попипвам с ръка шията й и какво да видя! Пръстите ми се изцапаха целите с кръв…
Старецът се прекръсти; извърна се, погледна жените, дожаля му за тях.
— Ей, женоря! — извика той. — Дръжте се, пристигнахме!
Сетне сниши глас:
— Не бях още женен тогава; проснах се по очи, поклоних се пред милостта й и реших да напусна този лъжлив свят и да се покалугеря…
Старецът се засмя.
— Защо се смееш, дядка?
— Ами че не е ли за смях, чедо… На, че още на същия ден на събора сатаната се преоблече като жена и застана отпреде ми — ето я, нейна милост!
И той ми посочи, без да се извърне, като изви палеца си назад, старицата, която ни следваше мълчаливо.
— Не я гледай сега — рече той, — дето го е гнус човек да я пипне. По онова време тя беше една шавърклива, една игрива, като мрянка. Викаха й Гайтанлийката на прякор. А сега — ех, клети свете! — къде са веждите й! Отидоха по дяволите, окапаха!
И тогава, зад нас, старицата изръмжа като вързано хапливо куче, но не каза ни дума.
— Ето го манастира! — рече старецът и посочи с ръка.
Досам морето, сгушено между две големи скали, заблестя малкото бяло манастирче. В средата кубето на църквата, прясно варосано, заоблено, малко, приличаше на женска гърда; около църквата имаше пет-шест килии с боядисани в синьо врати, в двора се извисяваха три стройни големи кипариса; а околовръст край сградата растяха дебели арабски смокинови дървета, потънали в цвят.
Ускорихме крачките, мелодично псалмопение долетя през отвореното прозорче на престола на църквата, соленият въздух замириса на смирна. Сводестата външна врата беше широко отворена, преддверието се разстилаше блеснало от чистота, застлано с бели и черни крайбрежни камъчета. Вдясно и вляво, покрай стената, бяха наредени саксии с джоджен, риган и босилек.
Спокойствие, прелест, слънцето залязваше и варосаните стени порозовяха.
Църквицата, топла, полуосветена, миришеше на восък; мъже и жени се движеха сред тамянов дим, пет-шест калугерки, плътно загърнати в черните си раса, пееха с тънък и нежен глас „Господи на Силите“. И час по час правеха метани и тогава се разнасяше шумоленето на расата им, като пърхане на криле.
От години не бях слушал хвалебствията Богородични. След бунта на първата младост минавах с презрение и гняв край църквите; но с течение на времето се поусмирих. От време на време отивах на църква на големите празници — Коледа, Бденията, Великден — и се радвах, когато виждах, как възкръсваше детето, което беше останало в мен. Диваците вярват, че когато един музикален инструмент изгуби своето религиозно предназначение и силата му изчезне, той почва да издава хармонични звуци. Именно в такава естетическа наслада се бе превърнала в мен религията.
Застанах в един ъгъл, облегнах се на лъскавата седалка, която ръцете на вярващите бяха направили гладка като слонова кост от дългогодишно търкане, и слушах как от дълбините на времето идеха византийските мелодии: „Здравей, висота недостижима за човешката мисъл! Здравей, дълбина необозрима и за очите на ангелите… Здравей, Невясто ненавестена…“
И монахините отново падаха по очи и расата им пак шумоляха като криле.
Минутите летяха като ангели с благоухаещи на смирна криле, със затворени кринове в ръце и възпяващи добродетелите на Мария. Слънцето залезе, падна здрач, кадифен и синкав. Не помня как се озовах навън на двора, сам със старата игуменка и две младички калугерки, под най-големия кипарис. Дойде и лъжичката със сладко, студената вода, подхвана се тих, спокоен разговор…
Поговорихме за чудесата на Богородицата, за лигнита, за кокошките, които сега напролет почват да носят, за сестра Евдоксия, която страда от черната болест. Строполява се върху плочите на църквата и се мята като риба; от устата й излиза пяна, богохулства и раздира дрехите си…
— Трийсет и пет годишна е — добави игуменката, като въздъхна. — Проклета възраст, трудни часове! Всемилостивата да й помогне да оздравее. Подир десет-петнайсет години ще оздравее…
— Десет-петнайсет години… — промълвих аз и въздъхнах.
— Какво са десет-петнайсет години! — каза игуменката строго. — Не помисляш ли за вечността?
Не отговорих; знаех, че вечността е всеки миг, който отлита; целунах ръка на игуменката, бяла, пълна ръка, която миришеше на тамян, и си отидох.
Беше се стъмнило. Две-три врани бързаха към гнездата си, из хралупите на дърветата кукумявките излизаха, за да ядат, а из земята излизаха охлювите, гъсениците, червеите, мишките, за да бъдат изядени от кукумявките.
Тайнствената змия, която захапва опашката си, се обви около мен; ражда земята и изяжда децата си,
